Борис Полевой
Повест за истинския човек (18)

12

Със смъртта на Комисаря целият живот в четиридесет и втора стая се измени.

Нямаше кой да наруши със сърдечна дума, мрачната тишина, която понякога настъпва в болничните стаи, когато, без да се наговарят, всички изведнъж потъват в скръбни мисли и всекиго. Наляга тъга. Нямаше кой с шега да подкрепя отпадналия дух на Гвоздев, да даде съвет на Мересиев, ловко и неусетно да загаси избухванията на Кукушкин. Нямаше център, който да стегне и да сплоти всички тия разнохарактерни хора.

Но сега това не бе и толкова нужно. Лекуването и времето вършеха своето. Всички бързо се поправяха и колкото повече се приближаваше часът на изписването, толкова по-малко те мислеха за своите болки. Мечтаеха за онова, което ги чакаше зад стените на стаята, как ще ги посрещнат в частите им и какви дела ги чакат. На всички, които дълго бяха тъгували по войнишкия живот, им се искаше да се завърнат по-скоро, преди новото настъпление, за което още не пишеха, дори не говореха, и което някак се чувствуваше във въздуха и като приближаваща буря се долавяше по настъпилата изведнъж тишина на фронтовете.

Да се върне от болницата към боевия труд — за военния човек това е нещо обикновено. Само за Алексей Мересиев то беше проблем: ще успее ли чрез умение и тренировка да запълни липсата на крака, ще седне ли пак в кабината на изтребителя? Той се стремеше с все по-голяма и по-голяма упоритост към определената цел. Като увеличаваше постепенно минутите, доведе времето за тренировката на краката и общата гимнастика до два часа сутрин й вечер; Но и това му се струваше малко. Започна да се занимава с гимнастика и следобед. Майор Стручков, който го наблюдаваше отстрани с весели насмешливи очи, всеки път съобщаваше:

— А сега, граждани, ще видите загадката на природата: великия магьосник Алексей Мересиев, ненадминат в горите на Сибир, в своя репертоар.

Наистина в упражненията, които Алексей изпълняваше с такава упоритост, имаше нещо фанатично, което го правеше да прилича на магьосник. Беше трудно да се гледат неговите безкрайни клатения, равномерни обръщания, упражненията на шията и ръцете, които той правеше упорито с методичността на клатещо се махало, и другарите му, които ходеха, излизаха през това време да се разхождат из коридора, а прикованият на леглото Стручков се покриваше с одеялото и се мъчеше да заспи. Никой в стаята, разбира се, не вярваше във възможността да се лети без крака, но всички уважаваха упоритостта на другаря си и като прикриваха това с шеги, дори се прекланяха пред нея.

Пукнатините в коленните капачета на майор Стручков се оказаха по-сериозни, отколкото се предполагаше отначало. Те зарастваха бавно, краката му бяха все още в шини и макар да нямаше съмнение, че ще оздравее, майорът не се уморяваше да ругае на всяка дума „проклетите капачета“, които му бяха причинили толкова грижи. Това негово мърморене почна да преминава в постоянно раздразнение. Той избухваше за най-малката дреболия, почваше да хули всички и всичко. В такъв момент изглеждаше, че може да удари оня, който се опита да го вразуми. Тогава по мълчаливо съгласие другарите му го оставяха на спокойствие, позволяваха му, както той сам казваше, да „изстреля всичките си патрони“ и изчакваха, докато природната му жизнерадост вземаше връх над раздразнението и разклатените от войната нерви.

Нарастващото си нетърпение Стручков обясняваше с това, че бе лишен от възможност дори тайничко да попушва в тоалетната, и още с това, че не може да се види, макар в коридора, с червенокосичката сестричка от операционната, с която уж си били смигнали, когато го носели на превръзка. Може би това до известна степен да бе така, но Мересиев забеляза, че гневните избухвания обхващаха майора, след като видеше през прозорците прелитащите над Москва самолети или научеше от радиото и от вестниците за нов интересен въздушен бой, за успеха на познат летец. Това довеждаше в нетърпеливо раздразнено състояние и самия Мересиев. Но той дори не се издаваше и сега, когато се сравняваше със Стручков, вътрешно тържествуваше. Струваше му се, че макар и малко, е почнал да се приближава до избрания образ на „истинския човек“.

Майор Стручков оставаше верен на себе си: много ядеше, смееше се сочно по всеки най-малък повод, обичаше да поприказва за жени и при това изглеждаше едновременно и обичащ, и мразещ жените. Особено се опълчваше, кой знае защо, срещу жените от тила.

Мересиев не можеше да търпи тия Стручкови разговори. Като слушаше Стручков, той неволно виждаше през всичкото време Оля или смешното войниче от метеорологичната станция — момичето, което, както разказваха в полка, с приклада на пушката бе изхвърлило от будката си и в избухването си едва не бе застреляло твърде предприемчивия старшина от баталиона за аеродрумно обслужване, и на Алексей му се струваше, че тях именно петни майор Стручков. Веднъж, като изслуша намръщено обикновената история на майора, която той завърши със сентенцията, че „всички са такива“ и с всяка можеш да се споразумееш „на бърза ръка“, Мересиев не се сдържа.

— С всяка ли? — попита той, стискайки зъби така, че скулите му побеляха.

— С всяка — безгрижно отговори майорът. В стаята влезе Клавдия Михайловна, влезе и се учуди на силното напрежение, което видя по лицата на болните.

— Какво има?. — попита тя, като с несъзнателно движение поправи под шапчицата си една къдрица.

— Разговаряме за живота, сестрице, нашата работа е такава, старческа, да разговаряме — цял светнал, се усмихна майорът.

— И с тая ли? — остро попита Мересиев, когато сестрата излезе.

— А каква е тя, да не е замесена от друго тесто?

— Клавдия Михайловна оставете — строго каза Гвоздев. — Тук един старик я нарече съветски ангел.

— Кой иска да се хванем на бас, а?

— На бас ли? — извика Мересиев, като свирепо стрелкаше с циганските си очи. — На какво се обзалагаш?

— Ако искаш, на пистолетен куршум, както се обзалагаше по-рано офицерството: ако спечелиш — ще стреляш в мене, ако аз спечеля — в тебе — като се смееше и се стараеше да обърне всичко на шега, каза Стручков.

— На бас? За това? Ти, изглежда, си забравил, че си съветски командир? Ако си прав, можеш да плюеш на мутрата ми — Алексей злобно стрелна Стручков. — Но гледай да не те заплюя аз.

— Щом не искаш на бас — няма. Побесня. Голяма работа! … Аз, момчета, така ще ви докажа, че не заслужава да се вбесявате за нея.

От тоя ден Стручков започна да оказва особено внимание на Клавдия Михайловна, веселеше я с анекдоти, на които той бе голям майстор. Като нарушаваше неписаното правило, според което летците съвсем неохотно споделяха с чужди хора своите военни приключения, разказваше й разни случки от своя наистина голям и интересен живот и дори, като въздъхваше, намекваше за някакви свои семейни несполуки, за тъжната си самота, макар че цялата стая знаеше, че той е ерген и никакви особени несполуки не е имал. Клавдия Михайловна, без наистина много да го отличава от другите, понякога присядаше на леглото му, слушаше разказите му за безброй летения, при това, уж увлечен, той хващаше ръката й и тя не я отдръпваше. У Мересиев накипяваше страшна ярост. Цялата стая бе възмутена от Стручков. А той се държеше тъй, като че наистина се беше хванал на бас с тях. Сериозно предупредиха Стручков да спре недостойната си игра. Стаята се готвеше вече решително да се намеси в това, когато изведнъж събитията взеха съвършено друг обрат.

Една вечер, през часа, когато беше дежурна, Клавдия Михайловна се отби в четиридесет и втора без работа, просто да си побъбре, за което особено много я обичаха ранените. Майорът започна някакъв разказ, тя приседна до леглото му. Какво стана, никой не видя. Всички се обърнаха, когато чуха само как тя бързо скочи. Гневно, със събрани на челото тъмни вежди, с бузи, залети от петниста червенина, тя гледаше смутения, дори изплашен Стручков.

— Другарю майор, ако вие не бяхте болен, а аз милосърдна сестра, бих ви залепила една плесница.

— Но какво говорите, Клавдия Михайловна, аз наистина не исках…И представете си, голяма работа…

— Ах, голяма работа ли? — тя го гледаше вече не с гняв, а с презрение. — Добре, тогава няма какво да говорим. Чувате ли? И ето, пред вашите другари ви моля да се обръщате към мене само по работа, когато ви трябва медицинска помощ. Лека нощ, другари.

И тя си отиде с непривична за нея тежка походка, като че с всички сили се стараеше да изглежда спокойна.

Една минута цялата стая мълча. После се чу тържествуващият зъл смях на Алексей и всички се нахвърлиха върху майора.

— Какво, преседна ли ти?

Със сияещи очи Мересиев вежливо се осведоми:

— Ще разрешите ли веднага да плюя, другарю майор, или да почакам?

Стручков седеше озадачен, обаче не отстъпваше и каза не много уверено:

— Атаката е отбита. Е, нищо, ще повторим.

Чак до нощта лежа мълчалив, като тихичко си подсвиркваше нещо и понякога гласно отговаряше на някакви свои мисли: „М-да…“

Наскоро след тая случка изписаха Константин Кукушкин. Отиваше си без всякакви преживелици, като заяви на сбогуване, че медицината му е дошла до гуша. Сбогуваше се небрежно и все поръчваше на Мересиев и на сестрата, ако се получат писма от майка му, непременно да му ги препратят в полка и да внимават да не се изгубят тия писма.

— Ти пиши как си се настанил, как са те посрещнали — съветваше го Мересиев.

— А какво да ти пиша? До мен ли си опрял? Няма да ти пиша, само ще хабя хартията — и без това няма да отговориш.

— Е, както искаш.

Тия думи Кукушкин сигурно вече не дочу. Без да се обръща, той излизаше вече от стаята. Пак така, без да се обръща, излезе от вратата на болницата, мина по крайбрежната улица, скри се зад ъгъла, макар че отлично знаеше, че в тоя момент, според създадения в болницата обичай, цялата стая стои до прозорците и изпраща другаря.

Впрочем той все пак писа на Алексей и му писа доста скоро. Писмото беше сухо, делово. За себе си съобщи само, че в полка като че му се зарадвали, но веднага се оправдаваше, че през последните боеве са имали големи загуби и се радваха на всеки повече или по-малко опитен човек. Изброяваше имената на убитите и ранените другари, пишеше, че както й по-рано, помнят Мересиев, че командирът на полка, който получил сега чин подполковник, като научил за гимнастическите подвизи на Алексей и за намерението му да се върне в авиацията, заявил: „Мересиев ще се върне. Щом е решил — ще постигне своето“ — и че началникщабът отговорил: не може значи да се хване неуловимото, а командирът заявил, че за такива като Мересиев неуловимо няма. За учудване на Алексей имаше дори няколко реда за „метеорологичния сержант“. Кукушкин пишеше: тоя сержант така му е омръзнал с разпитванията си, че той, Кукушкин, бил принуден да му изкомандува наляво, кръгом, марш… В края на писмото си Кукушкин пишеше, че още първия ден, като пристигнал в частта, направил два полета, че краката му зараснали напълно и че в най-близки дни полкът ще бъде снабден с новите самолети „Ла-5“^[1], които скоро ще пристигнат и за които Андрей Дегтяренко, присъствуващ на приемането, казал, че в сравнение с тях всички апарати от германски марки са сандъци и вехтории.