Борис Полевой
Повест за истинския човек (10)

16

Сутринта на третия ден от гостуването на Алексей у дядо Михайла старецът решително му каза:

— Овъшкавял си, ти, Альоха — беда: това е противна гадина. А ти е трудно да се чешеш. Ето какво, баня ще ти приготвя. Какво?… Баня. Ще те поизмия, костите ти ще позатопля. За твоите болки банята ще дойде като мехлем. Какво? Не е ли така?

И той се зае да приготви баня. Така затопли огнището в ъгъла, че камъните почнаха шумно да се пукат. Някъде на улицата също гореше огън и на него — както казаха на Алексей — се нажежаваше голям камък. Варя носеше вода р старо каче. На пода постлаха златиста слама. После дядо Михайла се съблече до пояс, остана само по долни гащи, бързо разбърка във ведрото лишия, одра от рогозката приятно дъхаща на лято изтривалка. Когато в землянката стана толкова топло, че от тавана почнаха да капят тежки, студени капки, старецът изскочи на улицата, домъкна оттам върху тенекия червен нажежен камък и го пусна в качето. Цял облак пара се удари о тавана, плъзна се по него, като премина в бели къдрави кълбета. Нищо не се виждаше и Алексей почувствува, че го разсъбличат сръчните старчески ръце.

Варя помагаше на свекъра си. Беше топло и тя смъкна памуклийката и забрадката си. Тежки плитки, чието съществуване под дрипавата забрадка бе мъчно дори да се отгатне, се развиха и паднаха на раменете й. И цялата тя, слаба, едроока, лека, неочаквано се преобрази от бабичка богомолка в младичка девойка. Това преобразяване бе толкова неочаквано, че Алексей, който първоначално не обръщаше внимание на нея, се засрами от своята голота.

— Дръж се, Альоха! Ау, приятелю, дръж се, такава ще бъде нашата работа с теб сега значи! Слушал съм, че във Финландия така общо, казват, мъжете и жените се къпят в една баня. Какво, не е ли истина? Може и да лъжат. А тя, Варка де, сега е значи нещо като милосърдна сестра при ранен войник. Да. И не се полага да се срамуваш от нея… Дръж го, аз ще му снема рубашката. Гледай, изгнила е рубашката, сама пада.

И в тоя момент Алексей забеляза ужас в големите й тъмни очи на младата жена. През подвижната пелена на парата за пръв път след катастрофата той видя тялото си. На златистата пшеничена слама лежеше покрит с тъмна кожа човешки скелет, с рязко очертаващи се кълба на коленните капачета, с кръгли и заострени тазовикости, със съвсем хлътнал корем, с ясни полукръжия на ребрата.

Старецът шъташе около ведрото с лишията. А когато, напоил Изтривалката в сивата и лугава течност, се надвеси над Алексей и съзря тялото му в горещата мъгла, ръката с изтривалката застина във въздуха.

— Ах, ти, нещастие! Сурьозна ти е работата, братко Альоха. А? Сурьозна, казвам. От германците, братко, значи се измъкна, но от нея, от косата й…

И изведнъж се нахвърли върху Варя, която подкрепяше Алексей отзад:

— А ти какво се загледа в голия човек, безсрамнице! Защо си хапеш устните? Ух, жените сте всичките сврачешко племе. А ти, Алексей, недей, недей да мислиш нищо лошо. Ние, братко, на нея, на косата й, току-тъй няма да те дадем. Тъй зер, ние тебе значи ще те излекуваме, ще те поправим, така е!… Само здраве да е!

Сръчно и предпазливо като дете той миеше Алексей с лишия, обръщаше го, обливаше го с гореща вода, отново го триеше и триеше с такова усърдие, че ръцете му, които се плъзгаха по ръбовете на костите, скоро заскърцаха.

Варя мълчаливо му помагаше.

Напразно й се кара старецът. Тя не гледаше това страшно костеливо тяло, което безсилно увисваше на ръцете й. Стараеше се да гледа настрана, а когато между облаците пара неволно съзираше крака или ръката на Алексей, в нея пламваха искри на ужас. Почваше да й се струва, че това не е непознат, незнайно как попаднал в тяхното семейство летец, а нейният Миша, че не тоя неочакван гост, а нейният мъж, с когото бе прекарала всичко на всичко една пролет, здрав момък с големи и светли лунички на светлото безвеждо лице, с грамадни силни ръце, германците са довели до това състояние и че това е неговото, Мишовото, безсилно и понякога сякаш мъртво тяло, което сега държат ръцете й. И й ставаше страшно, главата й почваше да се замайва и само като хапеше устни, тя се удържаше от припадък…

… А след това Алексей лежеше на своя раиран, тънък дюшек в дългата кръпка до кръпка, но чиста и мека риза на дядо Михайла с чувство на свежест и бодрост в цялото си тяло. След банята, когато парата излезе от малкото прозорче, направо на тавана над огнището, Варя му даде да пие малко поокаден чай от боровинки. Той го пиеше със зрънца! от ония същите две парченца захар, които бяха донесли момченцата и които Варя ситно-ситно бе натрошила за него върху бяла брезова коричка. После заспа за пръв път здраво и без сънища.

Събуди го висок разговор. В землянката бе почти тъмно, борината едва мъждукаше. В тоя мъгляв мрак трептеше острото тенорче на дядо Михайла: — Женски ум, къде ти е съображението? Човекът единайсет дни просено зрънце не е турил в уста, а ти варени яйца… Та той ще умре, ако му дадеш варени яйца… — Изведнъж гласът на дядото стана умоляващ: — Не яйца, а знаеш ли какво да има сега за него, Василиса, да има сега кокоша чорбичка да си сръбне! О! Ето какво му трябва. Веднага ще го върне към живота. Тъкмо твоята Партизанчица, а?…

Но старчески глас, остър и неприятен, го прекъсна уплашено.

— Няма да я дам! Няма да я дам и туйто. Хич не ме моли, стари дяволе! Виж ти! Да не си продумал за това. Партизанчицата да съм дадяла … Чорбичка да похапнел… Чорбичка! И без това колко неща са му надовлекли, също като на сватба! Ама че го измисли!

— Ех, Василиса, не ти ли е съвестно, Василиса, за тия твои женски приказки — затрепера тъничкото гласче на стареца. — Ти самата си изпратила двама на фронта, а такива безсмислени понятия имаш! Човекът за нас, тъй да се каже, се е осакатил, кръвта си е пролял.

— Не ми трябва неговата кръв. За мене моите я проливат. И не ме моли, казах — няма да я дам и туйто.

Тъмният старчески силует се плъзна към изхода и през разтворената врата се промъкна такава ярка ивица от пролетния ден, че Алексей неволно зажумя и запъшка ослепен. Старецът се спусна към него.

— Брей, ти не спеше ли, Альоха? А? Тю бре, слуша ли разговора? Слуша? Само че ти, Альоха, не я осъждай, не осъждай думите й, приятелю. Думите — това е черупката, а ядчицата в нея е хубава. Мислиш, че кокошката й се посвидя за тебе? Е-е, не, Альоша! Цялото й семейство, а семейството й беше бая голямо, десетина души, германецът изтреби. Най-големият беше полковник, всички освен Василиса — за един час в гроба. И стопанството й разрушиха. Ех, голямо нещастие е на нейните години да остане самотна! От цялото й стопанство остана само една кокошка значи. Хитра кокошка. Альоша. Още първата седмица германците изловиха и кокошки, и патици, защото за германеца птицата е първото лакомство. Всичките — „кокошчица, майко, та кокошчица!“ А пък тя се спаси. Просто артист, а не кокошка. Случи се, германците са в двора, а тя — на чардака. Седи си там, сякаш я няма. А когато влязат свои — нищо, разхожда се. Дявол я знае как познаваше. И си остана тя, единствена кокошка в цялото село, а за тая нейна хитрост я нарекохме Партизанка.

Мересиев дремеше с отворени очи. Така бе свикнал в гората. Неговото мълчание сигурно тревожеше дядо Михайла. Като се повъртя из землянката и поработи нещо на масата, той пак се върна на тая тема:

— Не осъждай, Альоха, жената! Ти, приятелю любезни, вникни в това: тя беше като стара бреза в голяма гора, отникъде не й духаше, а сега стърчи като изгнил пън на сечище и само една утеха има, тъкмо тая кокошка. Защо мълчиш де, или заспа? … Е, спи си, спи.

Алексей спеше и не спеше. Той лежеше под полушубката, която разливаше над него кисел дъх на хляб, дъх на старо селско жилище, слушаше успокояващото скрибуцане на щуреца и не му се искаше да помръдне дори пръстите си. Сякаш тялото му бе без кости, напълнено с топъл памук, в което на вълни пулсира кръвта. Строшените подпухнали крака горяха, въртеше ги отвътре някаква мъчителна болка, но той нямаше сили нито да се обърне, нито да се помръдне.

В тая полудрямка Алексей възприемаше живота в землянката откъслечно, сякаш това не бе истински живот, а върху екрана се мяркаха пред него една след друга, несвързани, необикновени картини.

Бе пролет. Бежанското село преживяваше най-трудните дни. Дояждаха ония последни припаси, които бяха успели назреме да позаровят и поскрият и които тайно нощем изкопаваха от ямите на пепелищата и пренасяха в гората. Земята се размразяваше. Набърже изровените землянки „плачеха“ и се мокреха. Селяните, които партизанствуваха по на запад от селото, в Олененските гори, и които по-рано сегиз-тогиз макар поединично прескачаха до подземното село, сега се оказаха отрязани от линията на фронта. От тях нямаше ни вест, ни кост. Нова тежест легна върху измъчените и без това плещи на жените. А сега е пролет, снегът се топи и трябва да се помисли за сеитбата, за градините.

Жените скитаха загрижени, зли. В землянката на дядо Михайла постоянно избухваха помежду им шумни спорове и взаимни упреци, изброяваха се всички стари и нови, истински и измислени обиди. Понякога глъчката в нея ставаше страшна, но достатъчно бе хитрият старец да подхвърли в тая гълчава от ядовити женски гласове нещичко относно стопанството — не е ли време, да речем, да се изпратят хора на пепелището, да видят, може да се е очистила земята, или не е ли сгоден ветрецът да се проветрят семената, покълнали от задушната влага на землянките, — за да угаснат изведнъж тези спорове.

Веднъж дядото се завърна през деня доволен и съсредоточен. Той донесе зелена тревичка и като я постави грижливо на закоравялата си длан, показа я на Алексей.

— Виждаш ли? От полето я донесох. Съвзема се земята и есенните посеви, слава тебе, господи, не на зле, покарали. Снеговете бяха обилни. Гледах аз. Ако с пролетницата не стане, зимницата ще даде комат хляб. Ще ида да го пошушна на жените, нека се порадват, бедничките!

Като ято гарги напролет зашумяха, завикаха край землянките жените, в които зелената тревичка, донесена от полето, събуди нова надежда. А вечерта дядо Михайла потриваше ръце.

— Гледай как я решиха моите дългокоси министри. А, Альоха? Една бригада значи ще оре с кравите там, дето има целина в низинката, където оранта е мъчна. То много ли ще изореш, всичко шест кравички останаха в нашето стадо. Втората бригада — на полето, дето е по-високо и по-сухо — там с лопата и мотика. И значи градините, излиза, ще разкопаем. А пък третата — на височината, там е пясъчец, за картофи значи земицата ще готвим, това е най-лекото, там децата с лопати ще накараме да копаят и жените, които са слаби, също. Току-виж, и правителството ни помогнало значи. Пък ако не помогне, не е голяма беда. То ние и сами как да е ще се оправим и незасята земица няма да оставим. Благодарим, че германеца изгониха оттука, а сега животът ще тръгне. Нашият народ е жилав, всякаква беда ще понесе.

Дядото дълго не можа да заспи, въртеше се на сламата, кашляше, чешеше се, пъшкаше: „Ох, господи боже мой!“ — на няколко пъти слиза от нара, ходи до ведрото с вода, трака с кипчето и се чуваше как шумно като изморен кон пие на големи жадни глътки. Накрая не издържа, запали с огниво борината, подръпна Алексей, който лежеше с отворени очи в тежката си полудрямка:

— Спиш ли, Альоха? А аз на, все мисля. А? На, все мисля, знаеш, в нашето село на старото място на площада има дъбче, да. Преди тридесет години, точно през николаевската война, го тресна мълния и пресече върха му. Да, но то е здраво, дъбчето де, коренът му е силен, сокове много. И като изсъхна върхът, даде израстъци встрани и сега гледай какъв къдрав калпак … Така е и с нашата Плавня … Само слънцето да ни свети, земицата да ражда и да си имаме нашата родна власт и ние, братко Альоха, за пет-шест години ще се оправим, наново ще застроим. Жилави сме. Ох-хо-хо, само здраве да е! Пък и войната по-скоро да свърши! Да ги разбием и всички значи да се заловим дружно за работа! А, какво ще кажеш?

Тая нощ положението на Алексей се влоши.

Дядовата баня разтърси организма му, изведе го от състоянието на бавно, вцепенено угасване. Той изведнъж почувствува с небивала още сила и изтощението, и нечовешката умора, и болката в краката. Като бълнуваше полузадрямал, той се мяташе на дюшека, стенеше, скърцаше със зъби, викаше някого, с някого се караше, нещо искаше.

Варвара прекара цялата нощ край него, подвила крака, тикнала брадата си в коленете, гледаше тъжно, с големи, кръгли, печални очи. Тя слагаше ту на главата му, ту на гърдите му кърпа, натопена в студена вода, поправяше върху него полушубката, която той постоянно отмяташе, и мислеше за своя мъж, тъй далече, незнайно де отвеян от ветровете на войната.

Щом се зазори, стана и старецът. Погледна Алексей, вече притихнал и задрямал, пошепна си нещо с Варя и започна да се стяга за път. Той намъкна върху ботушите големи, саморъчно направени от автомобилна гума галоши, стегна здраво с лико дрехата си, взе хвойновата тояга, излъскана от ръцете му, която винаги придружаваше стареца в далечните му пътешествия.

Замина, без да каже на Алексей нито дума.