Борис Полевой
Повест за истинския човек (21)

15

Затишието пред буря на фронта продължи. В комюникетата се отбелязваха само боеве от местно значение и разузнавания. Имаше малко ранени, началството опразни четиридесет и втора стая, като остави в нея само две легла: отдясно — и отляво, до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица, на майор Стручков.

Разузнавания! Мересиев и Стручков бяха опитни бойци и знаеха: колкото по-голяма е тази пауза, колкото по-дълго е това напрегнато затишие, толкова по-здраво и по-силно ще се разрази бурята.

Веднъж в известията се промъкна съобщението, че някъде на южния фронт Героят на Съветския съюз, снайперистът Степан Ивушкин убил двадесет и пет немци, като бе довел общия брой на унищожените от него врагове на двеста. Дойде писмо и от Гвоздев. Той не пишеше, разбира се, нито къде е, нито как е, но съобщаваше, че наново е попаднал в стопанството на своя по-раншен командир Павел Алексеевич Ротмистров, че е доволен от живота, че там има много череши, че всички са преяли от тях, и молеше Алексей, ако получи това писмо, да драсне две три думи на Анюта. Той й пишеше и на нея, но кой знае дали стигат до нея писмата му, тъй като през цялото време е на път и постоянно мени местопребиваването си.

За военния човек дори по тия две съобщения до приятелите ставаше ясно, че гърмът ще тресне някъде на юг. Разбира се, Алексей писа на Анюта и изпрати на Гвоздев професорския съвет за брадата, само че той знаеше, че Гвоздев сега се намира в треска пред боя, която е толкова тежка и в същото време толкова скъпа за всеки боец, и че сега на Гвоздев не му е до брада, а може би и до Анюта.

В четиридесет и втора стая се случи още едно радостно събитие. Беше публикуван указ, в който се даваше на майор Павел Иванович Стручков званието „Герой на Съветския съюз“. Но и тази голяма радост не ободри за дълго майора. Той продължаваше Да се мръщи. Тежеше му, че заради тия „дяволски капачета“ трябваше да лежи в такова бурно време. За мъката му имаше и друга причина, която той грижливо скриваше и която се откри за Алексей съвсем неочаквано.

Сега, когато Мересиев бе устремил всичката сила на волята си към една цел — да се научи да ходи, — забелязваше слабо какво става край него. Той разпределяше деня си по строга програма. Три часа дневно — по един час сутрин, обед и вечер — прекарваше на протезите си, разхождайки се из коридора. Отначало болните се дразнеха от фигурата в син халат, която се мяркаше безкрайно на вратите на стаите с ритмичността на махало, и равномерното скърцане на протезите, което се носеше отегчително из коридорите. После така свикнаха с него, че не можеха да си представят тия определени часове от денонощието без мяркащата се фигура, и когато веднъж Мересиев заболя от грип, разузнавачи от съседните стаи дойдоха в четиридесет и втора, за да разберат какво се е случило с безногия лейтенант.

Сутрин Алексей правеше утринна гимнастика, а после, седнал на стола, тренираше краката си за управлението на самолета. Понякога се упражняваше до оглупяване, дотолкова, че почваше да звъни в ушите му, пред очите му се мяркаха зелени кръгове и подът почваше да се клати под краката му. Тогава отиваше при умивалника, мокреше главата си, после лягаше, за да дойде по-скоро на себе си и да не пропусне часа за ходенето и гимнастиката.

Тоя път, навървял се до замайване, без да вижда нищо пред себе си, той напипа вратата и тихо се отпусна върху леглото. Чак тогава проникнаха в съзнанието му гласове: спокойният, леко подигравателен на Клавдия Михайловна и буйният, обиден на майор Стручков. Двамата бяха така увлечени в разговори, че не забелязаха кога влезе Мересиев.

— Но разберете ме, сериозно говоря! Разбирате ли това? Жена ли сте или не?

— Жена съм, разбира се, само че нищо не разбирам, а вие не можете сериозно да говорите на тая тема. Пък и не ми е нужна на мен вашата сериозност.

Стручков излезе вън от себе си. Рязко, сякаш ругаеше, той закрещя с висок глас:

— Но обичам ви, разберете, дявол да го вземе! Трябва да сте не жена, а дърво, за да не видите това! Е, разбрахте ли. — Той се обърна и затрака с пръсти по стъклото.

Клавдия Михайловна тръгна тихо към вратата с нечутата предпазлива стъпка на опитна медицинска сестра.

— Стойте, къде отивате? Е, какво ще ми отговорите?

— Сега не е нито време, нито място да се разговаря за това. На работа съм.

— Защо ме мъчите? Защо ме съсипвате? Отговорете — в гласа на майора се долавяше мъка.

Клавдия Михайловна се спря на вратата. Стройната й фигура ясно се очертаваше върху фона на тъмния коридор. Мересиев дори не бе подозирал, че тая тиха и вече немлада сестра може да бъде толкова женствено силна и привлекателна. Тя стоеше, отметнала глава, и сякаш от пиедестал гледаше майора.

— Добре, ще ви отговоря. Аз не ви обичам и вероятно, никога няма да ви обикна.

Тя си отиде. Майорът се хвърли върху леглото и мушна, главата си във възглавницата. Мересиев разбра всичките странности на Стручков през последните дни, избухливостта му, нервността му, когато в стаята се появяваше сестрата, резките промени от веселие към изблици на бесен гняв.

Той сигурно истински страдаше. На Алексей му беше жал за него и в същото време бе доволен. Когато майорът стана от леглото, Алексей не можа да се сдържи от удоволствието да се пошегува:

— Какво, ще разрешите ли да плюя, другарю майор?

Ако знаеше какво ще стане, никога, дори на шега, не би казал това. Майорът дотича до леглото му и с някакъв отчаян глас завика:

— Плюй! Плюй де, и ще си прав. Има защо. Не искаш ли? Но какво да правя сега, а? Е, какво, научи ме, кажи — ти нали слуша…

Той седна на леглото и се заклати, стиснал главата си с юмруци:

— Навярно си мислиш — леко развлечение. Леко! А аз сериозно, дори предложение й направих на тая глупачка!

Вечерта Клавдия Михайловна дойде в стаята с предписанията. Тя бе, както винаги, тиха, ласкава, търпелива. Сякаш цялата излъчваше покой. Тя се усмихваше и на майора, но го поглеждаше с известно учудване и страх, Стручков седеше до прозореца, хапеше сърдито ноктите си. Когато крачките на Клавдия Михайловна зазвучаха по коридора, той я проследи със сърдит и възхитен поглед.

— „Съветски ангел“… И кой глупак й даде това име, това по-скоро е дявол с престилка!

Дойде сестрата от канцеларията, пълна, възрастна жена.

— Алексей Мересиев може ли да ходи? — попита тя.

— Тича — кресна Стручков.

— Аз не съм дошла тук да се шегувам — строго забеляза сестрата. — По телефона търсят старши лейтенант Алексей Мересиев.

— Госпожица ли? — съживи се майорът, намигайки на сърдитата сестра.

— Не съм гледала паспорта й — изсъска тя, като изплува величествено от стаята.

Мересиев скочи от леглото. Като почукваше бодро с бастуна, той изпревари сестрата и наистина тичаше по коридора. Вече месец чакаше отговор от Оля и у него се мярна глупавата мисъл: ами ако е тя? Това не можеше да бъде: в такова време да се дойде от Сталинград в Москва! Пък и как можеше да го намери тук, в болницата, когато той й беше писал, че работи в тилова организация и не в Москва, а в околностите. Но в тая минута Мересиев вярваше в чудото и дори без сам да забелязва, тичаше, за пръв път истински тичаше с протезите, като сегиз-тогиз се подпираше на бастуна и се клатеше от една на друга страна, а протезите му скърцаха: скръц, скръц, скръц …

В телефонната слушалка трептеше гръден, приятен, но съвсем непознат глас. Попитаха го той ли е старши лейтенант Алексей Петрович Мересиев от четиридесет и втора стая. Сърдито и остро, сякаш в тоя въпрос се съдържаше нещо обидно за него, Мересиев извика в слушалката:

— Да!

Гласът в слушалката за миг секна. После със забележимо напрежение хладно се извини за безпокойството.

— Тук е Ана Грибова. Аз съм познатата на вашия приятел, на лейтенант Гвоздев, вие не ме познавате — с известно усилие произнесе девойката, явно обидена от нелюбезния отговор.

Но Мересиев, стиснал слушалката с две ръце, вече викаше, колкото сили има:

— Вие сте Анюта? Същата ли? Не, аз отлично ви познавам, отлично. Гриша ми е…

— Къде е той, какво става с него? Той се измъкна така неочаквано. Излязох от стаята поради тревога. Санитарен пост съм. Когато се върнах — никого нямаше, нито бележка, нито адрес. Нищо не разбирам, къде е той, защо изчезна, какво става с него, Альоша, скъпи, извинете ме, че ви наричам така, аз също ви познавам и много се вълнувам къде е той, защо така внезапно …

На Алексей му стана топло на душата. Той се радваше за другаря си. Значи тоя чудак бе се излъгал, прекалил бе с предпазливостта си. Ето, наистина е брат на Карамазов! Значи истинските девойки не се плашат от осакатяванията на войната. Значи и той, да, и той може да разчита, че и него също така развълнувано ще го търсят. Всичко това летеше с бързината на електрически ток в главата му, докато, заеквайки, викаше в слушалката:

— Анюта! Всичко е наред, Анюта! Досадно недоразумение. Той е жив, здрав и воюва. Е, да! Военна поща 42531 — Пуснал си е брада, Анюта, ей богу, разкошна брада, ка то на … като на… като на… партизанин. Много му прилича.

Анюта не хареса брадата. Тя я смяташе за излишна. Още по-зарадван, Мересиев заяви, че щом е така, Гриша с един замах ще я прати по дяволите, макар всички да намират, че брадата много му прилича.

Изобщо те окачиха слушалките като приятели, уговориха се, че преди изписването си Мересиев непременно ще й се обади. Когато се връщаше в стаята, Алексей си спомни, че към телефона тичаше, опита се да потича — и не можа. От резките удари на протезата по пода остра болка пронизваше цялото му тяло. Е, нищо, ако не днес — утре, ако не утре — други ден, но той ще почне да тича, дявол да го вземе! Всичко ще тръгне добре! Той не се съмняваше, че отново ще почне и да тича, и да лети, и да воюва, и понеже обичаше да си дава обещание, обеща си след първия въздушен бой, след първия свален германец да опише на Оля всичко. Пък да става, каквото ще!