Борис Полевой
Повест за истинския човек (2)

1

Звездите още блестяха остро и студено, но небето на изток вече започна да светлее. Полека-лека из тъмнината изплуваха дърветата. Ненадейно по върховете им премина силен и свеж вятър. Гората изведнъж оживя, зашумя пълнозвучно и звънливо. С тревожен, свистящ шепот се разговориха помежду си столетните борове и сух скреж с меко шумолене се посипа от раздвижените вейки.

Вятърът стихна тъй внезапно, както беше налетял. Дърветата отново застинаха в хладно вцепенение. Изведнъж станаха доловими предутринните горски звуци: лакомото глозгане на вълците на съседната поляна, предпазливото кявкане на лисиците и първите, още несигурни удари на събудилия се кълвач, които кънтяха в тишината на гората тъй музикално, сякаш той не дълбаеше стъблото на дърво, а кухото тяло на цигулка.

Вятърът изшумоля отново поривисто в тежките иглолистни корени на боровете. Последните звезди тихо угаснаха на побледнялото небе. Самото небе стана по-плътно и по-ниско. Гората отърси от себе си остатъка от нощния мрак и се възправи в цялото си зелено величие. По това, как почервеняха и засветиха къдравите глави на боровете и острите върхове на елите, се познаваше, че слънцето изгрява и че раждащият се ден обещава да бъде ясен, мразовит, стегнат.

Стана съвсем светло. Вълците се скриха в горските гъсталаци, за да смелят нощната плячка, изчезна от поляната и лисицата, като остави на снега дантелена, хитро преплетена следа. Старата гора зашумя спокойно, нестихващо. Само птичата глъчка, чукането на кълвача, веселото цвърчене на стрелкащите се между клоните жълти синигери и напрегнатият сух крясък на сойката внасяха разнообразие в тоя тежък, тревожен и провлечен, преливащ се на меки вълни шум.

Една сврака, която чистеше черния си клюн о клончето на ела, изведнъж възви глава настрана, вслуша се, клекна, готова да скокне и да отлети. Тревожно изпукаха съчки. Нещо голямо, силно вървеше през гората, без да търси път. Храстите запращяха, залюшкаха се върхарите на младите борчета, заскриптя слягащата се снежна кора. Свраката изкряска и разперила опашка като перата на стрела, литна надалеч в права посока.

През напудрените с утринен скреж борови клончета се промъкна дълга кафява муцуна, увенчана с тежки разклонени рога. Изплашените очи огледаха голямата поляна. Розовите кадифени ноздри, които изпускаха гореща пара от разтревоженото дишане, трепетно замърдаха.

Старият лос се вкамени сред боровете като статуя. Само рошавата кожа нервно потръпваше на гърба. Наострените уши ловяха всеки звук и слухът му беше толкова остър, че животното чуваше как червеят гризе дървесината на бора. Но дори и тия чувствителни уши не чуваха в гората нищо друго освен птичата врява, чукането на кълвача и спокойния звън на боровите върхари.

Слухът успокояваше, но обонянието предупреждаваше за опасност. Към свежия аромат на омекналия сняг се примесваха остри, тежки и опасни миризми, чужди на тая непроходима гора. Черните печални очи на животното видяха върху ослепителната кора на снежната покривка тъмни фигури. Без да мърда, то цяло настръхна, готово да направи скок в горския гъсталак. Но хората не се движеха. Те лежаха в снега нагъсто, някъде един върху друг. Бяха твърде много, но нито един от тях не се помръдваше и не нарушаваше девствената тишина. Наблизо се издигаха, враснали в преспите, някакви чудовища. Тъкмо те издаваха острите и тревожни миризми.

Оглеждайки се изплашено, лосът стоеше на края на гората, без да разбира какво именно се е случило с цялото това стадо тихи, неподвижни и съвсем безопасни наглед хора.

Вниманието му беше привлечено от звук, който се чу отгоре. Животното трепна, по кожата на гърба му премина тръпка, задните му крака още повече се подгънаха.

[# Северен елен. Б. пр.]

Обаче звукът беше също така безопасен. Сякаш няколко майски бръмбари, като бръмчаха издебело, се въртяха в листата на напъпилата бреза. А в тяхното бръмчене се примесваше от време на време чест кратък звук, наподобяващ вечерно стържене на дърдавец в блато.

А ето и самите бръмбари. Те танцуваха в синкавия мразовит въздух и крилете им бляскаха. Още веднъж и още веднъж се обади във въздуха дърдавецът. Един от бръмбарите, без да прибира криле, полетя надолу. Останалите пак затанцуваха в небесния лазур. Животното отпусна напрегнатите си мускули, излезе на поляната, лизна снежната кора, поглеждайки изкриво към небето. И изведнъж още един бръмбар се откъсна от танцуващия във въздуха рояк и като оставяше след себе си голяма, широка опашка, се понесе направо към поляната. Той растеше толкова бързо, че лосът едва успя да направи скок към храстите, когато нещо грамадно, много по-страшно от внезапното връхлитане на есенна буря? удари върховете на боровете и, рухна на земята така, че цялата гора забуча, застена. Ехото се понесе над дърветата, изпреварвайки лоса, който хукна с всички сили към гъсталака.

Ехото потъна в гъстите зелени борови клони. Като блестеше и искреше, скрежът се посипа от върховете на дърветата, пречупени от падането на самолета. Тишина, тягостна и властна тишина легна над гората. И в нея много ясно се чу, как простена човек и как тежко заскърца снегът под нозете на мечката, която необикновеният шум и трясък изгониха от гората на полянката.

Мечката бе огромна, стара и космата. Мръсната козина на кестеняви кичури стърчеше по хлътналите й хълбоци, висеше на снопчета по отслабналата й измършавяла задница. По тия краища от есента бушуваше войната. Тя бе проникнала дори тук, в непристъпния пущинак, където по-рано съвсем рядко се отбиваха дървари и ловци. Грохотът на близкия бой още през есента вдигна мечката от бърлогата й, като наруши зимния й сън, и ето сега, гладна и зла, тя бродеше из гората, без да знае покой.

Мечката се спря в края на гората, там, където преди малко стоеше лосът. Подуши пресните му, вкусно миришещи следи и тежко и жадно задиша с хлътналите си хълбоци, ослуша се. Лосът бе изчезнал, но пак наблизо се чуваше звук, издаван от някакво живо и навярно слабо същество. Козината по шията на звера настръхна. Той протегна муцуна. Отново едва чуто се разнесе същият жален звук от края на гората. Бавно, предпазливо стъпвайки с меките си лапи, под които с хрущене потъваше сухата и яка снежна кора, зверът се отправи към неподвижната, забита в снега човешка фигура…^[1]

Летецът Алексей Мересиев попадна в двойни „клещи“. Това бе най-лошото, което можеше да се случи във въздушен бой. След като изстреля всичките си бойни припаси, фактически обезоръжен, обградиха го четири германски самолета и като не му даваха нито да се изплъзне, нито да се отклони от пътя, поведоха го към своето летище.

А всичко това стана така. Звено изтребители под командата на лейтенант Мересиев излетя да съпровожда „илове“, които отиваха да щурмуват неприятелско летище. Смелото нападение излезе сполучливо. Щурмовите самолети, тези „летящи танкове“, както ги наричаха в пехотата, плъзгайки се едва ли не по върховете на боровете, се промъкнаха право над летателното поле, на което в редици стояха големи транспортни „юнкерси“^[2]. Като изскочиха неочаквано иззад зъберите на сиво-синкавата горска верига, те се понесоха над тежките туловища на „гальотите“, като ги засипваха с олово и стомана от оръдията и картечниците и изхвърляха опашати ракетни снаряди. Мересиев, който със своята четворка охраняваше въздуха над мястото на атаката, видя добре отгоре как се замятаха по летището тъмните фигурки на хората, как почнаха тежко да пълзят по натрупания сняг транспортните самолети, как щурмовиките правеха нови и нови обиколки и как, като дойдоха на себе си, екипажите на „юнкерсите“ започнаха под огъня да изкарват на старта и да издигат самолетите във въздуха.

Ето тук именно Алексей направи грешка. Вместо строго да пази въздуха над района на щурмуването, той, както казват летците, се съблазни от лекия дивеч. Той пикира, като камък връхлетя върху току-що отлепилата се от земята тежка и бавна „гальота“ и с удоволствие сгря с няколко дълги картечни редове нейното четириъгълно, пъстро тяло, направено от вълнообразна дуралуминиева ламарина. Сигурен в себе си, той дори не погледна как врагът ще се забие в земята. На другия край на летището полетя във въздуха още един „юнкерс“. Алексей го последва. Атакува го — и не улучи. Неговите огнени следи се плъзнаха по повърхността на самолета, който бавно набираше височина. Той рязко се обърна, атакува още веднъж, отново не сполучи, пак настигна своята жертва и я свали някъде настрана над гората, като яростно вби в широкото пурообразно туловище няколко дълги реда от всичките си бордови оръжия. Като свали „юнкерса“ и направи два по-бедни кръга на мястото, където над зеленото развълнувано море на безкрайната гора се издигна червен стълб, Алексей поиска да обърне самолета обратно към германското летище.

Но вече не стана нужда да долети дотам. Той видя как трите изтребителя от неговото звено водят бой с девет „месери“^[3], повикани вероятно от командуването на германското летище, да отблъснат атаката на щурмовиките. Като налитаха смело върху германците, които точно три пъти числено ги превъзхождаха, летците се стремяха да отвлекат неприятеля от щурмовиките. Водейки бой, те подмамваха противника все по-далече и по-далече встрани, както прави тетерка, която се преструва на ранена и отвлича ловците от своите пиленца.

На Алексей му стана срамно, че се бе увлякъл от лека победа, толкова срамно, че почувствува как страните му пламнаха под шлема. Той си избра противник и като стисна зъби, се хвърли в боя. Целта му бе „месерът“, който мъничко се бе откъснал от другите и очевидно също си търсеше лов. Като даде пълна скорост на своя „ишачок“^[4], Алексей се хвърли върху врага откъм фланга. Той атакува германеца по всичките правила. Сивото тяло на неприятелския самолет се виждаше ясно в паяжинното кръстче на мерника, когато натискаше спусъка. Но врагът спокойно се плъзна край него. Грешка не можеше да има. Целта бе близка и се виждаше извънредно ясно. „Бойните припаси!“ — досети се Алексей, чувствувайки, че студена пот изби изведнъж по гърба му. Натисна за проверка спусъка и не почувствува трептящия звук, който летецът усеща с цялото си тяло, когато пуска в действие оръжието на своя апарат. Пълнителите бяха празни: преследвайки „гальотите“, той бе изстрелял целия си боен запас.

Но врагът, разбира се, не знаеше това! Алексей реши обезоръжен да се втурне в бъркотията на боя така, че поне числено да подобри съотношението на силите. Той се излъга. На изтребителя, който така неуспешно атакува, седеше опитен и наблюдателен летец. Германецът забеляза, че самолетът е обезоръжен, и даде заповед на своите колеги. Четири „месершмита“ излязоха от боя, заобиколиха Алексей отстрани, притиснаха го отгоре и отдолу и като му диктуваха пътя с картечни изстрели, ясно забележими в синкавия прозрачен въздух, затвориха го в двойни „клещи“.

Няколко Дена преди това Алексей беше чул, че тук, в района на Стария Рус, е пристигнала от запад прочутата германска въздушна дивизия „Рихтхофен“. Тя беше съставена от най-добрите асове летци на фашистката империя и се намираше под покровителството на самия Гьоринг. Алексей разбра, че е попаднал в ноктите на тия въздушни вълци и че те очевидно искат да го доведат до своето летище, да го заставят да кацне, за да го вземат в плен жив. Такива случаи имаше тогава. Алексей сам бе видял как веднъж звено изтребители под командуването на неговия приятел, героя на Съветския съюз Андрей Дегтяренко, бе довело и смъкнало на своето летище един германец разузнавач.

Дългото бледозеленикаво лице на пленения германец, неговият несигурен вървеж за миг изникнаха в паметта на Алексей. „Плен? Никога. Няма да мине този номер!“ — реши той.

Но не успя да се изплъзне. Германците му преграждаха пътя с картечни изстрели, щом само направеше и най-малък опит да се отклони от курса, който му диктуваха. И пак се мярна пред него лицето на пленения летец с обезобразени черти, с трепереща челюст. В това лице имаше някакъв унизителен животински страх.

Мересиев, стисна здраво зъби, даде газ и като постави самолета вертикално, опита се да се гмурне под горния германец, който го притискаше към земята. Той сполучи да се измъкне от конвоя. Но германецът успя навреме да натисне спусъка. Моторът загуби своя ритъм и заработи с чести прекъсвания. Целият самолет затрепера в смъртна треска.

Бяха го улучили, Алексей успя да свърне в бялата мъгла на облака, да се изскубне от преследването. Но какво щеше да стане по-нататък? Летецът усещаше треперенето на ранения апарат с цялото си същество, като че това не бе агония на осакатения мотор, а треска, която ломеше неговото собствено тяло.

Къде е ранен моторът? Колко време самолетът ще може да се задържи във въздуха? Няма ли да избухнат бензиновите резервоари? Всичко това Алексей не помисли, а по-скоро го почувствува. Като усещаше, че седи на динамитен заряд, по чийто фитил вече пробягва пламъкът, той насочи самолета в обратен курс, към линията на фронта, към своите, та каквото и да се случи, поне да го погребат родни ръце.

Развръзката настъпи изведнъж. Моторът засече и млъкна. Самолетът се понесе стремително надолу, сякаш се плъзгаше от стръмна планина. Под самолета се преливаше със зеленосивите си вълни необгледна като море гора… „И все пак не в плен!“ — успя да помисли летецът, когато близките дървета, които се сливаха в надлъжни ивици, летяха под крилата на самолета. Когато гората като звяр скочи върху него, той с инстинктивно движение изключи запалването. Раздаде се скърцащ трясък и всичко мигновено изчезна, сякаш той заедно със самолета потъна в тъмна гъста вода.

Падайки, самолетът закачи върховете на боровете. Това смекчи удара. Като пречупи няколко дървета, самолетът се разби на части, но миг преди това Алексей бе откъснат от седалището и подхвърлен във въздуха. Паднал върху широкоплещеста, вековна ела, той се плъзна по клоните в дълбоката пряспа, навеяна от вятъра в подножието й. Това му спаси живота.

Колко време лежа неподвижно в безсъзнание, Алексей не можеше да си спомни. Някакви неопределени човешки сенки, очертания на сгради, на невероятни самолети, мяркащи се стремително, се носеха пред него и от тяхното вихрено движение усещаше в цялото си тяло тъпа, въртяща болка. После от хаоса изплува нещо голямо, горещо, с неопределени форми и задиша върху него със зноен смрад. Той се опита да се отстрани, но тялото му сякаш бе залепнало за снега. Мъчен от неосъзнат ужас, той рязко мръдна и изведнъж почувствува мразовития въздух, който се вмъкна в дробовете му, студенината на снега върху страните си и остра болка, вече не в цялото тяло, а в краката.

„Жив!“ — мярна се в съзнанието му. Направи движение, за да се повдигне, и чу край себе си хрущящото скриптене на замръзналия сняг под нечии нозе и шумно пресипнало дишане. „Немци“ — изведнъж се досети той, като сподави в себе си желанието да отвори очи, да скочи, за да се защити. — „Плен, значи все пак плен… Какво да правя?“

Той си спомни, че неговият техник Юра, майстор на всичко, вчера се бе заловил да му пришие към кобура откъсналото се ремъче, но не можа да го направи; наложи се, като излиташе, да постави пистолета в страничния джоб на комбинезона. Сега, за да го извади, трябваше да се обърне настрана. Това не можеше, разбира се, да се направи незабелязано от неприятеля. Алексей лежеше по очи. На бедрото си той усещаше острите ръбове на пистолета. Но лежеше неподвижно: може би врагът ще го вземе за мъртъв и ще си отиде.

Германецът се поразтъпка наблизо, някак странно въздъхна, отново се приближи до Мересиев, поскърца в замръзналия сняг, наведе се. Алексей пак усети смрадния дъх на гърлото му. Сега знаеше, че германецът е сам, и в това виждаше възможност да се спаси: ако го издебне, внезапно скочи, стисне го за гърлото и като не му даде възможност да използува оръжието си, завърже с него двубой … Но това трябваше да се направи пресметливо и точно.

Без да измени позата си, бавно, съвсем бавно Алексей поотвори очите си, през спуснатите си клепачи видя пред себе си вместо германец кестеняво мъхнато петно. Поотвори по-широко очи и веднага пак плътно зажумя: пред него на задните си лапи седеше голяма, мършава и проскубана мечка.

Тихо, както само зверовете умеят, мечката седеше до неподвижната човешка фигура, която едва се показваше от блестящата синкава на слънцето пряспа.

Нейните мръсни ноздри леко потрепваха. От полуотворената й уста, в която се виждаха стари, жълти, но още силни зъби, се стичаше и полюляваше на вятъра тъничка нишка гъста слюнка.

Прогонена от войната из зимната си бърлога, тя бе гладна и зла. Но мечките не ядат мърша. Като помириса неподвижното тяло, което дъхаше силно на бензин, мечката лениво се върна на поляната, където лежаха много също такива неподвижни, замръзнали в снега човешки тела. Пъшкането и шумоленето я върнаха обратно.

И сега тя седеше до Алексей. Гладът, който стържеше стомаха й, се бореше в нея с отвращението към мъртвото месо. Гладът почна да побеждава. Зверът въздъхна, стана, преобърна с лапата си човека в пряспата и дръпна с ноктите си „чортовата кожа“ на комбинезона. Комбинезонът не се скъса. Мечката глухо заръмжа. С голямо усилие Алексей сподави в тоя миг у себе си желанието да отвори очи, да се отдръпне, да извика, да отблъсне тая мръсна, натиснала гърдите му мърша. Докато цялото му същество се стремеше към бурна и яростна защита, той се насили и с бавно, незабележимо движение успя да спусне ръката си в джоба, да напипа там ръбестата дръжка на пистолета, предпазливо, за да не щракне, да запъне ударника с палеца и незабелязано да измъкне въоръжената си вече ръка.

Зверът още по-силно дръпна комбинезона. Здравата материя запука, но пак издържа. Мечката яростно зарева, хвана комбинезона със зъби, като захапа през кожата и ватата тялото. С последно усилие на волята Алексей сподави в себе си болката и в момента, когато зверът го измъкна от пряспата, извади пистолета и натисна спусъка.

Тъп изстрел тресна и заглъхна.

Като изпърха с криле, пъргаво отлетя сврака. Скреж се посипа от разклатените клони. Зверът бавно пусна жертвата. Алексей падна в снега, без да откъсне поглед от противника. Той седеше на задните си лапи и в черните му, обрасли с къса козина възпалени очички бе застинало недоумение. Гъста кръв на матова струйка се провираше между зъбите му и падаше на снега. Той заръмжа пресипнало и страшно, повдигна се тежко на задните си лапи и изведнъж рухна мъртъв на снега, преди още Алексей да успее да стреля втори път. Синкавият омекнал сняг бавно се обагри в червено и като се топеше, леко димеше при главата на звера. Мечката бе мъртва.

Напрежението на Алексей спадна. Той отново почувствува остра болка в стъпалата, повали се на снега и изгуби съзнание.

Съвзе се, когато слънцето вече беше високо. Лъчите, които проникваха през боровете, запалваха със светещи петна снежната покривка. На сянка снегът изглеждаше дори не синкав, а син.

„А мечката присъни ли ми се?“ — бе първата мисъл на Алексей.

Кестенявият космат, мръсен труп се търкаляше наблизо върху синкавия сняг. Гората шумеше. Кълвачът звучно дълбаеше кората. Пъргави жълтогръди синигерчета подскачаха в храстите и звънливо цвърчаха.

„Жив, жив, жив!“ — мислено повтаряше Алексей. И целият той, цялото му тяло ликуваше, като изпитваше чудното, могъщо, опияняващо усещане на живота, което идва у човека и го обхваща всеки път, след като е преминал през смъртна опасност.

Покорявайки се на това могъщо чувство, той скочи на крака, но веднага пак със стон седна върху мечия труп. Болката в стъпалата веднага прониза цялото му тяло. В главата му бучеше глух, тежък шум, сякаш се въртяха в нея, гърмяха и разтърсваха мозъка стари, грапави воденични колела. Очите го боляха, като че някой натискаше с пръст клепачите му. Всичко, което го заобикаляше, се виждаше ту ясно и светло, залято от студените жълти слънчеви лъчи, ту пък изчезваше, като се покриваше със сива, трептяща от искри пелена.

„Лошо. Трябва да съм се контузил при падането и нещо да се е случило с краката ми“ — помисли Алексей.

Като се надигна, той с учудване огледа широкото поле, което се виждаше отвъд края на гората, оградено на хоризонта със сивия полукръг на далечна гора.

Може би през есента, а по-вероятно в началото на зимата в покрайнините на гората през това поле е преминавала една от отбранителните линии, на която не за дълго, но упорито, както се казва, до смърт, се е държала червеноармейска част. Виелиците бяха покрили раните на земята със сплъстен снежен памук. Но и под него леко се очертаваха като къртичини окопите, хълмчетата на разбити огнени точки, безкрайните трапчини на малки и големи снарядни ями, които се виждаха чак до подножието на изпочупените, изранени, обезглавени или изтръгнати от взривовете дървета в покрайнината. Сред израненото поле на разни места бяха замръзнали в снега няколко танка, боядисани пъстро като рибени люспи, Всичките — особено крайният, който сигурно избухването на бомба или мина беше повалило настрана тъй, че дългата цев на оръдието му като изтръгнат език висеше към земята — приличаха на трупове на непознати чудовища. А по цялото поле — край брустверите на плитките окопчета, близо до танковете и по края на гората — лежаха разбъркано трупове на червеноармейци и германски войници. Те бяха толкова много, че на места бяха натрупани един върху друг. Лежаха, вкочанени от студа, в същите пози, в каквито преди няколко месеца, още в началото на зимата, смъртта беше застигнала хората в боя.

Всичко говореше на Алексей за упоритостта и яростта на бушувалия тук бой, за това, че неговите бойни другари са се били, забравили всичко друго освен едно, че трябва да спрат, да не пропуснат врага. Ето наблизо в края на гората, до обезглавен от снаряд дебел бор, от високото, накриво пречупено стъбло, на което сега изтича жълтата прозрачна смола, се търкалят германци с разбити черепи, с разкъсани лица. В средата, напреко върху един неприятел, лежи по гръб тялото на грамаден, кръглолик, едроглав младеж без шинел, само по рубашка, без колан, с разкъсана яка, а до него пушка с пречупен щик и окървавен строшен приклад.

А нататък край пътя, който води за гората, под затрупана с пясък млада еличка, наполовина в ямата, лежи също така по гръб мургав узбек с фино, сякаш изваяно от стара слонова кост лице. Зад него, под клоните на еличката, се вижда грижливо наредена купчина неизползувани още ръчни бомби и самият той държи бомба в отметнатата си назад мъртва ръка, сякаш миг преди да я хвърли, е решил да погледне небето и така е замръзнал.

И още по-нататък по горския път, до пъстрите танкови туловища, по склоновете на големите ями, в окопчетата, близо до стари пънове — навсякъде мъртви фигури с памуклийки и подплатени с памук панталони, с мръснозелени куртки и островърхи кепета, намъкнати за топло над ушите; из преспите стърчат свити колене, вирнати брадички, показали се от снега восъчни лица, оглозгани от лисиците, изкълвани от враните и свраките.

Няколко врани бавно се виеха над поляната и изведнъж тя напомни на Алексей тържествената, пълна с мрачна сила картина на Игоровата сеч, възпроизведена, в училищния учебник по история по картината на великия руски художник.^[5]

„Ето и аз щях да лежа тук!“ — помисли той и отново цялото му същество се изпълни с бурното усещане на живота. Той се размърда. В главата му все още бавно се въртяха грапавите воденични камъни, краката му горяха и го боляха по-силно отпреди, но Алексей, седнал върху изстиналия вече и посребрен от сух скрежец мечи труп, почна да мисли какво да прави, накъде да върви, как да се добере до предните части на своите.

Планшета с картата бе загубил при падането. Но и без карта Алексей ясно си представяше днешния маршрут. Германското полско летище, върху което налетяха щурмовиките, лежеше на около шестдесет километра западно от фронтовата линия. Като завързаха въздушен бой с германските изтребители, неговите летци успяха да ги отвлекат, да кажем, на около двадесет километра на изток от летището, пък и той, след като се отскубна от двойните „клещи“, е успял вероятно още малко да се придвижи на изток. Изглежда, че бе паднал приблизително на тридесет и пет километра от линията на фронта, далеч зад гърба на предните германски дивизии, някъде в района на огромната, тъй наречена „Черна гора“, над която неведнъж му се бе случвало да лети, когато придружаваше бомбардировачи и щурмовики в техните къси полети над близките германски тилове. Отгоре тая гора винаги му се струваше като безкрайно зелено море. При хубаво време гората се кълбеше с шапките на боровите върхове, а в лошо време, закрита от сива мъгла, напомняше потъмняла водна шир, по която преминават малки вълни.

Това, че той падна в центъра на тая непристъпна гора, беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото едва ли тук, в тия девствени гъсталаци, бе възможно да се срещнат германци, които се стремяха винаги към пътищата и жилищата. Лошо поради това, че му предстоеше, макар и не дълъг, но тежък път в горските пущинаци, където не можеше да се надява на човешка помощ, на късче хляб, на покрив, на глътка гореща вода. Ами краката … Ще се изправят ли краката? Ще тръгнат ли?…

Той полека се привдигна от мечия труп. Същата остра болка, появила се в стъпалата, прониза тялото му от долу до горе. Той извика. Трябваше отново да седне. Опита се да събуе подплатения с кожа ботуш. Ботушът не излизаше и всяко дръпване караше Алексей да стене. Тогава той стисна зъби, затвори очи, с всички сили дръпна ботуша с две ръце и веднага изгуби съзнание. Когато се съвзе, предпазливо разви бархетната партенка. Цялото стъпало бе подуто и станало сивосиньо. То гореше и страшно болеше във всичките си стави. Алексей сложи крака си на снега, болката поотслабна. Със същото такова отчаяно дърпане, сякаш сам си изваждаше зъб, той свали и втория топъл ботуш.

Двата му крака не бяха годни за нищо. Очевидно, когато ударът на самолета по върховете на боровете го изхвърли от кабината, нещо бе приклещило стъпалата и раздробило ситните кости на ходилата и пръстите. Разбира се, при обикновени условия дори не би помислил да се изправи на тия строшени и отекли крака. Но той бе сам сред горския гъсталак, в тила на неприятеля, където срещата с човек му носеше не облекчение, а смърт. И реши да върви, да върви на изток, да върви през гората, без да се опитва да търси удобни пътища и населени места, да върви на всяка цена.

Той решително скочи от мечия труп, изохка, заскърца със зъби и направи първата крачка. Поспря се, измъкна другия крак от снега, направи още една крачка. Главата му бучеше, гората и поляната се залюляха, отплуваха встрани.

Алексей чувствуваше, че отслабва от напрежение и болка. Захапал устни, той продължаваше да върви, като се промъкваше към горския път, който водеше покрай разбития танк, покрай узбека с бомбата, навътре в гората, на изток. Да върви по мекия сняг беше още нищо, но щом като стъпи на твърдия, изметен от вятъра и покрит с ледец гръб на пътя, болката ставаше толкова нетърпима, че той се спря, като не се решаваше да направи нито една крачка повече. Стоеше така, разкрачил неудобно крака, сякаш се поклащаше от вятъра. И изведнъж всичко потъмня пред очиге му. Изчезнаха пътят, боровете, сивите иглолистни клони, синкавият продълговат къс небе над тях … Той стоеше на летището до самолета, до своя самолет, и неговият механик или „техниката“, както той го наричаше, дългият Юра, блестеше със зъбите и с бялото на очите си, които винаги светеха на небръснатото му и вечно изцапано лице, канеше го с жест, сочеше му кабината: значи готово, идвай за полет… Алексей направи крачка към самолета, но земята гореше, пареше краката му, сякаш стъпваше по нажежена плоча. Той се спусна да прескочи през тая пламтяща от огън земя направо на крилото, но се блъсна о хладното тяло и се учуди. Тялото не бе гладко, покрито с лак, а грапаво, облицовано с борова кора… Никакъв самолет, той е на пътя и шари с ръка по стъблото на дърво.

„Халюцинация? Полудявам от контузията — помисли си Алексей. — Непоносимо е да вървя по пътя. Да свърна ли по целината? Но това много ще удължи пътя ми…“ Той седна на снега, отново със същите решителни къси дърпания изтегли ботушите, разкъса ги с нокти и зъби при петите, за да не стискат разбитите стъпала, сне от шията си големия мек шал от ангорска вълна, разкъса го наполовина, омота стъпалата и пак се обу.

Сега ходенето стана по-леко. Впрочем неправилно е да се каже ходене, а движение, предпазливо движение, като пристъпва на пети и високо повдига крака, както се ходи по билото. От болката и усилието след няколко крачки започваше да му се вие свят. Трябваше да спира, да затваря очи, опирайки гръб о стъблото на някое дърво, или да присяда на преспите и да почива, чувствувайки острото биене на пулса във вените си.

Така се движи няколко часа, но когато се огледа, в края на просеката още се виждаше осветеният завой на пътя, дето като тъмно петънце се съзираше върху снега мъртвият узбек. Това много огорчи Алексей. Огорчи го, но не го изплаши. Поиска му се да върви по-бърже. Той стана от пряспата, стисна силно зъби и тръгна напред, като поставяше пред себе си малки цели, съсредоточавайки върху тях вниманието си — от бор до бор, от пън до пън, от пряспа до пряспа. Върху недокоснатия сняг по пустия горски път се виеше зад него слаба, лъкатушна, неясна следа, каквато оставя раненият звяр.

Така вървя до вечерта. Когато слънцето, което залязваше някъде зад гърба на Алексей, разля хладния пламък на залеза по върховете на боровете и в гората почна да се сгъстява сивият здрач, близо до пътя, в обраслата с хвойна падинка, пред Алексей се откри картина, при вида на която сякаш прокараха мокра кърпа по гърба му чак до шията и косите му настръхнаха под шлема.

Докато там, на поляната, се е водил бой, в падинката, сред сплетените хвойни, сигурно се е била разположила санитарна рота. Тук са донасяли ранените и са ги полагали върху възглавници от хвойна. Така и лежаха те сега на редици под сянката на храстите, полузатрупани и съвсем засипани със сняг. Още от пръв поглед, ставаше ясно, че не бяха умрели от раните си. Някой с ловки удари на нож бе прерязал гърлата на всички и те лежаха в еднакви пози, отметнали глави назад, сякаш се мъчеха да погледнат какво става зад тях. Още тука се разкриваше тайната на страшната картина. Под един бор, близо до затрупаното със сняг тяло на червеноармеец, сложила главата му на коленете си, седеше до кръста в снега сестра, мъничка, крехка девойка с ушанка^[6] на глава, завързана под брадата с лентички. Между плешките й стърчеше дръжката на нож, политурата на който лъщеше. А наблизо, вчепкали се един друг за гърлата, в последна смъртна схватка бяха застинали германец с черен мундир от SS войски и червеноармеец с глава, забинтована с окървавен бинт. Алексей веднага разбра, че тоя с черните дрехи бе довършил ранените с ножа си, заклал бе сестрата и тук бе хванат от недоубития от него човек, който бе вложил всичките сили на угасващия си живот в пръстите си, стиснали гърлото на врага.

Така ги бе погребала бурята — крехката девойка с ушанката, която прикриваше с тялото си ранения, и тия двамата — палача и отмъстителя, — както се бяха вчепкали един в друг пред нейните крака, обути в стари кожени ботушки с широки кончови.

Няколко мига Мересиев стоя поразен, после докуца до сестрата и измъкна от тялото й камата. Бе есесовски нож, направен във формата на старогермански меч, с дръжка от махагон, в която бе врязана сребърна есесовска значка. Върху ръждясалото острие бе се запазил надпис: „Alles für Deutschland“^[7]. Алексей сне кожената ножница на камата от есесовеца. Ножът му бе необходим за по пътя. После той изкопа от снега замръзнало, покрито с лед платнище, грижливо покри с него трупа на сестрата, сложи отгоре няколко борови клончета…

Докато се занимаваше с всичко това, се стъмни. На запад угаснаха проблясъците между дърветата. Мразовита и гъста мъгла обгърна падината. Тук бе тихо, но нощният вятър се разхождаше по върховете на боровете, гората шумеше ту приспивно, ту поривисто и тревожно. По падината се сипеше невидим вече за очите снежец, който тихо шумолеше и бодеше лицето.

Роден в Камишин, сред приволжките степи, градски човек, неопитен в горските работи, Алексей не се погрижи навреме нито за нощуване, нито за огън. Застигнат от дълбоката тъмнина, усещайки непоносима болка в счупените си натъртени крака, той не намери в себе си сили да отиде за дърва, промъкна се в гъсталак от млади борчета, приседна до едно дърво, сви се цял на топка, скри лицето си в коленете, които бе обхванал с ръце, и като се топлеше с дишането си, замря, наслаждавайки се жадно на настъпилия покой и неподвижност.

Пистолетът бе готов, с вдигнат предпазител, но едва ли Алексей би могъл да го използува в тая първа нощ, прекарана от него в гората. Той спеше като вкаменен, без да чува нито спокойния шум на боровете, нито буханията на бухала, който стенеше някъде край пътя, нито далечния вой на вълците — нищо от ония горски звукове, с които бе пълна гъстата, непрогледна, плътно обгръщаща го тъмнина.

Затова пък се събуди внезапно, сякаш от удар, когато едва блещукаше сивата зора и само най-близките дървета като неясни силуети изплаваха из мразовитата мъгла. Събуди се, спомни си какво стана с него, къде е и със закъснение се изплаши от тази така безгрижно прекарана нощ в гората. Пронизващият студ премина през „портовата кожа“ и кожената подплата на комбинезона и стигна до костите. По тялото му пълзяха ситни неудържими тръпки. Но най-страшното бяха краката: те го боляха още по-силно и дори и сега, когато се намираха в покой. Той със страх си помисли, че трябва да стане. Но стана също така решително, със замах, както вчера смъкна от себе си ботушите. Времето беше скъпо.

Към всички тежести, които се струпаха върху Алексей, се прибави и гладът. Още вчера, когато покриваше тялото на сестрата с платнището, той забеляза до нея брезентова чанта с червен кръст. Някакво диво животинче беше вече пошетало там и на снега около изгризаните дупки се търкаляха трохи. Вчера Алексей почти не обърна внимание на това. Сега вдигна чантата. В нея имаше няколко лични превързочни пакета, голяма кутия консерви, връзка с нечии писма, огледалце, на обратната страна на което бе поставена снимка на слабичка старица. Трябва да е имало в чантата хляб или сухари, но птици или диви животни бяха се разправили вече с тая храна. Алексей намести кутията и бинтовете по джобовете на комбинезона си и каза: „Благодаря, скъпа“, поправи събореното от вятъра платнище от краката на девойката и бавно закрета на изток, който вече оранжево гореше зад мрежата от клончетата на дърветата.

Сега имаше килограмова кутия консерви и реши да яде по веднъж на денонощието, на обед.

За да заглуши болката, която му причиняваше всяка крачка, той почна да се развлича, като обмисляше и пресмяташе пътя си. Ако изминава в денонощие десет-дванадесет километра, ще стигне до своите за три, най-много за четири дена.

Така, добре! Сега — какво значи да се преминат десет-дванадесет километра? Километърът прави две хиляди крачки, значи десет километра са двадесет хиляди крачки, а това е много, ако се има предвид, че след всеки петстотин-шестстотин крачки се налага да се спира и почива…

Вчера Алексей, за да съкрати пътя, набелязваше пред себе си някакви видими ориентири: бор, пънче, яма на пътя — и се стремеше към тях като към място за почивка. Сега той преведе всичко това на езика на цифрите, пресметна го на крачки. Реши, че ще почива, след като измине хиляда крачки, т.е. на половин километър, и ще почива по часовник, не повече от пет минути. Излизаше, че от разсъмване до залез, макар и трудно, ще премине десет километра.

Но колко трудно измина първите хиляда крачки! Той се опитваше да прехвърли вниманието си върху пресмятането, за да отслаби болката, но като премина петстотин крачки, започна да бърка, да се лъже и вече не можеше да мисли за нищо друго освен за палещата разкъсваща болка. И въпреки това измина тия хиляда крачки. Нямайки вече сили да седне, падна по лице на снега и почна да ближе жадно снежната кора. Натискаше о нея челото си, слепите си очи, в които биеше кръвта, изпитваше неизказано блаженство от леденото допиране.

После трепна, погледна часовника. Секундната стрелка отмерваше последните секунди от петата минута. Погледна я със страх, сякаш се боеше, че когато тя завърши своя кръг, трябва да се случи нещо ужасно. Когато тя докосна цифрата шестдесет, той изведнъж скочи на крака, заохка и тръгна нататък.

Към пладне, когато горският полумрак заискри от тънките нишки на промъкналите се през гъстите борови клони лъчи и в гората силно замириса на смола и разтопен сняг, той бе направил всичко четири такива прехода. Тогава седна насред пътя в снега, като нямаше вече сили, за да се добере до стъблото на голямата бреза, която се търкаляше наблизо, едва ли не на една крачка от него. Дълго седя, отпуснал рамене, като не мислеше за нищо, не виждаше и не чуваше нищо, не изпитваше дори глад.

Въздъхна, сложи в устата си няколко бучки сняг и като надви вцепенението, което сковаваше тялото му, извади от джоба си ръждясалата консервена кутия и я отвори с камата. Сложи в устата си късче замръзнала безвкусна лой, като искаше да го преглътне, но лойта се разтопи. Той усети в устата си нейния вкус и изведнъж почувствува такъв глад, че с мъка се откъсна от кутията и почна да яде сняг, само Да има какво да гълта.

Преди да тръгне отново на път, отряза си пръчки от хвойна. Подпираше се на тях, но от час на час ходенето ставаше все по-трудно… Третият ден от пътя му из непроходимата гора, където Алексей не видя нито една човешка следа, бе ознаменуван с неочаквано събитие.

Той се събуди с първите лъчи на слънцето, като трепереше от студ и вътрешна треска. Намери в джоба на комбинезона си запалката, която механикът Юра му бе направил за спомен от един пушечен патрон. Някак си съвсем бе забравил за нея и за това, че може и трябва да запали огън. Като накърши от елата, под която бе спал, сухи клони, обрасли с мъх, той ги покри с борови игли и ги запали. Жълти, пъргави пламъчета се промъкнаха изпод сивия дим. Смолестото сухо дърво се запали бързо и весело. Пламъкът премина върху боровите игли и раздухван от вятъра, се разгоря с пращене и свистене.

Огънят пращеше и съскаше, като изпускаше суха, живителна топлина. На Алексей му стана топло, разкопча ципа на комбинезона, извади от джоба на рубашката си няколко изтрити писма, написани с един и същ кръгъл, старателен почерк, измъкна из едно от тях снимка на слабичка девойка с пъстра, на цветя рокля, седнала с подвити крака в тревата. Той дълго я гледа, после отново грижливо я загъна в целофана, сложи я в писмото и като ги подържа замислено в ръцете си, прибра ги обратно в джоба.

„Нищо, нищо, всичко ще свърши добре — каза той, не можеше да Се разбере дали говори на девойката, или на себе си, и замислено повтори: — Нищо! …“

Сега вече с привично движение смъкна от краката си топлите ботуши, размота парчетата от шалчето и внимателно огледа краката си. Те още повече бяха подпухнали. Пръстите им стърчаха на разни страни, сякаш стъпалата бяха каучукови и някой ги беше надул. Цветът им беше още по-тъмен от вчера.

Алексей въздъхна, сбогувайки се със загасващия огън, и отново закрета по пътя, като скърцаше с пръчките по заледения сняг, хапеше устни и понякога дори губеше съзнание. Изведнъж сред другите шумове на гората, които привикналото ухо почти бе престанало да долавя, се чу далечен звук на работещи мотори. Отначало той помисли, че така му се струва от умората, но моторите бръмчаха все по-силно, като ту зареваваха на първа скорост, ту затихваха. Очевидно това бяха германци и пътуваха по същия път. Алексей почувствува как нещо в него изведнъж изстина.

Страхът му придаде сила. Той забрави умората и болката в краката, зави от пътя, домъкна се по целината до гъстата елова горичка и тук, като се отби в гъсталака, седна на снега. От пътя, разбира се, беше трудно да го забележат; а той виждаше ясно пътя, осветен от обедното слънце, което вече се издигаше над зъбчатата ограда от елови върхари.

Шумът се приближаваше. Алексей си спомни, че по снега на изоставения път ясно се вижда неговата следа. Но да избяга беше късно, моторът на първата кола бръмчеше някъде наблизо. Той се вмъкна още по-дълбоко в снега. Отначало между клоните се мярна плосък като брадва брониран автомобил, боядисан с вар. Като се поклащаше и звънеше с веригите си, той се приближаваше до мястото, където следата на Алексей завиваше към гората. Алексей затаи дъх. Автомобилът не спря. След него вървеше малък открит вездеход. Човек с висока фуражка, пъхнал нос в кожена яка, седеше до шофьора, а отзад на висока пейка се поклащаха автоматчици със сивозелени шинели и каски. Малко по-назад, като пръхтеше и дрънчеше с веригите си, вървеше още един, вече голям вездеход, в който на редици седяха петнадесет германци. Алексей се притисна в снега. Колите бяха толкова близо, че в лицето му лъхна топлият миризлив газолинов дим. Косите на тила му настръхнаха, мускулите му се свиха в стегнати топки. Но колите отминаха, миризмата се разпръсна и вече някъде отдалече се донасяше едва доловимото бучене на моторите.

Алексей почака, докато всичко утихне, измъкна се на пътя, върху който ясно се бяха отпечатали зъбчестите следи на гъсениците, и по тия следи продължи пътя си. Той се движеше със същите равномерни преходи, пак така почиваше, също така похапна, когато премина половината от дневния път. Но сега вървеше предпазливо като звяр. Разтревоженият слух ловеше всяко шумолене, очите шареха на всички страни, сякаш той знаеше, че някъде наблизо се промъква, крие се голям опасен хищник.

Летец, свикнал да воюва във въздуха, той за пръв път срещаше на земята живи и здрави врагове. Сега той креташе по следите им, като се усмихваше злорадо. Да, не живеят весело тук, неудобно им е, не е гостоприемна окупираната от тях земя! Дори тук, из девствената гора, където през трите дни Алексей не бе видял нито един белег на човешки живот, техният офицер бе заставен да пътува с такава охрана.

„Нищо, нищо, всичко ще излезе добре!“ — ободряваше се Алексей и все крачеше, крачеше, като се стараеше да не забелязва, че краката го болят все по-остро и че сам чувствително отслабва. Стомахът му вече не можеше да се залъже нито с парченце млада елова кора, която той през всичкото време гризеше и преглъщаше, нито с горчивите брезови пъпки, нито с нежната и лепкава, влачеща се по зъбите кашица от млада липова кора.

До мръкнало едва премина пет прехода. Затова пък за през нощта разпали голям огън и покри с борови игли и сухи клончета огромно полуизгнило брезово стъбло, което се търкаляше на земята. Докато стъблото тлееше, той спеше, изтегнат върху снега, като усещаше животворната топлина ту на едната, ту на другата си страна, и инстинктивно се обръщаше и събуждаше, за да подхвърли сухи клончета върху загасващото дърво, което се разпадаше на лениви пламъчета.

Посреднощ се разрази буря. Раздвижиха се, тревожно зашумяха, заскърцаха боровете над главата му. Облаци бодлив сняг се понесоха по земята. Шумолящият мрак затанцува над ароматния, искрящ пламък. Но снежната буря не разтревожи Алексей. Той спеше сладко и ненаситно, защитен от топлината на огъня.

Огънят го защищаваше и от зверове. А от германците в такава нощ можеше да не се бои. Те няма да посмеят да се появят сред бурята в глухата гора. И все пак, докато измореното тяло почиваше в димната топлина, ухото, вече свикнало на животинска предпазливост, ловеше всеки звук. На ранина, когато бурята премина и в тъмнината над притихналата земя надвисна гъста белезникава мъгла, на Алексей му се стори, че между звъна на боровите върхари, между шумоленето на падащия сняг чува далечни звуци на бой, взривове, автоматни откоси, пушечни изстрели.

„Нима това е фронтовата линия? Толкова скоро?“

Но когато на сутринта вятърът пръсна нощната мъгла, а гората, посребрена през нощта, побеляла и весела, заблестя на слънцето с иглест скреж и сякаш радвайки се на това внезапно нейно преобразяване, птичките зачуруликаха, запяха, зачирикаха, като усещаха приближаващата се пролет. Колкото и да се вслушваше, Алексей не можа да долови шума на боя — нито стрелбата, нито дори бумтежа на канонадата.

От дърветата се сипеше скрежна бели пухкави струи, които блестяха силно на слънцето. Тук-там по снега падаха с лек шум тежки пролетни капки. Пролет! Тая сутрин тя за пръв път напомни за себе си толкова властно и настойчиво.

Жалките остатъци от консервата — няколкото влакънца месо, покрито с ароматна лой — Алексей реши да изяде сутринта, тъй като почувствува, че иначе не би могъл да стане. Той грижливо изстърга С пръст кутията, като поряза на няколко места ръката си о нейните остри ръбове, но му се струваше, че е останало още. Напълни кутията със сняг, разрови сивата пепел на загасналия огън, сложи кутията върху тлеещите въглени, а после с наслаждение, на малки глътки, изпи горещата вода, която едва намирисваше на месо. Кутията мушна в джоба си, като реши в нея да си вари чай. Да пие горещ чай! Това бе приятно откритие и малко поободри Алексей, когато отново потегли на път.

Но сега го очакваше голямо разочарование. Нощната виелица бе напълно засипала пътя. Преградила го бе с полегати островърхи преспи. Едноцветната блестяща синевина режеше очите. Краката затъваха в пухкавия, още неслегнат сняг. Трябваше да ги измъква с труд. Дори и пръчките му, които сами потъваха, слабо му помагаха.

Към пладне, когато сенките под дърветата станаха черни, а слънцето надникна през върховете към просеката, Алексей бе успял да направи всичко хиляда и петстотин крачки и се измори толкова, че всяко ново движение изискваше напрежение на волята му. Той се клатушкаше. Земята се изплъзваше под краката му. Падаше непрекъснато, оставаше за миг неподвижен на върха на пряспата, като притискаше чело до скриптящия сняг, после ставаше и правеше още няколко крачки. Оборваше го неудържимо сън. Искаше му се да легне, да се забрави, да не движи никакъв мускул. Да става, каквото ще! Той се спираше, вцепеняваше се и залиташе насам-натам, след това, захапал до болка устни, идваше в съзнание и отново правеше няколко крачки, като едва измъкваше краката си.

Накрая почувствува, че повече не може, че никаква сила няма да го мръдне от мястото му и че ако сега седне, вече няма да стане. Огледа се наоколо с тъга. Наблизо, встрани от пътя, се издигаше къдраво младо борче. С последни усилия прекрачи към него и се повали отгоре му, като брадичката му попадна в междината на раздвоения му връх. Тежестта, която падаше върху разбитите му крака, малко се намали, стана му по-леко. Той лежеше върху пружиниращите клони и се наслаждаваше на покоя. За да се облегне по-удобно, той се подпря с брадата си върху чаталчето на борчето и примъкна краката си — единия, после другия, а те, като не носеха тежестта на тялото, лесно се освободиха от пряспата. И сега на Алексей му хрумна нова мисъл.

Е, да, е, да! Нали може да отреже ей това мъничко дръвче, да направи от него дълга тояга с чаталче отгоре, да подхвърля тоягата напред, като се подпира на чаталчето с брадата си, да пренася върху нея тежестта на тялото си, а после, както сега при борчето, да премества краката си напред. Бавно ли? Е, да, разбира се, но затова пък няма така да се изморява и може да продължава пътя, без да чака да се слегнат и степат преспите.

Той веднага коленичи, отряза с камата дръвчето, окастри клончетата, намота чаталчето с носната си кърпа и бинтовете и още веднага опита да се придвижи по пътя. Премести тоягата напред, опря се на нея с брадата и ръцете, направи крачка, две, отново премести тоягата, отново се опря, отново крачка, две. И тръгна, като броеше крачките и като си определяше нови норми за придвижване.

Вероятно отстрани би било странно да се види човек да броди по тоя непонятен начин из глухата гора, да се движи из дълбоките преспи със скоростта на гъсеница, да върви от изгрев до залез слънце и да изминава за това време не повече от пет километра. Но гората беше пуста. Никой освен свраките не го гледаше. А свраките през тия дни, като се убедиха в безопасността на това странно, трикрако, тромаво същество, не отлитаха при неговото приближаване, а само неохотно отскачаха от пътя и като обръщаха настрана глава, гледаха го насмешливо с любопитните си, черни като мъниста очи.