Макс Фриш
Плантацията

Разстоянието между Паленке и плантацията, измерено по права линия, възлиза на не повече от седемдесет мили, а по пътя, в случай че съществуваше път, най-много на сто мили — истинска дреболия, но път, естествено, нямаше; единственият път, който водеше в нужното ни направление, свършваше при развалините, просто се изгубваше сред мъхове и папрат…

Все пак се придвижвахме напред.

Трийсет и седем мили през първия ден…

Редувахме се на кормилото.

Двайсет мили през втория ден…

Ориентирахме се просто по слънцето, но се движехме, естествено, зигзагообразно, промъквахме се през гъсталака, който се оказа впрочем не чак толкова непроходим, както изглеждаше отдалеч — често се натъквахме на поляни, срещахме дори стада, но без пастири; за щастие не попадахме на по-големи блата.

Далечни светкавици…

Но до дъжд не се стигна нито веднъж.

Онова, което ме нервираше, бе дрънченето на бидоните в колата; спирах на няколко пъти, за да ги закрепвам, но след половинчасово друсане по коренища и гнилак, те се раздрънкваха отново…

Марсел си свирукаше…

Въпреки че седеше отзад, където друсането бе най-силно, той си подсвиркваше като хлапак и се радваше като ученик на екскурзия; с часове си тананикаше френски детски песнички:

„Il etait un petit navire…“^[1]

Херберт млъкна много по-рано.

Почти не говорехме за Йоахим…

Херберт не можеше да понася лешоядите, при това те не ни правят нищо, поне докато сме живи, наистина нищо; само смърдят отвратително, но друго не може и да се очаква от тези твари, които се хранят изключително с мърша; на вид са отблъскващи и винаги ги срещаш на цели ята, изобщо не можеш да ги разгониш, когато са налетели на мърша, не помага никакъв клаксон, те само размахват криле и подскачат около разкъсания труп, без да се отдалечават от него… Веднъж, когато на кормилото бе Херберт, той внезапно изпадна в истински бяс, даде пълна газ и колата се вряза направо в средата на черната паплач — вдигна се цял облак от черна перушина!

И всичката тази гадост се полепи по колелата на колата.

Сладникавата воня ни съпровождаше часове наред, докато накрая преодоляхме отвращението и се заловихме с пръсти да изчоплим гнусното кърваво месо от грайферите на гумите… грайфер подир грайфер… За щастие имахме ром!… Ако не беше ромът, отдавна да бяхме обърнали назад… най-късно на третия ден… не от страх, а от благоразумие.

Нямахме никаква представа къде се намираме.

Някъде на осемнайсет градуса северна ширина…

Марсел все пееше „Il etait un petit navire“ или дърдореше едва ли не до разсъмване — за Кортес и Монтесума (това по̀ вървеше, все пак е исторически факт) и за залеза на бялата раса (просто бе прекалено горещо и прекалено влажно, за да му се възразява), за гибелната и мнима победа на западноевропейската технокрация (Кортес, представител на технокрацията, понеже познавал барута!), разсъждаваше върху индианската душа и върху какво ли не още, изнасяше цели лекции за неминуемото възраждане на старите богове (след хвърлянето на водородната бомба!) и за умъртвяването на смъртта (буквално!) с помощта на пеницилина; за оттеглянето на душата от всички цивилизовани райони на земята; за душата в maquis^[2] и пр. Херберт се сепна в съня си при думата „maquis“, която много добре познаваше, размърда се и попита: „Какви ги говори този?“ Казах: „Глупости като всички хора на изкуството!“ И го оставихме да развива теорията си за Америка, която уж нямала бъдеще, The American Way of Life^[3] — опит да се разкраси животът с козметични средства, но животът не търпял козметика…

Опитах се да заспя.

Търпението ми се изчерпваше единствено, когато Марсел започваше да прави изказвания по повод на моята дейност, съответно за ЮНЕСКО — инженерът бил последен представител на белите мисионери, индустриализацията — последно евангелие на една отмираща раса, а жизненият стандарт — заместител на житейския смисъл…

Попитах го дали е комунист.

Марсел отрече.

На третия ден от пътуването ни, когато отново се провирахме през храсталаците без каквато и да е ориентация, просто с курс към Гватемала, установих, че всичко ми е дошло до гуша.

Смятах, че трябва да се върнем обратно.

— Понеже е идиотщина — казах — да продължаваме наслука, докато ни се свърши горивото.

Херберт извади своята географска карта…

Особено много ме нервираха саламандрите — във всяка баричка, във всяка еднодневна локвичка — гъмжило от саламандри; изобщо навсякъде тази вакханалия на размножението, просто вонеше на съвокупления и цъфтяща разплутост.

Където и да плюне човек, пониква нещо!

Познавах вече тази карта, мащаб 1:500,000, на която дори с лупа не можеш различи нищо — бяла хартия, синя рекичка, права като конец държавна граница и една градусова линия на географската ширина — това бе всичко… Смятах, че трябва да се върнем обратно. Не изпитвах страх (от какво ли?), но просто не виждах никакъв смисъл. Само заради Херберт продължихме да се мъкнем напред, за нещастие, защото скоро действително стигнахме до някаква река, по-точно речно корито, което не можеше да бъде нищо друго, освен Рио Усумасинта — граница между Мексико и Гватемала — отчасти пресъхнало, отчасти запълнено със застояла вода, която сякаш не помръдваше. Да се премине на другия бряг не бе лека работа, дори да намерехме брод, но Херберт не ни даде и минутка почивка, при все че много исках да се изкъпя; той подкара колата покрай брега и не спря, докато не намерихме мястото, където можеше да се премине и където (както по-късно се изясни) бе преминал и Йоахим.

Нагазих в реката.

Марсел също реши да се изкъпе и двамата легнахме по гръб във водата, здраво стиснали устни, за да не нагълтаме жабунясалата вода — мътна, топла и воняща; от най-слабото движение на повърхността се издигаха мехури; въпреки всичко — вода! Досаждаха ни само безчислените водни кончета и Херберт, който даваше зор да продължим, както и мисълта, че може да има змии.

Херберт остана на брега.

Нашият ландроувър бе затънал до осите в мазната мергелна глина (или каквото там беше), а Херберт зареждаше резервоара с бензин…

Гъмжеше от пеперуди.

Неочаквано забелязах във водата ръждясал бидон, от което можеше да се заключи, че и Йоахим (а кой друг?) е зареждал колата си на това място. Не казах нищо и продължих да се къпя, докато Херберт се опитваше да изкара ландроувъра от лепкавата кал.

Смятах, че трябва да се върнем обратно.

Останах във водата, въпреки че внезапно ме обзе погнуса — рояците отвратителни насекоми, пукането на мехурите наоколо, мъждивото отражение на слънцето и застоялата вода, а щом се изпънеш по гръб и погледнеш нагоре към небето, то сякаш се превръща в паница, пълна с всевъзможни зеленчуци — над теб се извисяват пъстри ветрила от дълги цял метър листа, между тях разкошен акациев филигран, разни лишеи и надземни коренища — всичко, застинало в пълна неподвижност, от време на време само някоя червенокрила птица се стрелва над реката, иначе мъртва тишина (стига Херберт тъкмо в този миг да не дава пълна газ), а небето — белезникаво, слънцето — сякаш омотано в памук, лепкаво и знойно, заобиколено от кръгове с всички цветове на дъгата.

Смятах, че трябва да се върнем обратно.

— Понеже е напълно безсмислено — каза, — никога няма да намерим тази проклета плантация…

Предложих да гласуваме.

Марсел също смяташе, че трябва да се върнем, тъй като отпуската му вече изтичаше; и когато Херберт все пак успя да измъкне колата на другия бряг, оставаше само да го убедим, че е безсмислено да продължаваме без какъвто и да е ориентир. Отначало той ме изруга, тъй като не можеше да опровергае доводите ми, след това се умълча и заслуша, без да ме прекъсва; всъщност почти го бях убедил, когато Марсел се намеси, ни в клин, ни в ръкав.

— Voila — извика той — les traces d’une Nash!^[4]

Помислихме, че се шегува.

— Mais regardez — възкликна той, — sans blague!^[5]

Втвърдените следи бяха отчасти залети с вода, така че можеха да бъдат и на някоя индианска талига; на други места обаче в почвата ясно се очертаваха ръбестите отпечатъци от автомобилни гуми.

С това вече имахме необходимия ориентир.

Иначе аз не бих продължил, както вече казах, и тогава всичко (не мога да се освободя от тази мисъл!) би се развило съвсем другояче…

Но този път нямаше връщане назад.

(За съжаление!)

Сутринта на четвъртия ден видяхме на полето двама индианци с големи криви саби в ръце, също като онези двама, на които Херберт се бе натъкнал още в Паленке и които бе сметнал за убийци; а кривите саби се оказаха най-обикновени мачете.

Скоро след това се появиха и първите тютюневи плантации…

Надеждата да пристигнем още преди падането на нощта ни правеше по-нервни от всеки друг път, при това жегата бе направо непоносима; наоколо се простираха тютюневи плантации, прорязани от изтеглени като конец канавки — дело на човешка ръка; не се виждаше обаче никакъв човек.

Отново изгубихме следата…

И отново търсене на отпечатъци от автомобилни гуми!

Слънцето скоро слезе на хоризонта. Покачихме се върху покрива на нашия ландроувър и пъхнали пръсти в уста, засвирихме колкото ни държат силите. Изглежда бяхме вече съвсем близо до целта. Свирихме и надавахме сигнали с клаксона, докато слънцето бавно потъваше сред зеления тютюн, сякаш подпухнало, приличащо в омарата на мехур, пълен с кръв, противно като отрязан бъбрек или нещо от тоя род.

Такава беше и луната.

Оставаше само да се изпогубим в тъмнината, докато търсехме пипнешком пропадналата сякаш вдън земя следа. За целта всеки от нас трябваше да обходи определен участък и ако открие нещо, което да му заприлича на отпечатъци от гуми, да свирне. Подсвиркваха само птиците.

Продължихме да се лутаме така на лунна светлина, докато Херберт не се натъкна на ято лешояди, ръфащи трупа на едно магаре — той изкрещя неистово и псувайки, захвърля камъни по черните птици, обзет от неукротим бяс. Гледката бе наистина отвратителна. Очите на магарето бяха изкълвали и представляваха две кървави дупки, както и езикът; докато Херберт все още ги замеряше с камъни, лешоядите невъзмутимо продължаваха да изтеглят червата от ануса на животното.

Така започна четвъртата ни нощ… За пиене нямахме вече нищо. Усещах се изморен до смърт; земята, нагорещена през деня, излъчваше топлина като печка; всичко наоколо бе залято от синкава лунна светлина; обливах се в пот — клекнал, обгърнал глава с ръце. Въздухът искреше от светулки.

Херберт шареше насам-натам.

Единствено Марсел спеше.

По едно време престанах да чувам стъпките на Херберт и повдигнах глава — той бе застанал недалеч от мъртвото магаре, вече не хвърляше камъни по безшумно подскачащите около мършата пищи, а просто стоеше и гледаше. Лешоядите ръфаха трупа през цялата нощ…

Когато луната най-после се скри зад тютюневия хоризонт, така че влажната омара над полята вече не изглеждаше като мляко, аз все пак заспах; но не за дълго.

Отново слънце!

Магарето лежеше с разкъсан търбух, а лешоядите, натъпкани до гуша, клечаха по дърветата наоколо, неподвижни като чучела. Потеглихме напред, отново напосоки; Херберт, като представител, на фирмата „Хенке-Бош“, на която принадлежаха тези плантации, а също и като племенник на собственика, пое в свои ръце отговорността, както и кормилото и без да пророни дума, подкара колата направо през тютюневите насаждения, което бе пълна идиотщина — зад нас оставаше широка ивица от премазани стъбла — но просто нямахме друг избор, тъй като на нашите многократни сигнали и свирения с уста никой не отговаряше…

Слънцето се издигаше все по-високо.

Накрая се натъкнахме на група индианци — служители във фирма „Хенке-Бош“, Дюселдорф, — които ни казаха, че техният сеньор е мъртъв. Трябваше да преведа, тъй като Херберт не разбираше испански. Как така мъртъв? Те свиха рамене. Техният сеньор бил мъртъв, повтаряха те, а един от тях изяви готовност да ни покаже пътя и затича редом с колата в индиански тръс.

Останалите продължиха работата си.

За бунт следователно и дума не можеше да става.

Постройката, до която приближихме, се оказа американска барака, покрита с гофрирана ламарина! Единствената врата бе залостена отвътре. Там свиреше радио. Завикахме и затропахме на Йоахим да отвори.

— Nuestro Senor ha muerto…^[6]

Донесох от колата гаечен ключ и Херберт изкърти вратата. Не можах да позная Йоахим. За щастие, бе го направил при затворени прозорци; лешояди бяха накацали по околните дървета, по покрива на бараката, но прозорците бяха здраво затворени и те не можеха да проникнат вътре. Мъртвецът се виждаше добре през прозореца и въпреки това индианците всяка сутрин бяха отивали на работа, без дори да им дойде наум да разбият вратата и да свалят обесения от примката — телта, с която го бе направил, се бе впила дълбоко в шията му. Учуди ме откъде неговият радиоприемник, който веднага изключихме, черпи ток, но сега не това бе най-важното…

Фотографирахме трупа и го погребахме.

Индианците безпрекословно изпълняваха всяко нареждане на Херберт, макар тогава той още да не знаеше испански; веднага видяха в него новия си господар… Пожертвах още ден и половина, за да убедя Херберт, че за бунт тук и дума не може да става и че брат му просто не е издържал на този климат — нещо, което напълно разбирах; не знам каква муха бе влязла в главата на Херберт, но той не искаше и да чуе за заминаване оттук, твърдо решен самият той „да издържи“ на климата. Ние с Марсел трябваше да се връщаме. Изпитвахме съжаление към Херберт, но за никакво оставане не можехме и да помислим, независимо, че не виждахме и никакъв смисъл; крайно време беше Марсел да се върне в Бостън при работата си, аз също трябваше да продължа, по-точно да се върна обратно по маршрута Паленке-Кампече-Мексико сити, за да взема оттам самолет; да не говорим, че бяхме поели задължението в срок от една седмица да върнем ландроувъра на любезния му собственик. Чакаха ме моите турбини. Не зная как си го представяше Херберт, но той дори не разбираше испански, както вече казах, и аз сметнах, че не е другарско от наша страна така безотговорно да го оставим сам сред индианците. Заклевахме го да тръгне с нас, но напразно! Херберт имаше на разположение един неш-55, който аз попрегледах; колата се намираше в някаква индианска колиба и бе защитена срещу дъжд само с покрив от палмови листа; по всичко личеше, че отдавна не е използвана — издраскана, цялата в кал, но в движение. Лично проверих мотора, тогава той все още бе в пълен ред, макар и наблъскан с тиня; изпробвах го — работеше изправно; имаше и достатъчно запас от бензин. В противен случай, разбира се, не бихме оставили никога Херберт сам. Ние просто не разполагахме повече с време — нито Марсел, нито аз; Марсел трябваше да се завърне при своите симфоници, в края на краищата всеки от нас си имаше своята професия, независимо дали Херберт го проумяваше или не — той само сви рамене, без да възрази нищо и едва-едва ни махна с ръка; когато вече седяхме в ландроувъра, Марсел и аз, и го подканихме за сетен път, Херберт поклати глава. На всичко отгоре небето се задръсти от облаци и изглежда всеки миг щеше да рукне проливен дъжд; трябваше да побързаме, преди пороят да заличи собствените ни следи.

 

Бележки

[1] „Имало едно малко корабче…“ (фр.) — Б.пр. ↑

[2] Гъсталак, шума; също наименование на френските партизани по време на хитлеристката окупация (фр.) — Б.пр. ↑

[3] Американският начин на живот (англ.) — Б.пр. ↑

[4] — Ето следи от някакъв неш! (фр.) — Б.пр. ↑

[5] — Но вижте, няма майтап! (фр.) — Б.пр. ↑

[6] — Нашият господар с мъртъв… (исп.) — Б.пр. ↑