Алфред Андерш
Братя

Братята Кин минаха бавно през парка „Йениш“, излязоха от него и прекосиха пустата улица.

— Я виж, няма коли! — каза Якоб. — Днес всички си седят по домовете, за да не пропуснат извънредните съобщения.

По крайбрежния път между улицата и Елба Франц Кин пое надолу по реката. Якоб го следваше. Водата се оттегляше към морето.

— Отлив — каза Франц.

— Да — отвърна Якоб, — знаех го от по-рано, у дома проверих в календара на приливите и отливите.

Той обожаваше Хамбург и Северна Германия. Франц също, но не чак толкова, колкото Якоб.

Срещаха групи неделни излетници.

— По-малко са от друг път.

— Все пак още са доста много.

— В Хазелдорфските марши^[1] сигурно днес няма жива душа.

Мислеха за равните ливади, окастрените върби, каналите с тръстика, където гниеха лодки.

— Да бяхме отишли там — каза Франц.

— В такъв случай трябваше да тръгнем по-рано — отвърна Якоб.

Сега съжаляваха, че цяла сутрин са седели пред радиоапарата в жилището на Франц.

— И тук не е лошо — рече Якоб.

— Ах, глупости! — каза Франц.

Слънцето бе слязло наполовина отвъд реката. Спряха, понеже Якоб искаше да фотографира. Той направи две снимки, една на югозапад, в контражур, а другата, с гръб към слънцето, на пристанищните съоръжения на изток. При това той бе свел очи над матовото стъкло на своя ролайфлекс; при първата снимка линията на хоризонта, далечната дига на Алтес Ланд, се проточваше като тъмна черта високо в кадъра, между сивата проблясваща водна повърхност и плоския правоъгълник на небето, което изглеждаше почти бяло; при втората нефтените резервоари на петролното пристанище, хелингите във Валтерсхоф и доковите ванти по-ниско навътре в пристанището бяха добре осветени — червени, ръждиви и черни, в долния край на равносиньото есенно небе.

— На черно-бялата снимка няма да излезе нищо от това — каза Якоб. — Жалко, че още не се намират добри цветни филми.

Франц наблюдаваше брат си, който упорито се взираше в матовото стъкло.

Якоб беше по-нисък от него, по-як, набит, косата му бе червеникава, също и лицето му, което изглеждаш винаги като възпалено. Брадичката му представляваше мощен квадрат, който се издаваше напред, когато Якоб размишляваше за нещо или проучваше някакъв предмет, както сега. „В цялото ни семейство няма такава брадичка“, помисли Франц.

— Ти трябва да рисуваш — каза той. — Защо не се запишеш в класа по рисуване?

Якоб разглеждаше изображението върху матовото стъкло по-дълго, отколкото бе нужно, преди да натисне бутона. После затвори шахтовия визьор.

— Човек не може ей тъй просто да рисува — рече той, когато отминаха нататък. — Ти нищо не разбираш.

Той се учеше в местното художествено училище и се обучаваше по шрифтове, типография и графични техники.

— Поне да правеше скици — каза Франц. — Чувам, че по рисуване на голо тяло класът ви бил отличен.

— Я ме остави на мира! — отвърна Якоб. — Нямам желание за такова нещо.

Отново се спряха и наблюдаваха едно самолетно ято, което идваше откъм града и прелетя на юг над Елба. Под бързия му полет висяха неподвижно в кръг около пристанището привързаните балони, издигнати от няколко дни. Едва след като самолетите изчезнаха, те отново се раздвижиха; люлееха се жълти сред синия ефир.

— Може би войната вече е започнала — каза Якоб.

— Възможно е — отвърна Франц.

— Все пак трябваше да останем при радиото.

— Ще го узнаем достатъчно рано.

— Любопитен съм дали веднага ще ни повикат, когато се започне.

— Ти трябва до втръсване да им повтаряш пред военната комисия за своето ТБЦ — каза Франц. — А освен това си още и много млад.

Якоб бе седемнайсетгодишен. Две години бе прекарал на легло с костна туберкулоза, от десетата до дванайсетата си година.

— През ноември навършвам осемнайсет — рече той. — А ТБЦ-то е напълно излекувано.

Франц не му възрази повече. При тази външност — солиден, почти тромав, щяха положително да го обявят годен за военна служба.

— Във всеки случай ще отидеш в някоя моторизирана част. Мене със сигурност ще ме пратят в пехотата. — А може би изобщо няма да викат онези, които са били в концлагер? — рече Якоб.

— Би било много хубаво, за да е вярно — отвърна Франц.

Преди седем години, когато бе на възрастта на Якоб, той членуваше в Комунистическия младежки съюз в Мюнхен, където живееха тогава братята Кин. Докато гледаше повърхността на реката, той си припомни годините, прекарани в някои предградия на Мюнхен.

— Все пак Хамбург е нещо по-добро от Мюнхен — каза той.

— То се знае — отговори Якоб.

— Но няма да останем тук за дълго — рече Франц.

Стигнали бяха до Бланкенезе и вървяха по крайбрежната улица. Този ден в кафенетата нямаше много хора. Малките капитански къщички оттатък по склона бяха боядисани обилно с бяла блажна боя. Издути и бели, те се гушеха в тъмната предесенна зеленина на своите градини.

— А може пък да почна да рисувам — каза Франц.

Той винаги говореше такива неща, които озлобяваха Якоб и го правеха неспокоен. Франц искаше да рисува, Франц искаше да пише. Вместо това бе служител в рекламния отдел на една фабрика за хартия и пишеше текстове за търговски обяви. На всичкото отгоре вече бе женен и имаше дете. „Никога няма да рисува — помисли си Якоб. — Не и с тая кратуна!“ Франц беше с една глава по-висок от Якоб, строен, имаше бледо и плоско лице с много високо чело, носеше рогови очила с дебели стъкла, минус десет диоптъра. Макар да изглеждаха много различно, братя Кин все пак си приличаха. Например имаха същите кестеняви доста малки очички и същите къси, остри коси, само дето при Якоб бяха червеникави, а при Франц — тъмнокафяви.

— Какво имаш утре сутринта? — попита Франц.

— Ръчен набор — отговори Якоб.

— Сигурно е интересно!

— Доста е скучно.

Не искаше да признае пред Франц, че от известно време бе развил вкус към графическите дисциплини. Идеята да стане график беше на Франц. Той даваше на майка им добавка към пенсията, за да може да плаща училищната такса на Якоб.

— Навярно ще можеш да набереш едно мое стихотворение — каза Франц.

Той си представи какво би било да види някога напечатано нещо свое.

Якоб никога още не бе виждал стихотворение на по-големия си брат. И се зарадва като глупак.

— Ще трябва да почакаш още няколко месеца — отвърна той. — Още не съм стигнал дотам.

— Жалко — рече Франц, — дотогава вече ще бъда кой знае къде.

— Е, мога и да опитам — каза Якоб.

— Хайде да се махаме от тези къщи! — рече Франц.

На Якоб му се искаше да пие кафе и да хапне сладкиш в някое кафене, но не каза нищо. Възнамеряваха да стигнат до подножието на високия бряг, където пясъчната ивица ставаше по-широка, особено когато имаше отлив като сега. Не бяха се уговаряли, но това бе ясно отпреди.

— Вече е пет часът — каза Франц.

Сега светлината падаше по-полегато, озаряваше хоризонтално празното пространство над водата. Едва подухваше вятър.

— Съпругът трябва навреме да си е вкъщи — рече Якоб.

Отвъд Швайнезанд два рибарски кораба от Финкенвердер отплаваха по течението.

— По-надалеч сигурно вече не могат да отиват — каза Франц. — Цялото Северно море било минирано.

По време на разходката не бяха видели нито един заминаващ морски кораб като друг път в неделните следобеди, когато скитаха из Хазелдорфските марши. Там корабите сякаш пътуваха през ливадите, когато човек ги гледаше от полето зад дигата, понеже тогава не се виждаше Елба. Тук, зад Бланкенезе, нямаше дига, а висок бряг, който реката бе издълбала от гееста^[2]. Якоб се взираше нагоре, където отделни борове се свеждаха над ръба на разседа; някои от корените им вече висяха във въздуха. Той размисли дали да направи снимка, но после се отказа, макар че графично всичко изглеждаше много добре.

Когато стигнаха там, където отливът бе разкрил пясъчни площи, те първо седнаха върху ниския откос, после измъкнаха лулите си и ги натъпкаха. Якоб имаше кожена торбичка за тютюн, докато Франц извади тютюна от фабрично пакетче. Той си послужи със запалка. На Якоб му трябваше доста време, докато запали лулата си, понеже кибритените му клечки непрекъснато гаснеха. Франц го наблюдаваше.

— Вчера взех от нашата училищна библиотека „Долна Елба“ от Линде — каза Якоб, когато тютюнът му най-после затегли равномерно. — Страхотна книга! Снимките са остарели, но въпреки това са чудесни, знаеш ли, толкова стари фотографии с плаки, каквито днес вече никой не прави. Ей, сигурно има великолепни марши, особено върху десния бряг на Елба. Чувал ли си някога за Вилстерските марши?

— Естествено — отвърна Франц. — Това са маршите, където още се издигат старите вятърни мелници, които прехвърлят водата от един канал в друг. Стоят в редици покрай каналите.

„Той винаги знае всичко“, помисли си Якоб. След известно време попита:

— Но още не си ходил там, нали?

— Не.

Франц Кин се бе преселил преди две години в Хамбург. Първата година, преди още да повика майка си и Якоб, дори в неделя най-често отиваше във фабриката. Там можеше по-добре да пише, отколкото вкъщи, особено през времето, когато жена му износваше детето. Понякога ставаше от масата си в рекламния отдел и гледаше надолу към пустия фабричен двор или пък отиваше в машинното помещение. Хартията висеше от рулата на твърди широки ленти.

— Някой ден трябва да идем там заедно — каза Якоб. Той още си нямаше момиче.

— Не зная — отвърна Франц, — ако има война, вероятно вече ще загубя желание.

— Така си е — рече Якоб. — А когато свърши, направя фотоалбум за маршите. Или може би само за Вилстерските марши. Стига да се измъкна невредим.

Братята Кин произхождаха от Южна Германия, но техните предци бяха северногерманци — северногерманци, славяни и французи.

— Трябва непременно да прочетеш Джоузеф Конрад, „Морското огледало“! — каза Франц. — Главата, в която описва устието на Темза. След войната искам да видя устието на Темза. А също и Лондон, и някои други неща.

„Темза не може да има нищо, което да липсва на Елба — помисли си Якоб. — Човек трябва да се съсредоточи върху едно нещо.“

На открито лулите им бързо догоряха. Станаха тръгнаха по пясъка към водната ивица. Водата все още се оттичаше.

Търсиха миди, прибраха няколко дребни белезникави раковини. Якоб намери една зелено-жълта триъгълна мида с фини радиални ребра.

— На Амрум ще намерим съвсем други — каза той.

— Следващото лято.

— От това вече няма да излезе нищо — отвърна Франц.

Сега слънцето висеше ниско над Алтес Ланд. Пясъците, по които вървяха, проблясваха червеникаво.

Когато на гарата в Бланкенезе се качиха във вагона, бяха доста уморени. В Алтона трябваше да сменят влака. Там видяха вестници, извънредни издания, от които узнаха, че войната е избухнала. Всички хора четяха новините, сгъваха вестниците, пъхаха ги в джобовете си и тръгваха към своите влакове. Франц слезе на Дамтор, понеже живееше в Епендорф. Якоб продължи до Берлинер тор, където трябваше да вземе трамвая. Той живееше с майка си на Хорнер Вег.

 

Бележки

[1] Марши — обширни блатисти пространства край море или океан. — Б.пр. ↑

[2] Геест — високо плато край море или река. — Б.пр. ↑