Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о настоящем человеке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 58гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Борис Полевой. Повест за истинския човек

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека: „Световна класика за деца и юноши“

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков. Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от руски: Кирила Георгиева

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Александър Денков

Художествено оформление: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Емилия Кожухарова

Руска. XII издание. Л.Г. VІІ. Тематичен №23 95376/6106–7–80

Дадена за набор на 15.Х.1979 година. Подписана за печат на 10.ІV.1980 година.

Излязла от печат на 25.VІ.1980 година. Поръчка №28. Формат 1/16 60/90

Печатни коли 18. Издателски коли 18. Усл. Изд. К. 20,05

Цена на книжното тяло 1,60 лева. Цена 2,29 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Фотонабор ДПК „Д. Благоев“. Печат ДП „Тодор Димитров“.

Подвързия СК „Георги Димитров“, София, 1980

 

Борис Полевой. Повесть о настоящем человеке

Государственное Издательство Художественной литератури, Москва, 1957

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от batekosta)

11

Комисаря умря на Първи май.

Това се случи някак съвсем незабелязано. Още сутринта, измит и сресан, той разпитваше най-подробно бръснарката при него хубаво ли е времето, как изглежда празнична Москва, порадва се, че из улиците са почнали да свалят барикадите, поядоса се, че в тоя светъл, прекрасен пролетен ден няма да има манифестация, пошегува се с Клавдия Михайловна, която по случай празника бе направила нов геройски опит да напудри луничките си. Изглеждаше да му е по-добре и у всички се породи надежда: може би отива към подобрение.

Отдавна вече, от времето, когато се лиши от възможността да чете вестниците, до леглото му беше прокаран радиоприемник с наушници. Гвоздев, който отбираше малко от радиотехника, нещо поправи в тях и сега те крещяха и пееха по цялата стая. В девет часа говорителят, гласа; на когото в тези дни слушаше и познаваше цял свят, почна да чете заповедта на народния комисар на отбраната. Всички замряха, страхувайки се да не пропуснат нито дума, протегнали глави към двете черни кръгчета, които висяха на стената. Прозвучали бяха вече думите: „Под победните знамена на великия Ленин — напред към победа!“, а в стаята още цареше напрегната тишина.

— Ето разяснете, ми тая работа, другарю полкови комисар … — беше почнал Кукушкин и изведнъж извика с ужас: — Другарю комисар!

Всички се обърнаха. Комисаря лежеше в леглото, обтегнат, строг, с неподвижни очи, устремени в някаква точка на тавана, а на лицето му, отслабнало и побледняло, беше застинал тържествен и величав израз.

— Умря! — извика Кукушкин, като се хвърли на колене! до леглото му. — У-мр-я!

Бързо влизаха и излизаха разсеяни прислужници, тичаше сестрата, която вървешком закопчаваше престилката си долетя ординаторът. Без да обръща внимание на никого, за ровил по детски лицето си в одеялото, като хлипаше шумно и трепереше с раменете и цялото си тяло, върху гърдите на починалия плачеше лейтенант Константин Кукушкин, сприхавият и саможив човек…

Същата вечер в стихналата четиридесет и втора донесоха нов болен. Беше летец изтребител, майор Павел Иванов Стручков, от дивизията за въздушна отбрана на столицата. Германците бяха решили на празника да извършат над Москва голямо нападение. Въздушните им части, движещи се в няколко ешелона, били заобиколени и след ожесточено сражение, разбити някъде в района на Подсолонечная; само един „юнкерс“ се промъкнал през обръча и като взел височина, продължил пътя си към столицата. Навярно екипажът му бе решил на всяка цена да изпълни задачата, да помрачи празника. Тъкмо след него, след като го забелязал още в суматохата на въздушния бой, полетял Стручков. Той летял на великолепен съветски самолет — от ония, с които беше започнала да се снабдява нашата изтребителна авиация. Настигнал германеца високо, на шест километра над земята, вече над краймосковската курортна местност, сполучил ловко да се промъкне до опашката му и като взел врага на мерник, натиснал спусъка. Натиснал и се учудил, като не чул познатото тракане. Спускателният механизъм отказал да действува. Немецът Летял малко напред: Стручков се спуснал след него, като се придържал в мъртвата зона, прикрит зад стабилизатора на опашката му от двете картечници, който защищавали бомбардировача отзад. В светлината на чистото майско утро Москва вече се откроявала неясно на хоризонта с купищата на сивите си грамади обвити в мъгла. И Стручков се решил. Разслабил ремъците, отворил капака и сам някак си се стегнал, напрегнал всички мускули, сякаш се готвел да скочи върху германеца. Нагодил хода на самолета си към хода на бомбардировача и се прицелил. Един миг те висели във въздуха, близо един зад друг, сякаш били накъсо свързани помежду си с невидима нишка. Стручков ясно видял през прозоречния капак на „юнкерса“ очите на германския куполен стрелец, който следял всяка негова маневра и чакал кога макар късче от крилото му ще излезе от мъртвата зона. Той видял как от вълнение германецът смъкнал шлема си и дори различил цвета на косите му, руси и дълги, които падали на кичури по челото му. Черните дула на двойната голямокалибрена картечница неотстъпно гледали към Стручков и се поклащали като Живи в очакване. За миг Стручков се почувствувал като обезоръжен човек, към когото разбойник е насочил пистолет. И направил онова, което правят смелите обезоръжени хора при такива случаи. Сам се хвърлил върху врага, но не с юмруци, както би направил на земята — хвърлил напред самолета си, насочвайки блестящия кръг на витлото си в опашните плоскости на германския.

Дори не чул трясъка. В следващия миг, подхвърлен от страшен тласък, почувствувал, че се премята във въздуха. Земята се понесла над главата му и като спряла на едно място, спуснала се с писък насреща му яркозелена и сияеща. Тогава дръпнал пръстена на парашута, но преди да увисне в безсъзнание на въжетата, с края на окото си успял да забележи, че до него, въртящо се като кленов лист, откъснат от есенния вятър, изпреварвайки го, се носело надолу с откъсната опашка пурообразното туловище на „юнкерса“. Стручков, който се клател безсилно на въжетата, се ударил силно в покрива на някаква къща и паднал в безсъзнание на празничната улица на едно московско предградие, жителите на което наблюдавали от земята неговия великолепен таран. Те го вдигнали и го пренесли в близката къща. Околните улици изведнъж се напълнили с такава тълпа, че повиканият лекар едва си пробил път до стълбите. От удара върху покрива се оказали повредени коленните капачета на летеца.

Вестта за подвига на майор Стручков бе незабавно предадена по радиото в специална емисия на „Последни известия“. Председателят на Моссъвета сам го придружил до най-хубавата болница в столицата. И когато внесоха Стручков в стаята, санитарките донесоха след него цветя, пликове с плодове, кутии бонбони — подаръци от благодарните московчани.

Той бе весел, общителен човек. Едва ли не от прага на стаята се осведоми от болните как е в болницата „по отношение лапането“, строг ли е режимът, има ли хубавички сестри. А докато го превързваха, успя да разкаже на Клавдия Михайловна забавен анекдот на вечната тема за „военторга“ и да подхвърли доста смел комплимент за външността й. Когато сестрата излезе, Стручков намигна след нея.

— Симпатяга. Строга ли е? Май че ви държи в страх божи? Нищо, не се плашете от трудностите. Та вие учили ли сте тактика, или не? Непристъпни жени няма, както няма и непристъпни крепости — и той се засмя звънливо, силно.

В болницата се държеше като стар жител, сякаш бе лежал тук цяла година. С всички в стаята изведнъж премина на „ти“ и когато трябваше да се изсекне, безцеремонно взе от масичката на Мересиев носната кърпичка от парашутна коприна със старателно ушития от „метеорологичния сержант“ монограм.

— От симпатията ли е? — намигна той на Алексей и скри кърпичката под възглавницата си. — На тебе, приятелю, ти стигат, а ако не ти стигат, симпатията ще ти ушие още, това за нея ще е нещо повече от удоволствие.

Въпреки руменината, която избиваше под загара на бузите му, той вече не бе млад. На слепите му очи и край очите му като патешки крачка се рисуваха дълбоки бръчки и във всичко се чувствуваше старият войник, свикнал да смята за свой дом мястото, където е раницата му, където на умивалника са сапуниерката му и четката за зъби. Той внесе в стаята много весел шум и стори това така, че никой не му се обиди, и на всички се струваше, че го познават много отдавна. Новият другар допадна по сърце на всички, само на Мересиев не се хареса явната склонност на майора към женския пол, която впрочем не криеше и за която охотно приказваше.

[# Удар на самолет върху самолет.]

На другия ден погребваха Комисаря.

Мересиев, Кукушкин, Гвоздев седяха на перваза на прозореца, който гледаше към двора, и видяха как тежкият впряг на артилерийските коне вкара в двора оръдейния лафет, как се събра военна музика, инструментите на която светеха на слънцето, и как под строй пристигна войскова част. Влезе Клавдия Михайловна и разгони болните от прозореца. Тя бе, както винаги, тиха и енергична, но Мересиев почувствува, че гласът й се бе изменил, трепери, секва. Беше Дошла да измери температурата на новия болен. В това време оркестърът засвири на двора траурен марш. Сестрата побледня, термометърът падна от ръката й и лъскавите капки живак се плъзнаха по паркета. Като закри с ръце лицето си, Клавдия Михайловна избяга от стаята.

— Какво й е? Нейният любим ли е, или… — Стручков кимна с глава към прозореца, откъдето долиташе тъжната музика.

Никой не му отговори.

Надвесени над прозореца, всички гледаха към улицата, където от вратата бавно изплува червеният ковчег. Комисаря лежеше сред зеленина и цветя. Подир него върху възглавничка носеха ордените му — един, два, пет, осем. Навели глави, вървяха някакви генерали. Между тях, също в генералски шинел, но, кой знае защо, без шапка вървеше Василий Василиевич. Отзад, настрана от другите, пред бавно маршируващите бойци, гологлава, с бялата си престилка, като се спъваше и сигурно нищо не виждаше пред себе си, вървеше Клавдия Михайловна. На вратата някой метна на плещите й палто. Тя продължаваше да върви, палтото се плъзна от раменете й и падна и бойците минаваха, като разделяха редиците на две, заобикаляха го.

— Момчета, кого погребват? — попита майорът.

Той също все се мъчеше да се вдигне до прозореца, но краката му, стегнати в шини и поставени в гипс, му пречеха.

Процесията отмина. И вече отдалеко глухо плаваха по реката отразените от стените на къщите тежки тържествени звуци. Куцата портиерка бе излязла вече и затворила със звън желязната врата, а обитателите на четиридесет и втора все още стояха до прозореца — изпращаха Комисаря към последното му жилище.

— Но кого погребват? Кажете? Защо всички сте Като дървени? — нетърпеливо питаше майорът, като все още не се отказваше да стигне до прозореца.

Тихо, глухо, с пресипнал и сякаш влажен глас най-после му отговори Константин Кукушкин:

— Истински човек погребват… Болшевик погребват.

И Мересиев запомни това: истински човек. Наистина по-добре Комисаря не можеше да бъде наречен. На Алексей му се поиска силно да стане истински човек също като тоя, когото сега отнасяха към последното му жилище.