Борис Полевой
Повест за истинския човек (14)

1

Андрей Дегтяренко и Леночка не бяха преувеличили, когато описваха на приятеля си великолепието на столичната болница, където по молба на командуващия армията бе изпратен Алексей Мересиев, а за компания и лейтенант Константин Кукушкин, докаран заедно с него в Москва.

Преди войната тя бе институтска клиника, където един известен съветски учен изпитваше нови методи за бързо възстановяване на човешкия организъм след болести и травми. Тоя институт имаше здраво установени традиции и световна слава.

През време на войната ученият бе превърнал клиниката на своя институт в офицерска болница. Както и по-рано, болните можеха да получат тук всички видове лечения, каквито бяха известни по това време на съвременната наука. Войната, която бушуваше наблизо до столицата, предизвика такъв приток от ранени, че на болницата се наложи да увеличи четири пъти броя на леглата си в сравнение с това, за което бе пригодена. Всички спомагателни помещения — приемните за срещи с посетителите, стаите за четене и тихи игри, стаите на медицинския персонал и общите трапезарии за оздравяващи — бяха превърнати в болнични стаи. Ученият бе отстъпил за ранените дори кабинета си, който бе в съседство с лабораторията му, а сам, заедно с книгите и необходимите си неща, се премести в мъничка стаичка, която по-рано беше за дежурните. И въпреки това понякога се налагаше да поставят легла и в коридорите.

Между блестящите от белота стени, сякаш предназначени от самите архитекти за тържествената тишина в храма на медицината, отвсякъде се чуваха провлечени пъшкания, охкания, хъркане на спящи, бълнуване на тежко болни. Здраво заседнал тук тежкият, задушлив дъх на войната — мир! на окървавени бинтове, на възпалени рани, на живо гниещо човешко месо, който никакво проветряване не можеше да отстрани. Отдавна вече наред с удобните легла, направени по чертежи на самия учен, стояха походни сгъваеми легла, не достигаха прибори. Заедно с Красивия фаянс на клиника! бяха пуснати в употреба смачкани алуминиеви панички. Избухналата недалеч бомба бе избила с вълната на взрива стъклата на грамадните италиански прозорци и трябваше да ги заковат с шперплат. Водата не достигаше, постоянно прекъсваше и газът и инструментите трябваше да се изваряват на стари спиртни лампи. А, ранените все пристигаха, докарваха все повече и повече — със самолети, с коли, с влакове. Притокът им растеше в зависимост от силата на поредното настъпление на фронта.

И въпреки това целият персонал на болницата, като се почне от шефа му, заслужил деятел на науката и депутат в Върховния съвет, и се свърши с обикновената болногледачка и гардеробиерка, портиерка — всички тия уморени, понякога полугладни, изтощени, недоспали хора продължаваха фанатично да пазят реда в своя институт. Болногледачките, които дежуреха понякога по две, дори и по три смени поред, ползуваха всяка свободна минута, за да чистят, да мият, и търкат. Сестрите, отслабнали, застарели, люшкащи се от умора, както по-рано, идваха на работа с колосани престилки бяха също така неотстъпчиво взискателни към изпълнение на лекарските нареждания. Ординаторите, както и преди, се караха за най-малкото петно върху спалното бельо и с чиста носна кърпичка проверяваха чистотата на стените, на стъпалата на стълбите, на бравите на вратите. Сам шефът, грамаден червенолик старец с прошарена грива над високото чело, мустакат, с черна, гъсто посребрена брадичка, Яростен кавгаджия, два пъти на ден, както и преди войната, придружен от ято колосани ординатори и асистенти, обикаляше в определените часове помещенията, преглеждаше диагнозите на новопостъпилите, помагаше при тежките случаи.

В тези бойни напрегнати дни той имаше и много други работи вън от тая болница. Но винаги намираше време за любимата си рожба, късаше часове от почивката и съня си Като хокаше някого от персонала за небрежност — а това правеше шумно, страстно, непременно на местопрестъплението! в присъствието на болните, — той винаги казваше, че аноговата клиника работи образцово, както преди, в тревожната и затъмнена военна Москва, това ще бъде именно отговор на всички тия хитлеровци и гьоринговци, че той не желае да слуша никакво оправдание с трудностите на войната, че безделниците и лентяите могат да вървят по дяволите, че тъкмо сега, когато всичко е толкова трудно, в болницата трябва да има особено строг ред. Сам той продължаваше да извършва обиколките си с такава точност, че болногледачките все така сверяваха по неговото явяване стенните часовници на стаите. Дори въздушните тревоги не нарушаваха точността на тоя човек. Навярно тъкмо това заставяше и персонала да прави чудеса и при съвсем невероятните условия да поддържа довоенния ред.

Веднъж по време на утринната обиколка шефът на болницата, да го наречем Василий Василиевич, се натъкна на две легла, поставени едно до друго върху стълбищната площадка на третия етаж.

— Каква е тая изложба? кресна той и хвърли изпод гъстите си вежди такъв поглед към ординатора, че тоя висок, попрегърбен, вече немлад човек с доста почтена външност застана мирно като ученик.

— Тая нощ ги докараха… Летци. Ето тоя е със счупване на бедрото и на дясната ръка. Състоянието му е нормално. А тоя — той показа с ръка много слаб човек с неопределена възраст, който лежеше неподвижно със затворени очи, — този е тежък случай. Раздробени ходила на краката, гангрена в двете стъпала, а най-важното — крайно изтощение. Аз не вярвам, разбира се, но придружаващият ги подполковник от медицинската служба пише, че болният с раздробени стъпала е пълзял осемнадесет дена от германския тил. Това, разбира се, е преувеличение…

Без да слуша ординатора, Василий Василиевич повдигна одеялото. Алексей Мересиев лежеше със скръстени на гърдите ръце; по тия обвити в тъмна кожа ръце, които се отделяха рязко върху белотата на чистата риза и завивките, можеше да се изучава костното устройство у човека. Професорът предпазливо покри летеца с одеялото и заядливо Прекъсна ординатора:

— Защо лежат тук?

— В коридорите вече няма място… Вие сами…

— Какво „вие сами“, „вие сами“! А в четиридесет и втора!

— Но тя е полковнишка.

— Полковнишка? — професорът изведнъж избухна. — Кой глупак измисли това? Полковнишка! Глупости!

— Но нали е казано да оставяме място за героите на Съветския съюз?

— „За героите“, „за героите“. В тая война всички са герои. Вие ли ще ме учите? Кой е тук началник? На когото Не се харесват моите разпоредби, може незабавно да се махне. Веднага да се пренесат летците в четиридесет и втора, мислите всякакви глупости: „полковнишка“!

Той бе тръгнал по-нататък, съпроводен от смълчалата се свита, но изведнъж се върна, наведе се над леглото на Мересиев и като сложи на рамото на летеца своята пълна, изхабена от много дезинфекции, изпръхнала ръка, попита: — Вярно ли е, че си пълзял от германския тил повече от две седмици?

— Нима имам гангрена? — с отпаднал глас продума Мересиев.

Професорът прониза със сърдит поглед свитата си, струпала се на вратите, погледна летеца право в черните големи зеници, в които имаше тъга и тревога, и изведнъж каза:

— Такива като тебе е грешно да се лъжат. Гангрена Но ти не клюмвай! Неизлечими болести на света няма, както няма и безизходни положения. Запомни ли? Това е. И отмина, голям, шумен, и вече някъде отдалеч, зад стъклената врата на коридора, се чуваше басовото му мърморене.

— Интересен чичо — каза Мересиев, като гледаше след него.

— Неврастеник. Видя ли? Докарва се. Знаем ги ние народните хора — обади се от своето легло Кукушкин с кисела усмивка. — Значи удостоихме се с честта да попаднем в „полковнишката“.

— Гангрена — тихо рече Мересиев и повтори с тъга: Гангрена.

Тъй наречената „полковнишка“ стая се намираше в края на коридора на втория етаж. Прозорците й гледаха на юг и изток и затова слънцето скиташе по нея през целия ден, постепенно се местеше от легло на легло. Тя бе сравнително неголяма стая. Ако се съди по тъмните петна, останали върху паркета, до войната в нея е имало две легла, две табуретки, по средата кръгла маса, Сега там се намираха четири легла. На едното лежеше ранен, цял обинтован като повито новородено дете. Той лежеше винаги по гръб и гледаше изпод бинтовете към тавана с празен неподвижен поглед. На другото Легло, до което бе леглото на Алексей, лежеше подвижен човек, с набръчкано, сипаничаво войнишко лице, с руси коси и мустачки, услужлив и разговорлив.

Хората в болницата бързо се запознават. Още до вечерта Алексей узна, че сипаничавият е сибиряк, председател на колхоз, ловец, а по военна специалност снайперист, и то сръчен снайперист. От деня на прочутите боеве край Елна, когато той започна да воюва в състава на своята Сибирска дивизия, в която заедно с него служеха двамата му сина и зет му, бе успял, както се изразяваше, да „натрака“ към седемдесет германци. Той бе Герой на Съветския съюз и когато спомена пред Алексей своето презиме, Мересиев с интерес изгледа неугледната му фигурка. Това презиме през тези дни бе широко известно в армията. Големи вестници дори посветиха на снайпериста уводни статии. Всички в болницата — и сестрите, и лекарят управител, и сам Василий Василиевич — го наричаха с уважение Степан Иванович.

Четвъртият обитател на стаята, който лежеше в бинтове, през целия ден нищо не каза за себе си. Той изобщо не произнесе нито дума, но Степан Иванович, който знаеше всичко, разказа тихичко на Мересиев историята му. Казваше се Григорий Гвоздев. Той бе лейтенант от танковите войски и също Герой на Съветския съюз. Дошъл в армията от танковото училище и воювал от първите дни на войната, като участвувал в първия бой на границата, някъде към Брест-Литовската крепост. В известното танково сражение при Белосток той загубил танка си. Веднага преминал на друг, чийто командир бил убит, и с остатъка от танковата дивизия започнал да прикрива войските, които отстъпвали към Минск. В боя на Буг загубил втория си танк, бил ранен, минал на трети и като сменил загиналия командир, поел командуването на ротата. После, озовал се в германския тил, създал подвижна танкова група от три танка и цял месец скитал с нея из дълбокия германски тил, нападайки обози и колони. Снабдявал се с гориво, доставял си бойни припаси и запасни части от местата на скорошните сражения. Тук по зелените поляни, край широките пътища, в горите и блатата в изобилие се търкаляли, без някой да се грижи за тях, разбити машини от разни марки.

Родом бе от Дорогобуж. Когато от сведенията на съветското информбюро, които танкистите редовно приемали по радиото на командирския танк, Гвоздев узнал, че линията на Фронта се е приближила към родните му места, не изтраял, вдигнал във въздуха трите си танка и с бойците, останали всичко осем души, започнал да се промъква през горите.

Точно преди войната той успява да се върне у дома и в мъничкото селце на брега на лъкатущната полска рекичка. Майка му, селска учителка, бе тежко заболяла, а баща МУ, стар агроном, депутат от Областния съвет на трудещите се бе повикал сина си от армията.

Гвоздев си спомняше селската едноетажна къщурка до училището, майка си, мъничка, отслабнала, безпомощна, която лежи на старото канапе, баща си — с шантунгово сако с остаряла кройка, който загрижено покашля и пощипва припряно шарената си брадичка до постелята на болната, и трите сестрички, девойки, мънички, възчерни, които приличаха много на майка му. Спомня си селската фелдшерка Женя — тънйчка, синеока, която го изпрати с кола чак до станцията и на която бе обещал да пише всеки ден. Когато се промъкваше като звяр по утъпканите поля, по изгорените запустели села на Белорусия, като заобикаляше градовете и избягваше оживените пътища, той тъжно гадаеше какво ли ще види в мъничката родна къща, бяха ли успели близките му да заминат и какво е станало с тях, ако не са заминали.

Онова, което Гвоздев видя в родината, излезе много по-страшно от най-мрачните предположения. Той не намери нито къщичката, нито близките си, нито Жена си, нито самото село. От една полуумна бабичка, която, подскачайки и бъбрейки, вареше нещо на печка сред черните пепелища, той научи, че когато германците наближили, учителката била много зле и че момичетата и агрономът не се решили нито да я карат, нито да я напуснат. Германците научили, че в селцето е останало семейството на член на Областния съвет на депутатите на трудещите се. Хванали ги още същата нощ, и ги обесили на брезата до къщата, а къщата запалили. Жени, която изтичала до най-главния германски офицер да моли за семейството на Гвоздеви, навярно бяха много мъчили и Жени офицерът се бе гаврил с нея и какво е станало там старицата не знаеше, но на втория ден бяха изнесли девойката мъртва от къщата, където живеел германският офицер и два дена тялото и лежало до реката. А селото било изгорено едва преди пет дена, германците го бяха опожарили за това, че някой през нощта бе запалил бензиновите им цистерни, които се намираха в колхозната конюшня.

Бабата заведе танкиста до пепелището на дома му и му показа старата бреза. На един дебел клон бе висяла неговата люлка в детинството му. Сега брезата бе изсъхнала и на опърления от пламъците клон вятърът клатеше пет парчета от въже. Като си подскачаше и бъбреше молитви, бабата заведе Гвоздев на реката и му показа мястото, където беше лежало тялото на девойката, на която той бе обещал да пише всеки ден, но после нито веднъж не бе се наканил да стори това. Той постоя сред шумящата острица, после се обърна и тръгна на към гората, където го чакаха бойците му. Не каза нито дума, не пророни нито една сълза.

[#1 Висока блатна трева с твърди резливи листа. Б. пр.]

В края на юни, когато на Западния фронт настъпваше армията на генерал Конев, Григорий Гвоздев заедно с бойците си се промъкна през германския фронт. През август получи нов танк, прочутия „Т-214“, и до зимата бе успял да се прослави в дружината като човек, който не признава препятствие. За него разказваха, за него вестниците пишеха истории, които изглеждаха невероятни, но които се бяха случили в действителност. Веднъж, изпратен на разузнаване, той преминал през нощта с танка си при пълен газ германските укрепления, благополучно пресякъл минното поле, като стрелял и сеел паника, промъкнал се в заетото от германците градче, стиснато в полукръг от частите на Червената армия, и се измъкнал при своите от другия му край, като причинил на германците голяма тревога, Друг път, действувайки с подвижна група в германския тил, излязъл от засада, нахвърлил се върху германски товарен обоз и смазал с гъсениците си войниците, конете и каруците.

През зимата начело на малка танкова група той атакувал гарнизона на едно укрепено село край Ржов, където се намирал малък оперативен щаб на противника. Още в покрайнините, когато танковете преминавали отбранителната линия, в неговия танк попаднала ампула със запалителна течност. Миризлив димен пламък обгърнал танка, но екипажът му продължавал да се бие. Танкът летял из селото като гигантски факел, стреляйки от всичките си бордови оръдия, маневрирал, настигал и мачкал с гъсениците си бягащите германски войници. Гвоздев и екипажът, който той бе подбрал измежду хората, отскубнали се заедно с него от обкръжението, знаели, че всеки момент могат да загинат от избухването на бензиновите резервоари или на бойните припаси. Те се задушавали в дима, изгаряли от нажежената броня, дрехите им вече тлеели по тях, но продължавали да се бият. Тежък снаряд, който се пръснал под гъсениците, обърнал танка и взривната вълна или по-скоро повдигнатият пясък и сняг угасили пламъците му. Измъкнали Гвоздев от танка обгорял. Той седял в кулата до убития стрелец, когото бе заместил в боя.

Втори месец вече танкистът се намираше между живота и смъртта, без надежда да се поправи, без да се интересува от нищо и понякога без да произнася нито дума по цяло денонощие.

Светът на тежко ранените обикновено се ограничава между стените на болничната им стая. Някъде извън границите на тия стени се води война, стават големи и малки събития, ушуват, страсти и всеки ден напластяват по една нова черта в душата на човека. В стаята на „тежките“ не се допускат хора от външния свят и бурите извън стените на болницата и новините стигат до тук на отделни и глухи отгласи. Стаята по неволя живееше със своите мънички събития. Сънливата и прашна муха, която се появяваше неизвестно откъде на огрятото от Дневното слънце стъкло, бе събитие. Новите обувки с високи токове, които бе обула днес сестрата на тая стая, Клавдия Михайловна, защото се канеше да отиде направо от болницата на театър, беше нещо ново. Компотът от сини сливи, който бе поднесен днес за трето вместо омръзналото зарзалово желе, бе тема на разговор.

Но онова, постоянното, което запълваше уморително бавните болнични дни за „тежкия“, което приковаваше към себе си мислите му, беше раната, която го бе изтръгнала о редовете на бойците, от трудния боеви живот и го бе хвърлила тук, на това меко и удобно, но още веднага опротивяло легло. Той заспиваше с мисъл за тази рана, оток или счупване, виждаше ги насън и когато се събудеше, още същия миг трескаво се стараеше да разбере увеличил ли се е отокът, изчезнала ли е червенината, покачила ли се е, или спаднала температурата. И както ц нощната тишина напрегнатият слух е склонен десеторно да преувеличава всяко шумолене, така и тук тая постоянна съсредоточеност върху своя недъг правеше раните още по-болезнени и караше дори и най-твърди и волеви хора, които спокойно са гледали в боя смъртта в очите, страхливо да долавят оттенъците в гласа на професора и със замряло сърце да се досещат по лицето на Василий Василиевич за мнението му по хода на болестта.

Кукушкин мърмореше много и сърдито. Все му се струваше, че шините са сложени не така, както трябва, че са много стегнати и че от това костите му ще зараснат неправилно и ще трябва да ги трошат. Гриша Гвоздев мълчеше, потънал в мрачна полудрямка. Но не бе мъчно да се забележи с какво развълнувано нетърпение оглеждаше своето мораво-червено тяло, покрито с парцали обгоряла кожа, когато Клавдия Михайловна, като сменяше превръзките, слагаше с шепи вазелин върху раните му, и как наостряше слух, когато дочуваше разговора на лекарите. Степан Иванович, единственият в стаята, който можеше да се движи, превит одве, и се хващаше за креватите, постоянно смешно и сърдито ругаеше застигналата го „глупава бомба“ и предизвикания от, контузията „трижди проклет радикулит“.

Мересиев грижливо скриваше преживяването си, преструвайки се, че не го интересуват разговорите на лекарите. Но всеки път, когато развързваха краката му за електризация той виждаше как бавно, но неотстъпно пълзеше нагоре горната част на стъпалата предателската морава червенина очите му се разширяваха от ужас.

Характерът му стана неспокоен, мрачен. Неловката шега на другаря, гънката на постелката, четката, паднала от ръката на старата болногледачка, извикваха в него гневни избухвания, които той с труд потискаше. Наистина строгата бавно увеличаваща се дажба от отлична болнична храна бързо възстановяваше силите му и през време на превръзките и облъчванията слабостта му вече не извикваше уплашени погледи у младичките практикантки. Но със същата бързина, с която крепнеше организмът му, се влошаваше положението на краката. Червенината прехвърли вече петата и запълзя по глезените. Пръстите му съвършено изгубиха чувствителността си, бодяха ги с игли и тия игли влизаха в тялото, без да причинят болка. Разпространяването на подуването можа да бъде спряно по някакъв нов начин, наречен със странното име „блокада“. Но болката растеше. Тя стана съвсем нетърпима. През деня Алексей лежеше тихо, пъхнал лице във възглавницата. Нощем Клавдия Михайловна му инжектираше морфин.

Все по-често и по-често в разговорите на лекарите звучеше сега страшната дума „ампутация“. Понякога Василий Василиевич се спираше до леглото на Мересиев и питаше:

— Е, как е, пълзачо, въртят ли те краката? Можем и да ги отрежем, а? Клъц — и настрана.

Алексей цял изтръпваше и се свиваше. Стиснал зъби, за да не закрещи, той само въртеше глава и професорът сърдито мърмореше:

— Е, търпи, търпи — твоя работа. Ще опитаме още и това — и даваше ново наставление.

Вратата след него се затваряше, в коридора стихваха стъпките на лекарите, а Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше: „Крака, крака, мои крака!…“Нима ще остане без крака, куц, с дървени подложки като стария лодкар чичо Аркаша от родния му Камишин! Като него, и той при къпането ще отвързва и оставя дървените си крака на брега, а сам по ръце, по маймунски, ще влиза във водата.

Тези страдания се удвояваха и от още едно обстоятелство. Още първия ден в болницата той прочете писмата от Камишин. Мъничките триъгълничета на майката, както и всички изобщо майчини писма, бяха кратки, наполовина изпълнени с поздрави от близките и с успокоителни уверения в това, че у дома всичко е, слава богу, добре и че той, Альоша, не трябва да се безпокои за нея, а половината с молби да се пази, да не се простуди, да не мокри краката си, да не ходи там, където е опасно, да се пази от германското коварство, за което майката се бе достатъчно наслушала от съседите. Тия писма бяха по съдържание всички еднакви. Разликата беше само в това, че в едно майката съобщаваше как поръчала на една съседка да се помоли за боеца Алексей, макар самата тя да не вярва в бога, но все пак, за всеки случай, току-виж, че излязло истина; в друго се тревожеше за по-големите братя, които се сражаваха някъде на юг и отдавна не бяха писали, а в последното пишеше, че сънувала как Волга придошла, как при нея се прибрали всичките й синове, които уж са се върнали от сполучлив риболов заедно с покойния им баща, и как тя ги нагостила с любимото семейно лакомство — точено с чига, — и как съседките изтълкували този сън така: някой от синовете й трябва непременно да си дойде у дома от фронта. Старата жена молеше Алексей да поиска от началството да го пуснат у дома поне за един ден.

В сините пликове, надписани с едър, кръгъл ученически почерк, бяха писмата от девойката, с която Алексей бе учил заедно във ФЗУ^[1]. Казваше се Олга. Сега тя работеше като техник в Камишинския Дървообработващ завод, където той в детинството си работеше като стругар. Тая девойка не бе само приятелка от детинство. И писмата й не бяха обикновени, а особени. Не напразно той ги четеше по няколко пъти, като се връщаше към тях отново и отново, търсеше зад най-простите редчета някакъв друг, не напълно понятен за самия него радостен скрит смисъл.

Тя пишеше, че е потънала до гуша в работа, че сега не си ходи у дома и да нощува, за да не губи време, а спи тук, в кантората, че сега Алексей не би познал завода си и че ще бъде поразен и ще загуби и ума и дума от радост, ако би могъл да се досети какво произвежда сега. Между другото пишеше, че в малкото си свободни дни, които й се случват най-много по веднъж в месеца, тя ходи при майка му, че бабичката не се чувствува добре, тъй като от по-големите му братя няма ни вест, ни кост, че майката живее тежко и в последно време е почнала често да боледува. Девойката го молеше по-често и повече да пише на майка си и да не я вълнува с лоши вести, тъй като той сега е може би единствената радост за нея.

Като четеше и препрочиташе писмата на Оля, Алексей проумя майчината хитрост със съня. Той разбра колко го чака майка му, как се надява на него, разбра също какъв страшен удар ще бъде за тях двете, ако им съобщи за катастрофата си. Дълго размисля какво да прави и не намери сили да им, пише истината. Той реши да почака и написа и на двете, че живее добре, че са го преместили в тих участък, а за да оправдае сменяването на адреса, съобщи за по-голяма правдоподобност, че сега служи в тилова част и изпълнява специални задачи и че изглежда ще остане дълго време на тая работа.

А сега, когато в съвещанията на лекарите все по-често и по-често звучеше думата „ампутация“, стана му страшно. Как ще си отиде сакат в Камишин?! Как ще покаже на Оля сакатите си нозе? Какъв страшен удар ще нанесе на майка си, която бе загубила на фронта всичките си синове и очакваше в къщи него, последния! Ето за какво мислеше той в мъчителната тишина на болничната стая, слушайки как сърдито скърцат пружините на леглото под неспокойния Кукушкин, как мълчаливо въздиша танкистът и как барабани с пръсти по стъклото превилият се одве Степан Иванович, който прекарваше цял ден на прозореца.

„Ампутация? Не, само това не! По-добре смърт… Каква студена, отровна дума! Но не, няма да го бъде!“ — мислеше си Алексей. Страшната дума дори му се присънваше във вид на някакъв стоманен паяк с неопределени форми, който го разкъсваше с острите си членести крака.

Цяла седмица обитателите на четиридесет и втора стая бяха четирима. Но веднъж пристигна замислена Клавдия Михайловна с двама санитари и съобщи, че ще трябва да се постеснят. Леглото на Степан Иванович за негова голяма радост поставиха до самия прозорец. Кукушкин пренесоха в ъгъла до Степан Иванович, а на освободеното място поставиха хубаво ниско легло с мек пружинен матрак.

Това вбеси Кукушкин. Той побледня, заудря с юмрук по табуретката, почна кресливо да ругае и сестрата, и болницата, и самия Василий Василиевич, заплашваше, че ще се оплаче някому, някъде ще пише, и така се разяри, че едва не захвърли чашата върху бедната Клавдия Михайловна: дори би я хвърлил, ако Алексей с див блясък в циганските си очи не бе го спрял със страшен вик.

Точно в тоя момент внесоха и петия болен.

Той сигурно бе твърде тежък, тъй като носилката скърцаше, като се огъваше силно в такт с крачките на санитарите. На възглавницата безсилно се поклащаше кръгла, избръсната до голо глава. Широкото, жълто, сякаш излято от восък, подпухнало лице бе безжизнено. На пълните, бледни устни бе застинало страдание.

Сякаш новият беше в безсъзнание. Но щом сложиха носилката на пода, болният веднага отвори очи, повдигна се на лакти, с любопитство огледа стаята, подмигна за нещо на Степан Иванович — значи как я карате, добре ли сте? — и се изкашля издебело. Тежкото му тяло бе вероятно тежко конгузено и това му причиняваше остра болка. Мересиев, на когото тоя човек от пръв поглед нещо не се хареса, гледаше с омраза как двама санитари, две болногледачки и сестрата с общи усилия едва го качваха на леглото. Той видя как лицето на новия изведнъж побледня и се покри с пот, когато несръчно обърнаха приличащия му на греда крак, как болезнена гримаса сгърчи побледнелите му устни. Но той само скръцна със зъби.

Като се намери на леглото, той веднага спокойно оправи ръба на чаршафа под одеялото, нареди на купчинки по масичката внесените след него книжки и бележници, усърдно подреди на долната под ставка паста, одеколон, прибор за бръснене, сапунерка, после с поглед на грижлив стопанин огледа цялата своя работа и веднага с дълбок и тътнещ бас промърмори:

— Е, хайде сега да се запознаем. Полкови комисар Семьон Воробьов. Човек хрисим и непушач. Моля да ме приемете в компанията.

Той спокойно и с интерес огледа другарите си по стая и Мересиев успя да долови върху себе си внимателно-изпитателния поглед на тесните му златисти, упорити очи.

— Аз няма да остана при вас за дълго. Не зная кой как е, но аз нямам време да се залежавам. Мене ме чакат моите конници. Ето ледът ще си отиде, пътищата ще изсъхнат и хайде: „Ние сме червена кавалерия и за нас…“ Тъй ами! — пробуча той, като изпълваше цялата стая със сочния си весел бас.

— Всички тук не сме за дълго. Ще се стопи ледът и хайде… с краката напред в петдесета стая — обади се Кукушкин, като рязко се обърна към стената.

Петдесета стая в болницата нямаше. Тъй наричаха болните помежду си моргата. Едва ли комисарят беше вече научил това, но той долови мрачния смисъл на шегата, не се обиди, а само с учудване погледна Кукушкин и попита:

— На колко сте години, драги приятелю? Ех, брада, брада! Нещо много рано сте се състарили.

С появяването в четиридесет и втора на новия болен, когото всички почнаха да наричат помежду си Комисаря, целият ред в живота на стаята изведнъж се промени. Той тежък и немощен човек още на втория ден се опозна с всички и както после се изразяваше за него Степан Иванович, съумя за всеки да намери специално ключе. Със Степан Иванович той поговори до насита за конете! и лова, който те двамата много обичаха като големи ловджии. С Мересиев, който обичаше да вниква в същността на войната, предизвикателно поспори за съвременните методи на приложение на авиацията, танковете и кавалерията и не без страст доказваше, че авиацията, танковете — те, разбира се, са нещо чудесно, но че и конят още не е отживял времето си, че още може да върши работа и ако сега добре постегнат кавалерийските части, ако ги подкрепят с техника и в помощ на старите командири смелчаци израсне широко и смело мислеща младеж, то нашата конница пак ще учуди света. Дори с мълчаливия танкист той намери общ език. Излезе, че дивизията, в която той бе комисар, бе воювала при Ярцев, после при Духовшчина, като участвувала в прочутия коневски контраудар, там където танкистът беше се измъкнал с групата си от обкръжението. И Комисаря с увлечение споменаваше познатите и на двамата имена на села и разказваше как и докъде именно са пердашили германците, Танкистът все така мълчеше, но не обръщаше гръб, както правеше по-рано. Лицето му не се виждаше изпод бинтовете, но той утвърдително поклащаше глава. Кукушкин изведнъж смени гнева си с умиление, когато Комисаря му предложи да изиграят една партия шах. Дъската стоеше на леглото на Кукушкин, а Комисаря играеше „слепешката“, легнал, със затворени очи. Той разби на пух и прах свадливия лейтенант и с това съвсем го помири със себе си.

С пристигането на Комисаря в четиридесет и втора се случи нещо подобно на това, което се случва сутрин, когато болногледачката отваряше прозореца и в отегчителната болнична тишина заедно с веселия шум на улиците нахлуваше пресният влажен въздух на ранната московска пролет. Комисаря не правеше за това никакви усилия. Той просто живееше, живееше жадно и пълнокръвно, като забравяше или се принуждаваше да забравя болките, които го измъчваха.

Щом се пробуждаше сутрин, той сядаше на леглото, размахваше ръце нагоре, встрани, навеждаше се и се изправяше, ритмично въртеше и навеждаше глава — правеше гимнастика. Когато му поднасяха да се измие, той искаше по-студена вода, дълго пръхтеше и се плискаше над легена, а после се изтриваше с кърпата с такова усърдие, че на стеклото му тяло избиваше червенина. Като го гледаха, на всички неволно се поискваше да направят същото. Донасяха вестниците. Той жадно ги грабваше от ръцете на сестрата и нетърпеливо прочиташе гласно комюникето на съветското информбюро, после вече подробно, една след друга — кореспонденциите от фронта. И умееше да чете някак си по своему, така да се каже, активно: ту изведнъж почваше с шепот да повтаря харесалите му се места, бъбреше „правилно“ и нещо подчертаваше, ту пък сърдито извикваше. „Лъже кучето, залагам главата си срещу бирена бутилка, че не е бил на фронта. Мерзавец! А пише.“ Веднъж, като се разсърди на някакъв кореспондент, изгубил мярката, той веднага написа в редакцията на вестника картичка, като доказваше в нея, че на война такива неща не стават и не могат да стават, и молеше да отзоват самозабравилия се лъжец. Някога се замисляше над вестника, отпускаше се на възглавницата и лежеше така с отворени очи или почваше изведнъж да разказва интересни истории за своите конници, които бяха, ако се съди по думите му, всички до един герои, всички до един юнаци. А после отново почваше да чете. И чудно, тия негови забележки и лирически отстъпления никак не бъркаха на слушателите, не ги отвличаха, а напротив, помагаха им да разбират значението на прочетеното.

Два часа на ден, между обеда и лечебните процедури, той се занимаваше с немски език, повтаряше думите, съставяше изречения и понякога изведнъж, като се замисляше върху смисъла на чуждия език, казваше:

— А знаете ли, момчета, Как е на немски пиленце? Кюхелхен. Браво. Кюхелхен, нещо такова мъничко, пухкавичко, нежно. А звънче знаете ли как е Гльокайн. Звучна дума, така ли е?

Веднъж Степан Иванович не се стърпя:

— А защо ви е, другарю полкови комисар, немски език де? Не се ли мъчите напразно? Да бяхте си позапазили силите …

Комисаря хитро погледна стария войник:

— Е, брада, живот ли е това за руския човек? А на какъв език ще се разговаряме с германките в Берлин, когато стигнем там? Според тебе, на чалдонски ли? А?

Степан Иванович, който седеше на леглото до Комисаря, поиска, разбира се, основателно да отговори, че линията на фронта минава още близо до Москва и че до германките е още доста далечко, но в гласа на Комисаря звучеше такава весела убедителност, че войникът само се покашля и деловито добави:

— Че е така, така е, не по чалдонски, разбира се. Но попазвайте се, другарю комисар, след такова раняване.

— Пазеният кон пръв ще лъсне петалата. Не си ли чувал? Не е хубаво, брада!

Никой от болните не носеше брада. Комисаря, кой знае защо, наричаше всички „бради“. От неговата уста това не звучеше обидно, а весело и на всички им ставаше по-леко на душата от неговото название.

По цели дни Алексей се вглеждаше в Комисаря, мъчеше се да открие тайната на неизчерпаемата му бодрост. Нямаше съмнение, че страда силно. Трябваше само да заспи и да загуби контрола над себе си и изведнъж почваше да пъшка, да се мята, да скърца със зъби, лицето му се изкривяваше от конвулсии. Сигурно той знаеше това и се стараеше да не спи денем, като си намираше какво да е занимание. А като бодърствуваше, бе неизменно спокоен и тих, сякаш не го мъчеше страшната болка, полекичка разговаряше с лекарите, шегуваше се, когато те опипваха и преглеждаха болните му места, и само по това, как ръката му мачкаше чаршафа, и по бисерните капки пот, избили между веждите му, можеше да се разбере колко трудно му бе да се сдържа. Летецът не разбираше как може този човек да потиска страшната болка, откъде имаше той толкова енергия, бодрост, жизнерадост, Алексей искаше да узнае това, още повече, че без да се гледа на непрекъснато увеличаващите се дози наркотици, той сам не можеше вече да спи нощем и понякога до утринта лежеше с отворени очи, захапал със зъби одеялото, за да не пъшка.

Все по-често, все по-настойчиво звучеше сега на прегледите зловещата дума „ампутация“ Като чувствуваше неотклонното приближаване на страшния ден, Алексей реши, че не си струва да се живее без крака.

И ето денят дойде. При визитацията Василий Василиевич дълго опипва почернелите, вече не чувствуващи допир стъпала, после рязко се изправи и като гледаше Мересиев право в очите, произнесе: „Да се отрежат!“ Побледнелият летец не успя да каже нищо, когато професорът горещо добави: „Да се отрежат — и никакви приказки, чуваш ли? Иначе ще пукнеш!

Разбра ли?“

Той излезе от стаята, без да погледне свитата си. Стаята се изпълни с тежко мълчание. Мересиев лежеше с вкаменено лице, с отворени очи. Пред него се мяркаха в мъгла сините, безобразни чуканчета на инвалида лодкар, пак видя как той се съблече и по маймунски, на четири крака, запълзя по морския пясък към водата.

— Льоша — тихо го повика Комисаря.

— Какво? — обади се Алексей с далечен, чужд глас.

— Така трябва, Льоша.

В тоя миг на Мересиев му се стори, че не лодкарят, а той сам пълзи на чуканчета и че неговото момиче, неговата Оля, стои на пясъка с пъстра развяваща се рокля, лека, слънчева, красива, хапе устните си и напрегнато го гледа. Така ще бъде! И той зарида безшумно и силно, пъхнал лице във възглавницата, като цял се тресеше и трепереше. На всички им стана тежко. Степан Иванович запъшка, смъкна се от леглото, наметна халата и като шляпаше с чехлите и се подпираше с ръце по таблите на леглата, заохка и тръгна към Мересиев. Но Комисаря му забрани със знак: значи нека плаче, не му пречи.

И наистина на Алексей му поолекна. Той скоро се успокои и дори почувствува облекчение, каквото винаги чувствува човек, когато най-после реши дълго измъчвалия го въпрос. Мълча чак до вечерта, когато дойдоха за него санитарите, за да го занесат в операционната. В тая бяла, ослепително блестяща стая той също не отрони нито дума. Дори когато му съобщиха, че състоянието на сърцето му не позволява да го упоят и се налага операцията да бъде извършена с местна упойка, той само кимна с глава. През време на операцията не издаде нито стон, нито вик. Василий Василиевич, който сам правеше тая не особено сложна ампутация и по обикновения си навик страшно хокаше сестрите и помошниците си, няколко пъти накара асистента да види не е ли умрял болният под ножа.

Когато режеха костта, болката беше страшна, но той беше свикнал да понася страданията и дори не разбираше добре какво правят при краката му тия хора в бели престилки, с лица, закрити с марлени маски.

Свести се вече в стаята и първото, което видя, беше загриженото лице на Клавдия Михайловна. Чудно, но той не помнеше нищо и дори се учуди защо лицето на тая мила, млада руса жена е толкова развълнувано и въпросително. Като забеляза, че той отвори очи, тя се зарадва, тихичко стисна — ръката му под одеялото.

— Какъв си юнак! — и веднага се залови за пулса.

„Какво ми е?“ — Алексей чувствуваше, че краката го болят някъде по-нагоре, отколкото по-рано, и не с предишната пареща, въртяща, късаща болка, а някак тъпо и вяло, сякаш ги бяха стегнали силно с връв над колената. И изведнъж по гънката на одеялото той видя, че тялото му беше станало по-късо. За миг си спомни: ослепителната светлина на бялата стая, свирепата, караница на Василий Василиевич, тъпия шум в емайлираната кофа. „Нима?!“ — някак отпуснато се учуди и като се силеше да се усмихне, каза на сестрата:

— Сякаш съм станал по-къс.

Усмивката излезе недобра, нещо като гримаса. Клавдия Михайловна загрижено поправи укорите му.

— Нищо, нищо, гълъбче, сега ще ти бъде по-леко.

— Да, вярно, по-леко. С колко килограма?

— Не бива, миличък, не бива. А вие сте юнак, едни викат, други привързваме с каиши и пак ги държим, а вие не гъкнахте … Ех, война, война!

В това време от вечерния полумрак на стаята се зачу сърдитият глас на Комисаря:

— Панихида ли правите там? Ето, предайте му, сестрице, писмата. Върви му на човека, дори му завиждам, толкова писма!

Комисаря предаде на Мересиев връзка писма. Това бяха писма от скъпия полк. Те имаха различни дати, но, кой знае защо, пристигнаха наведнъж и ето сега, като лежеше с отрязани крака, Алексей четеше едно след друго тия другарски послания, които разказваха за далечния, пълен с трудности, неудобства и опастности, неудържимо привличащ към себе си живот, който беше сега загубен за него безвъзвратно. Той поглъщаше и големите новини, и скъпите дреболии, за които му пишеха от полка. Беше му еднакво интересно и това, че политработникът от корпуса се бе похвалил, че уж полкът е представен за награждаване с ордена Червено знаме, че Иванчук получил изведнъж две награди, че Яшин убил на лов лисица, която, кой знае как, излязла без опашка, че поради възпаление на венците Стьопа Ростов бе развалил романа си със сестра Леночка. За миг се пренасяше мислено там, на скритото сред гори и езера летище, така често проклинато от летците за коварния терен и което сега му се струваше най-хубавата точка на земята.

Той така се увлече в писмата, че не обръщаше внимание на разликата в датите и не забеляза как Комисаря подмигна на сестрата, кимвайки към него с усмивка, и тихо й прошепна: „Моето лекарство е къде по-добро от всички тия ваши луминали и веронали!“ Така Алексей никога и не разбра, че като предвиждаше събитията, Комисаря криеше част от писмата му, та в страшния за Мересиев ден да предаде на летеца дружеските поздрави и новините от милото летище, да смекчи тежкия за него удар. Комисаря беше стар воин. Той познаваше великата сила на тия небрежно и бързо изписани късчета хартия, които на фронта биват по-важни от лекарствата и сухарите.

В писмото на Андрей Дегтяренко, грубовато и просто, като него самия, имаше мъничка хартийка, покрита с дребни къдрави буквички и пълна с възклицателни знаци:

„Другарю старши лейтенант! Не е хубаво, дето вие не държите на думата си!!! В полка много често ви споменават и аз не лъжа, само за вас говорят. Неотдавна другарят командир на полка каза в столовата, че Мересиев Алексей е друго нещо!!! А вие знаете, че той говори така само за най-добрите. Връщайте се по-скоро, тук ви чакат!!! Льоля голямата, от столовата, моли да ви предадем, че сега без препирни ще ви дава по три втори, дори ако за това домакинът я уволни. Само не е хубаво, дето не си държите на думите!! На другите вие все пак писахте, а на мене нищо не драснахте. Много ми е обидно, затова не ви пиша отделно писмо, но вие, моля ви се, ми напишете отделно писмо — как прекарвате и как се чувствувате!…“

Под тая забавна записка стоеше подписът: „Метеорологичният сержант“. Мересиев се усмихна, но погледът му падна върху думите: „Връщайте се по-скоро, вас тук ви чакат“, които в писмото бяха подчертани. Алексей се надигна в леглото и с вид, с какъвто се опипват джобовете, когато се открие, че е загубен важен документ, трескаво прокара ръка там, където бяха краката му. Ръката напипа празно място.

Едва в тая минута Алексей проумя цялата тежест на загубата. Той вече никога няма да се върне в полка, в авиацията, изобщо на фронта. Никога вече няма да издигне самолета във въздуха и няма да се хвърли във въздушен бой, никога! Сега е инвалид, лишен от любимата работа, прикован на място, тежест в къщи, излишен в живота. Това не може да се поправи, това ще трае чак до смъртта.

След операцията с Алексей Мересиев се случи най-страшното, което може да стане при подобни обстоятелства. Той се затвори в себе си. Не се оплакваше, не плачеше, не се дразнеше. Той мълчеше.

По цели дни лежеше на гръб, неподвижен, като гледаше все в една и съща лъкатушна пукнатина на тавана. Когато другарите му заговорваха с него, отговаряше често наслуки — „да“, „не“ — и отново млъкваше, вгледан в тясната пукнатина на мазилката, сякаш това бе някакъв йероглиф, в разгадаването на който се намираше неговото спасение. Той покорно изпълняваше всички разпоредби на лекарите, приемаше всичко, което му предписваха, бавно, без апетит изяждаше обяда си и пак лягаше по гръб.

— Ей, брада, за какво мислиш? — викаше му Комисаря.

Алексей обръщаше към него глава с такъв израз, сякаш не го виждаше.

— Питам за какво мислиш?

— За нищо.

Веднъж в стаята се отби Василий Василиевич.

— Е, пълзачо, жив ли си? Как е работата? Герой, герой, не гъкна. Сега, братко, вярвам, че осемнадесет дена си пълзял на четири крака от германците. През живота си съм виждал толкова юнаци, колкото ти картофи не си изял, но такива! като тебе не ми се е случвало да режа — професорът потри изпръхналите си червени ръце с изядени от сублимата нокти. — Защо се мръщиш? Хвалят го, а той се мръщи. Че аз съм генераллейтенант от медицинската служба. Е, заповядвам ти да се усмихнеш!

Като разтягаше с мъка устни в празна, престорена усмивка, Мересиев мислеше: „Ако знаех, че така ще свърши, струваше ли си да пълзя? Нали в пистолета бяха останали три патрона.“

Комисаря прочете във вестника кореспонденцията за интересен въздушен бой. Шест наши изтребителя влезли в бой срещу двадесет и два германски, съборили осем, а загубили само един. Комисаря четеше тази кореспонденция с такова удоволствие, сякаш се бяха отличили не непознати нему летци, а неговите кавалеристи. Дори Кукушкин се разпали, когато заспориха, мъчейки се да си представят как е станало това. А Алексей слушаше и мислеше: „Щастливи са! Летят, бият се, а ето аз никога няма вече да се издигна.“

Комюникетата на съветското информбюро ставаха все по-лаконични. По всичко се виждаше, че някъде в тила на Червената армия вече се свива мощен юмрук за нов удар. Комисаря и Степан Иванович усилено обсъждаха къде ще бъде нанесен тоя удар и какво предвещава за германците. Доскоро Алексей бе пръв в тия разговори. Сега се стараеше да не ги слуша. Той също усещаше нарастването на събитията, долавяше приближаването на гигантски, може би решителни боеве. Но мисълта, че неговите другари, дори навярно Кукушкин, който бързо се поправяше, ще участвуват в тях, а той е обречен на жалко съществуване в тила и че с нищо не можеше да поправи това, бе за него толкова мъчителна, че сега, когато Комисаря четеше вестници или почваше разговор за войната, Алексей се покриваше презглава с одеялото и мърдаше бузата си по възглавницата, за да не вижда и да не слуша. А в главата му, кой знае защо, се въртеше фразата: „Роденият да пълзи не може да лети“.

Клавдия Михайловна донесе няколко клончета върба, незнайно как и откъде попаднали в суровата, военна Москва, обградена с барикади. На всекиго на масата в чаша тя остави по клонче. От червеникавите клончета с бели пухкави висулчици лъхаше такава свежест, сякаш самата пролет бе влязла в четиридесет и втора стая. Всички бяха радостно възбудени през тоя ден. Дори мълчаливият танкист избъбра няколко думи изпод бинтовете си.

Алексей лежеше и мислеше: „В Камишин текат мътни ручеи покрай размекналите от кал тротоари, по блестящите камъни на уличния паваж. Мирише на стоплена земя, на прясна влага и конски тор. Точно в такъв ден те стояха с Оля на стръмния бряг на Волга и покрай тях, по необгледния простор на реката, в тържествена тишина, звънтяща от сребърните трели на чучулигата, безшумно и плавно отминаваше ледът. И сякаш не ледът се движеше по течението, а те с Оля безшумно плуваха срещу клокочещата, буйна река. Те стояха мълчаливо и такова голямо щастие се мяркаше пред тях, че тук, над волжките простори, срещу волния пролетен вятър, не им достигаше въздух. Това сега никога няма да го има. Тя ще се одвърне от него, а дори и да не се отвърне, нима той може да приеме такава жертва, нима има право да допусне тя, такава светла, красива, стройна, да върви редом с него, куцащия на сакатите си нозе!…“ И той помоли сестрата да махне от масата наивния предвестник на пролетта.

Върбата бе махната, но трудно бе да се избави от тежките си мисли: какво ще каже Оля, когато научи, че той е останал без крака? Ще го напусне, ще го забрави, ще го зачеркне от своя живот? Цялото същество на Алексей протестираше: не, тя не е такава, няма да го захвърли, няма да се отвърне! А това е дори по-лошо. Той си представяше как тя от благородство ще се омъжи за него, за безногия, как поради това ще изостави мечтата си за висше техническо образование, ще се впрегне в служебния ярем, за да изхранва себе си, инвалида мъж, а кой знае, може би и деца.

Има ли право той да приеме тая жертва? Нали още нищо не ги свързва, та тя му е годеница, а не жена. Той я обичаше, обичаше я много и затова реши, че няма такова право,! че сам трябва да скъса всички свързващи ги възли, да ги прекъсне с един замах, изведнъж, за да я избави не само от тежкото бъдеще, но и от мъките на колебанието.

Но тъкмо тогава пристигнаха писма с щемпел „Камишин“! и изведнъж заличиха всички тия решения. Писмото на Оля бе изпълнено с някаква скрита тревога. Сякаш предчувствувайки нещастие, тя му пишеше, че ще остане с него винаги, каквото и да му се случи, че той е нейният живот, че тя мисли за него през всяка свободна минута и че тия мисли помагат да понася тежестите на военния живот, безсънни! нощи в завода, копането на окопи и противотанкови ями свободните дни и нощи и защо да крие, там водят полугладно съществование. „Твоята последна мъничка снимка, дето седиш на пъна с кучето и се усмихваш, всякога е с мен. Сложих я в маминия медалион и я нося на гърдите си. Когато ми е тежко, отворя и погледна… И знаеш ли, вярвам, че докато се обичаме един друг, за нас няма нищо страшно.“ Тя пишеше също, че майка му напоследък много се тревожи за него, и пак настояваше да пише на бабичката по-често и да не я вълнува с лоши известия.

За пръв път писмата от родния град, всяко от които по-рано беше щастливо събитие и за дълго сгряваше душата през трудните фронтови дни, не зарадваха Алексей. Те внесоха ново объркване в душата му и точно тогава направи грешката, която после му струваше толкова мъки; той не се реши да пише в Камишин, че са отрязали краката му.

Единствено на девойката от метеостанцията той писа подробно за своето нещастие и за нерадостните си мисли. Те почти не се познаваха и затова с нея бе лесно да се разговаря. Без да знае дори името й, така адресира и писмото: ППС, едикоя си метеорологическа станция, за „метеорологичния сержант“. Той знаеше как пазят на фронта писмата и се надяваше, че рано или късно то дори и с такъв странен адрес, ще намери получателя си. Но това му беше и безразлично. На него просто му се искаше да се изкаже пред някого.

В тъжен размисъл течаха за Алексей Мересиев еднообразните болнични дни. И макар, че железният му организъм лесно понесе майсторски извършената ампутация и раните бързо се затваряха, той явно отслабваше и въпреки мерките от ден на Ден вехнеше и отпадаше пред очите на всички.

А в това време навън пролетта буйствуваше.

Тя се втурваше и тук, в четиридесет и втора стая, в тая стая, наситена с дъх на йодоформ. Проникваше през прозорчето с прохладното и влазтно дихание на топящия се сняг, с възбуденото чирикане на врабците, с веселото и звънливо скърцане на трамваите при завоите, със звучния тропот на стъпките по открилия се асфалт, а вечер — с разнообразните и меки звуци на хармоника. Пролетта надничаше през страничния прозорец с осветената от слънцето клонка на тополата, по която набъбваха продълговати пъпки, облети с жълтеникав клей. Вмъкваше се в стаята със златистите петна на луничките, обсипали бледото добро лице на Клавдия Михайловна, които се показваха през всякакъв вид пудра и доставяха на сестричката не малко огорчение. Пролетта настойчиво напомняше за себе си с веселите и чести удари на големите капки по тенекиените Первази на Прозорците.

Както и всякога, пролетта смекчаваше сърцата, събуждаше мечтите.

— Ех, да можеше сега с пушчицата да си в някое сечище! Така ли е, Степан Иванович, а?… Да заседнеш до зори в гюмето и да вардиш … страшно хубаво!!… Знаеш, утрото розово, свежо, студеничко, а ти седиш, наострил ухо, и изведнъж: гл, гл, гл и крилата — фю-фю-фю… И кацва над тебе — опашка като ветрило, и втора, и трета…

Степан Иванович шумно вдишва въздух, сякаш наистина му потичат слюнки, а Комисаря не млъква:

— А после да постелиш край огъня платнището си, да сръбнеш горещ чаец, та на всеки мускул да му стане топло, а? След праведните мъки…

— Ох, не ми споменавайте, другарю полкови комисар… А по нашия край знаете ли в това време какво ловим. Няма да повярвате — щука. Истина, бога ми, не сте ли чували? Е, то се знае, че е празна работа, но и полза има. Щуката, нали, щом се пукне ледът на езерото и се разлеят рекичките, все към брега се държи, размножава се. И за тая работа се мавира едва ли не на самия бряг — в тревата, в мъха, навсякъде, където е преляла водата! Навре се там, върти се, пръска хайвера си. Вървиш си по брега и сякаш кръгли цепеници са потопени. Но не, това е тя! Като треснеш с пушката! Понякога чувал не ти стига да събереш всичко. Ей богу! А друг път…

И започваха ловните спомени. Разговорът незабелязано се връщаше към фронтовите работи, почваха да гадаят какво става сега в дивизията, в ротата, не „плачат ли“ построените през зимата землянки и не са ли „запълзели“ укрепленията и как им се вижда пролетта на германците, свикнали да ходят на Запад по асфалт.

Щом свършваше обедът, почваше храненето на врабците. Степан Иванович, който изобщо не можеше да седи без работа и вечно все нещо вършеше със сухите си, неспокойни ръце, измисли да събира останалите от обеда трошички и да ги изхвърля на птичките отвън през прозорчето. Това стана обичай. Хвърляха вече не трошичките, оставяха цели залъци и нарочно ги натрошаваха. По такъв начин, според думите на Степан Иванович, беше зачислена на прехрана цялата птича компания. Голямо удоволствие бе за цялата стая да наблюдава как мъничките шумни птички загрижено се трудят над, някоя по-голяма кора, пискат, бият се, а после, като очистят корниза, отпочиват, пощят се на клончето на тополата и изведнъж дружно хвръкват и отлитат някъде по своите врабчешки работи. Храненето на врабчетата стана любимо забавление. Почнаха да познават отделни птички, дори бяха им измислили имена. С особените симпатии на стаята се ползуваше един; безопашатко, нахален и пъргав врабец, вероятно заплатил със своята опашка за лошия си, заядлив нрав. Степан Иванович го нарече Автоматчик.

Интересно бе, че именно грижата около тия шумни птички окончателно измъкна танкиста от мълчаливото му състояние. Отначало той отпуснато и равнодушно следеше как Степан Иванович, превит на две, подпрян на патериците, дълго се наместваше на радиатора, за да се повдигне и да стигне! до прозорчето. Но когато на другия ден врабците долетяха, танкистът, като се мръщеше от болки, дори приседна на леглото, за да може по-добре да види безредната птича глъчка.

Ма третия ден по обед той мушна под възглавницата си солидно парче сладък пи рог, точно тоя болничен десерт трябваше особено да се хареса на кресливите храненици. Веднъж Автоматчика не дойде и Кукушкин заяви, че вероятно го е нападнала котка — и Край. Мълчаливият танкист изведнъж заплака и нарече Кукушкин полицай, а когато на другия ден безопашаткото пак пискаше и се боричкаше на Корниза, като въртеше победоносно главичка с метално блеснали очички, танкистът се засмя, засмя се за пръв път след много месеци.

Не измина много време и Гвоздев съвсем се оживи. За общо учудване, той се оказа, добър и приятен човек. Това постигна, разбира се, Семьон Воробьов, който бе наистина майстор да избере, както сам се изразяваше, за всеки човек особено ключе. И ето как сполучи.

Най-радостният час в четиридесет и втора стая бе, когато на вратата със загадъчен вид се появяваше Клавдия Михайловна. Сложила ръцете си зад гърба, тя оглеждаше всички със светнали очи и казваше:

— Е, кой ще танцува днес?

Това значеше: пристигнали са писма. Получателят трябваше, макар мъничко, да поскача на леглото си, наподобявайки танц. Най-често това се случваше на Комисаря, който получаваше понякога десетки писма наведнъж. Пишеха му от дивизията, от тила, пишеха му другари по служба, командири и политработнйци, пишеха войници, пишеха по стар навик командирски жени, които, искаха да понакастри разпусналия се мъж, пишеха Вдовици на убити другари, молеха го за съвет в живота. За помощ в работите си, пишеше му дори една пионерка от Казахстан, дъщеря на убит командир на полк, името на която Комисарят никак не можеше да запомни. Всички тия писма той чегеше с йнтерес, на всички непременно отговаряше и веднага пишеше до надлежното учреждение с молба та помогнат на жената на едикой си командир; сърдито кастреше „разпусналите“ се мъже, заплашваше домоуправителя, че сам ще отиде и ще му откъсне главата, ако не постави печка на семейството на едикой си фронтовак, боеви командир; нахока девойката от Казахстан със сложно запомнящо се и не за двойката по руски език през втория срок.

Степан Иванович също водеше оживена преписка и с фронта, и с тила. Писмата на синовете си, също сръчни снайперисти, писмата от дъщеря си, колхозна бригадирка, с безброй поздрави от всички близки и познати, със съобщението, че макар колхозът първо да е изпратил хора на новия строеж, с еди какви си стопански цели плановете са преизпълнени с толкова и толкова Процента, Степан Иванович с голяма радост четеше не забавно писмо на глас и цялата стая, всички болногледачкй, сестрата и дори ординаторът, сух и злъчен човек, винаги бяха в течение на семейните му работи.

Дори необщителният Кукушкин, който, изглежда, беше скаран с цял свят, получаваше писма от майка си, някъде от Барнаул. Той грабваше писмото от сестрата, изчакваше, докато хората в стаята заспят, и четеше, като си шепнеше тихичко думите. В тия минути на мъничкото му лице с остри, неприятни черти се появяваше особен, съвсем несвойствен за него тържествен и тих израз. Той много обичаше майка си, стара фелдшерка, но, кой знае защо, се срамуваше от тая любов и грижливо я скриваше.

Единствен само танкистът в радостните минути, когато в стаята оживено се разменяха получените новини, ставаше още по-мрачен, обръщаше се към стената и дръпваше одеялото през главата си: нямаше кой да му пише. Колкото повече писма получаваше стаята, толкова по-остро чувствуваше той самотата си. Но ето че веднъж Клавдия Михайловна се яви някак си особено възбудена, като се стараеше да не гледа Комисаря, и припряно попита:

— Е, кой ще танцува днес?

Тя гледаше към леглото на танкиста и нейното добро лице цяло сияеше в широка усмивка Всички почувствуваха, че беше се случило нещо необикновено. Стаята се наостри.

— Лейтенант Гвоздев, танцувайте! Е, какво ще кажете.

Мересиев видя как Гвоздев трепна, как рязко се обърна, как светнаха изпод бинтовете очите му. Но веднага се сдържа и каза с треперещ глас, на който се мъчеше да придаде равнодушен тон:

— Грешка. Сигурно тук лежи друг някой Гвоздев, — но очите му жадно, с надежда гледаха трите плика, които сестрата държеше високо като знаме.

— Не, за вас са. Вижте: за лейтенант Гвоздев Г. М. И дори четиридесет и втора стая. Е?

Обинтованата ръка жадно се измъкна изпод одеялото. Тя трепереше, докато лейтенантът, като захапа плика със зъби, с нетърпеливи движения го отваряше. Очите на Гвоздев възбудено блестяха под бинтовете. Работата излезе странна. Три девойки, приятелки, студентки в един и същ курс, от един и същ медицински институт, с различни почерци и с различни думи му пишеха приблизително едно и също. Като узнали, че героят танкист лейтенант Гвоздев лежи ранен в Москва, решили да завържат с него преписка. Те му пишеха, че ако той, лейтенатът, не се обиди от нахалството им, би ли им писал как живее и как е здравето му, а едната от тях, която се беше подписала „Анюта“, пишеше: не може ли тя с нещо да му помогне, не му ли са нужни хубави книжки и ако нещо му потрябва, нека не се стеснява да се обърне към нея.

През целия ден лейтенантът обръща писмата, чете адреса, разглежда почерците. Разбира се, той знаеше за подобен РОД преписки и дори сам веднъж си беше кореспондирал с някаква непозната, чиято ласкава записчица беше намерил в пръстите на плетените ръкавици, паднали му се като празничен подарък. Но тая преписка сама по себе си се прекрати, когато кореспондентката му изпрати снимка с шеговит надпис, където тя, вече възрастна жена, бе снета сред четирите си деца. Но сега работата бе друга. Едно само смущаваше и учудваше Гвоздев, че писмата дойдоха така неочаквано и наведнъж, и необяснимо беше също откъде студентките от медицинския институт са узнали за неговите бойни дела. Цялата стая недоумяваше, а най-вече Комисаря. Но Мересиев долови многозначителния поглед, който той си размени със Степан Иванович и със сестрата, и разбра, че и това бе дело на неговите ръце.

Както и да стоеше работата, но на другата сутрин Гвоздев измоли от Комисаря хартия и като разбинтова сам китката на дясната си ръка, до вечерта писа, задрасква, къса и отново писа отговор на своите непознати кореспондентки.

Двете момичета сами отпаднаха, затова пък грижливата Анюта започна да пише за трите. Гвоздев беше човек с открит характер и сега цялата стая знаеше какво става в третия курс на медицинския институт, колко увлекателна наука е биологията и колко е скучна органичната химия, колко приятен е гласът на професора и как хубаво преподава материала и, напротив, колко скучно бъбре лекциите си едикой си доцент, колко дърва са докарали на товарните трамваи през последния студентски неделен ден, колко е сложно едновременно да се учи и да се работи в болницата за евакуирани и как „важничи“ някаква студентка, бездарна зубрачка и изобщо не съвсем симпатична особа.

Гвоздев не само проговори, но някак си цял се разтвори. Състоянието му бързо се подобряваше.

Снеха шините на Кукушкин, Степан Иванович се учеше да ходи без патерици и пристъпваше вече доста. Сега прекарваше по цели дни на перваза, наблюдаваше онова, което ставаше в „свободния свят“. И само положението на Комисаря и на Мересиев ставаше всеки ден по-лошо. Особено бързо се влошаваше положението на Комисаря. Той вече не можеше сутрин да прави гимнастиката си, тялото му все повече и повече се пълнеше със зловеща жълтеникава прозрачна подпухналост, ръцете му се свиваха с мъка и вече не можеха да държат нито молива, нито лъжицата на обед.

Сутрин болногледачката измиваше и избърсваше лицето му, хранеше го с лъжичка и се чувствуваше, че не тежката болка, а точно тая безпомощност го подтиска и изкарва из търпение. Впрочем той и сега не униваше. Пак така бодро бучеше през деня неговият бас, пак така жадно четеше новините във вестниците и дори продължаваше да се занимава с немски. Само трябваше да му слагат книгите на специална телена подставка, изработена от Степан Иванович, и старият войник, седнал до него, му прелистваше страниците. Сутрин, докато нямаше още нови вестници, той нетърпеливо разпитваше сестрата какво е комюникето, какво ново са предали по радиото, какво е времето и какво се чува в Москва. Измоли от Василий Василиевич да прокара до леглото му радиослушалки. Сякаш колкото по-слабо и по-немощно ставаше тялото му, толкова по-упорит и силен бе духът му. Все със същия интерес той четеше многобройните писма и им отговаряше диктуваше поред ту на Кукушкин, ту на Гвоздев. Веднъж Мересиев, задрямал след процедурата, бе разбуден от неговия гръмлив глас.

— Кърпачи! — гърмеше той гневно. — На телената подпорка се сивееше листче от дивизионния вестник, който въпреки заповедта „да не се изнася от частта“, някой от другарите редовно му изпращаше. — Оглупели са ония там, заседналите в отбрана. Кравцов — бюрократ? Най-добрият ветеринар в армията бюрократ?! Гриша, пиши, пиши веднага.

И той продиктува на Гвоздев сърдит рапорт до члена на военния съвет на армията, като молеше да бъдат махнати „драскачите“, които незаслужено бяха очернили добрия, прилежен човек. Като изпрати писмото по сестрата, той още дълго и цветисто руга „кречеталата“ и бе страшно да се слушат тези пълни с Делова страст думи от човек, който не можеше дори главата си да обърне върху възглавницата.

Същата вечер се случи още по-забележително произшествие. В тихия час, когато лампите още не бяха запалени и по ъглите на стаята вече почваше да се сгъстява тъмнината, Степан Иванович седеше на перваза и замислено гледаше към крайбрежната улица. Чупеха леда по реката. Няколко жени с брезентови престилки откъртваха с лостове леда на тесни ивици по дължината на тъмния квадрат на пробитата в леда дупка, после с един-два удара разсичаха ивицата на продълговати парчета, вземаха куките и по дъски изтегляха тия парчета от водата, ледените блокове лежаха на редици: долу прозрачнозеленикави, горе — жълти. По пътя край реката към мястото на разчистването се точеше върволица от шейни, завързани една за друга. Едно старче с шапка с наушници, с ватирани панталони и памуклийка, пристегната с колан, на който висеше брадва, поведе конете за юздите към сечището и жените с куките вкараха леда в шейната. Стопанинът Степан Иванович реши, че работят работници от колхоз, но че работата е безсмислено организирана. Твърде много хора се блъскаха, като си пречеха един на друг. В главата му на стопанин вече изникна план. Той мислено раздели всичките на групи, по трима, точно по толкова, че заедно да могат без труд да измъкват блоковете върху леда, Всяка група мислено отведе на специален участък и би им платил не надница, а на всяка група според извадените блокове. А ей оная кръглолика, румена женица би посъветвал да започне съревнование между тройките… Той дотолкова се увлече в стопанските си мисли, че не можа изведнъж да забележи как един от конете се приближи толкова до просеченото място, че задните му крака се подхлъзнаха и той се озова във водата. Шейната поддържаше коня на повърхността на водата, а течението го завличаше под леда. Старчето с брадвата безсмислено се засуети край него, ту хващаше Клиновете на шейната, ту теглеше коня за юздите.

— Конят потъва! — изохка високо Степан Иванович.

Комисаря с невероятно усилие, цял позеленял от болки, се повдигна на лакти, опря се с гърди на перваза и се наведе към стъклото.

— Дръвник!… — прошепна той. — Как не може да разбере! Ремъците… трябва да пресече ремъците, конят сам ще излезе… Ах, загива добичето!

Степан Иванович се покатери тежко на перваза. Конят потъваше. От време на време мътната вълна го заливаше, но той все още отчаяно се бореше, изкачаше от водата и започваше да драще по леда с подковите на предните си крака.

— Та пресечи ремъците! — с цяло гърло завика Комисаря, като че ли старецът там на реката можеше да го чуе.

— Ей, драги, пресечи ремъците! Брадвата е на пояса ти, пресечи ремъците, пресечи ги! — свил ръце на фуния, извика през прозореца Степан Иванович.

Старчето чу тоя, сякаш от небето паднал съвет. Той измъкна брадвата и с два замаха пресече ремъците. Освободеният от впряга кон веднага изскочи на леда, и като се спря край дупката, пробита в леда, тежко раздвижи хълбоците си и се отърси като куче.

— Какво значи това! — чу се в тоя момент глас сред стаята.

Василий Василиевич с незакопчана престилка и без обикновената си бяла шапчица стоеше на вратата. Той почна отчаяно да се кара, да тропа с нозе, като че искаше да чуе каквито и да било обяснения. Закани се да разгони по дяволите полудялата стая и си отиде, като ругаеше и дишаше тежко и като че без да разбере смисъла на случката. След минута в стаята дотича Клавдия Михайловна, разстроена, с разплакани очи. Тя току-що беше получила от Василий Василиевич страшно мъмрене, но видя на възглавницата зеленото, безжизнено лице на Комисаря, който лежеше неподвижно със затворени очи, и се спусна към него.

Вечерта му прилоша. Инжектираха му камфор, даваха му ислород. Той тълго не идваше на себе си. Щом се опомни, Комисаря веднага се опита да се усмихне на Клавдия Михайловна, която стоеше над него с кислородна възглавничка в ръце, и се пошегува:

— Не се вълнувайте, сестрице. И от ада ще се върна, за да ви донеса средството, с което там дяволите си чистят луничките.

Беше страшно тежко да се гледа как яростно се съпротивлява в тежка борба с болестта и от ден на ден слабее тоя едър, силен човек.