Макс Фриш
В пещерата

Една лятна заран, когато моето каубойско ежедневие вече ми бе поомръзнало, подкарах коня си и навлязох в прерията по-далеч от обикновено, по-далеч отколкото бе необходимо. Яздех, потънал в размишления, без определена цел. Дори пуснах коня в тръс. След около пет часа, през което време почти не се обръщах назад, достигнах до червените скали, които от седмици наблюдавах как се извисяват на хоризонта. Скочих от врания си кон, привързах го към една дъбова фиданка и се закатерих нагоре, примамен от все по-обширния изглед, който се откриваше към останалата вече зад мен безкрайна равнина — зеленикав и тук-там сребристосив океан от суша.

Бе горещо, жужащо от насекоми пладне, аз изнемогвах от жажда и тръгнах да диря извор, ала напразно, тъй като цялата местност бе карстова. И изведнъж — както газех с тежките си ботуши през сухите, покрити с бодли храсталаци — пред мен се откри дупка, по-скоро цепнатина в скалата, наподобяваща зинала паст на акула, ала огромна и черна като нощ. Никой от моите другари не бе разказвал някога за тази пещера. Чиста случайност бе, че сред хълмистата пустош се натъкнах на нейния вход, тъй като той се откриваше пред очите едва в непосредствена близост. А може би там имаше вода! Откъм пещерата не долиташе нито звук, цареше мъртва тишина и аз никога няма да забравя как само за да задоволя любопитството си, направих първите няколко крачки, а сетне започнах да се спускам в тъмното й гърло, внимателно, залавяйки се за последните храсти; протягайки шия, аз се взирах в зеещата бездна, ослепял от гъстия мрак.

Никой не ме заставяше да влизам в пещерата и въпреки това се усещах със свито сърце, но направеното откритие не ми даваше мира. Изпод ботуша ми се откърти камък, търкулна се и полетя с бодри подскачания надолу — шумът отекваше все по-надалече и по-надалече, долавяше се все по-глухо, но не преставаше да кънти, додето аз — един каубой! — не пребледнях. Наистина вече не знаех чувам ли още търкалящия се камък, или само така ми се струва. Дъхът ми секна от страх, но се овладях и не побягнах. Слушах как сърцето ми бие до пръсване, около мен цареше мъртва тишина. Тогава извиках с всичка сила: „Hallo!“^[1], и обхванат от безразсъден страх, сякаш това не бе собственият ми глас, сякаш ме застрашаваше опасност да попадна в ноктите на някой дракон, аз бързо се запромъквах през бодливите храсти обратно към слънцето, подгонен от ехото.

Озовал се на повърхността, аз се изсмях на себе си. По-скоро, опитах се да се изсмея. Защото тук светеше обедното слънце, отново чувах добре познатото ми жужене на насекомите, долавях шепота на вятъра във високите стебла на тревите, а пред очите ми се простираше безкрайната тексаска равнина — този необятен океан от суша, който през онези дни виждах всеки ден. Въпреки това в мен остана някакво зловещо усещане, сякаш все още чувах трополенето на падащия камък.

Нощта бе вече настъпила, когато се завърнах в ранчото. Оправдах закъснението си с една дръзка лъжа. За своята пещера не отроних нито дума дори пред Джим — моя най-добър приятел, който спеше до мен; той придърпа хамака ми, искаше да узнае къде наистина съм скитосвал през целия ден, но аз не пожелах да го лиша от чувството на сладостна завист, оставих го да си мисли, че някъде на тази безлюдна равнина (месеци наред виждахме само мъже, коне и стада) съм срещнал едно свободно момиче. В знак, че искрено споделя радостта ми и че също тъй искрено ми завижда, Джим ме ръгна в ребрата. Но за моята пещера, както вече казах, не обелих зъб.

Трудът в ранчото бе тежък, работната ръка не достигаше, а на туй отгоре и един от нас се бе разболял. Трябваше да чакам цели две седмици до следващия си свободен ден.

Разбира се, още в ранни зори (след като описах широк кръг, за да не попаднат на следите ми) аз се отправих, пришпорвайки коня си, към моята пещера, като този път носех фенер, за да проникна в нейния мрак; бях подготвен за всичко, само не и да не мога вече да я открия. Отдавна бе минало пладне, а аз все още се лутах нагоре-надолу по хълмовете, може би съвсем близо до входа, а може би и на една миля от него, защото навсякъде погледът ми съзираше едни и същи хълмове и долчинки, едни и същи магарешки тръни, кактуси и агавета. А между тях тук-там проклетите фиданки на отровен дъб. Обезсърчен и изнемощял, така и не открил пещерата, аз поех обратно, по-убеден от всякога, че в тази пещера е скрито приказно богатство, може би злато, плячкосано някога от испанските завоеватели, а сетне изгубено; нима не минаваше оттук пътят на прочутите търсачи на приключения Васкес Коронадо и Кабеса де Вака? Най-малкото, което можех да очаквам в тази пещера, бяха исторически ценности, но не бе изключено да намеря и скъпоценни камъни, останали от индианците — цялото съкровище на някое измряло племе. Дори трезво погледнато, всичко изглеждаше възможно.

Вечерта, когато се строполих без сили в хамака си, приятелят ми, естествено, се захили на моята страшна отпадналост, а също и на мълчанието ми.

— Как е името й? — попита той.

— Хейзъл — казах аз и се обърнах на другата страна.

Тъй минаваха седмица след седмица.

Моята пещера сред скалите започна постепенно да се превръща в някакъв призрак, който в действителност не можех да намеря, макар че още няколко пъти ходих в тази местност, винаги снабден с фенер и ласо, натъпкал единия си джоб с храна, а другия — с карбид. В дъното на душата си вече сам не вярвах на своето откритие, когато една вечер — вече притъмняваше и бе крайно време да се връщам в ранчото — зърнах цял облак прилепи. Сякаш излизаха изпод земята — милиони прилепи… Те изскачаха от моята пещера!

С фенер и ласо, което по маниера на алпинистите премятах през зъберите на скалите, аз без особен труд се добрах до първата подземна кухина, а тя бе огромна. Доколкото успях да я разгледам в сгъстилия се мрак, тя имаше размерите на Нотър Дам. Освен прилепи по стените, които моят фенер едва-едва осветяваше, и отломки от глинени съдове, не намерих нищо друго. Навярно тази най-горна пещера някога действително е служила за убежище на индианците. След като се поразходих из подземния храм, лека-полека престанах да изпитвам страх; наистина тук-там съзирах пролуки в стените и фенерът ми осветяваше неголеми параклиси, ала дракони с пламтящи очи, бълващи огън и жупел така и не видях, разбира се.

Вече почти усещах самодоволна гордост, че съм открил такава величествена пещера, а наедно с това и леко разочарование, че на тайната ми е сложен край, когато изведнъж — никога не ще забравя този миг! — светлината на фенера ми просто потъна в земята. Дъхът ми замря от ужас — точно под нозете ми зееше бездна, не смеех да помръдна; с две думи твърдта под мен бе изчезнала! Погледнах нагоре с надежда, че ще видя пролуката, през която проникваше дневната светлина, но междувременно на земята бе паднала нощ. Зърнах няколко звезди, няколко слабо мъждукащи искрици в безкрайната далечина, а около мен се извисяваха скупчени черни скали; спомних си търкулналия се изпод ботуша ми камък, неговото продължително отекване от все по-далечни дълбини и не намерих в себе си сили да се върна обратно; струваше ми се, че всяка крачка води към смъртта. Накрая коленичих, привързах фенера за ласото си и спуснах бледата му светлинка в злокобния мрак, за да измеря дълбочината на бездната; фенерът се полюляваше в празното пространство. Не след дълго обаче (както вече казах, стоях на колене на самия ръб на пропастта и чувах само ударите на сърцето си) започнах да различавам нова пещера със също тъй величествени размери. Ала тя не приличаше на Нотър Дам, а напомняше сън; някакъв друг, внезапно изникнал свят, в който няма нито скали, нито прилепи, а приказно царство от стотици и стотици проблясващи сталактитови колони. Това бе вече откритие! За човек, който умее да се катери по скали, не бе невъзможно да се спусне в тази приказка. Ала как щях да изляза оттам? Съзнавах обаче, че ако сега се върнех назад, цял живот щях да съжалявам и да се измъчвам.

Страхът ми премина в дръзка самоувереност. Внимателно, с цената на най-големи усилия (ала без да мисля за обратния път) запълзях надолу и накрая, целият в драскотини, след безразсъдно смел скок достигнах дъното на чудната пропаст, откъдето вече не се виждаха звездите. Всичко зависеше от светлината на моя фенер. Въпреки голямата си възбуда, проявявах в действията си разум, на който сам се удивлявах: веднага отбелязах скалата, по която трябваше да изпълзя обратно, като я опуших с дима от фенера си и, сякаш някой ме бе научил, написах в саждите голяма цифра „едно“. Едва тогава се огледах наоколо. Подмамен от лабиринта, който се откриваше пред погледа ми, аз запристъпвах подир светлината на фенера си, наполовина щастлив, като че бях достигнал целта на всичките си копнежи, и наполовина обзет от ужас, сякаш вече бях загубен, прокълнат заради любопитството си никога вече да не видя слънцето, звездите, които допреди малко все още съзирах, нито дори бледата луна, никога вече да не препускам с коня си из прерията, да не вдъхвам уханието на тревите й, да не зърна повече човек и никой никога да не чуе гласа ми. Извиках: „Hallo?“, а сетне: „How are you?“^[2], ала тук дори нямаше истинско ехо. На всеки десет крачки правех знак със сажди. Горе на земята, мислех си, скоро ще настъпи утро. По едно време реших да проверя дали мога да намеря мястото, откъдето щях да изляза (скалата, отбелязана с номер „едно“), достатъчни ли са моите пътеводни знаци. Те бяха достатъчни, ала докато открия знак номер „едно“, целият плувнах в пот, а в пещерата, естествено, бе доста хладно. Зъзнех и това ме караше да се движа, да предприемам нови и нови проучвания; на душата ми бе леко, сякаш държах в ръце нишката на Ариадна, и тръгнах на другата страна, заспусках се все по-надолу и по-надолу, обзет от някакво безразсъдство въпреки цялата си предпазливост (нито веднъж не пропуснах да оставя знак със сажди); сърцето ми се свиваше, когато чувах екота на моите препъващи се крачки, от които проумявах колко необятен е този мрак в недрата на земята, изпълнен с нови и нови тайни, до които не се бе докосвал още никой. Не беше ли моят фенер първата светлинка, проникнала в тази приказка, първият лъч, разкрил за погледа всички тези подземни зали с техните проблясващи клони? Зад гърба ми, едва отминато от моя фенер, всичко потъваше отново в мрак, сякаш никога не бе съществувало, и трудно можеше да се разбере какво всъщност бе то — чернотата на скалите или чернотата на празното пространство. Сред мъртва тишина се стичаха капки от хилядолетието. Накъде отивах? Вероятно просто исках да достигна последната пещера, от която по-нататък няма път, където свършва неизвестността, където камъните, отронени под ботушите ми, не политат с глъхнещ шум в още по-дълбоки бездни.

Ала чак дотам не стигнах. Един човешки скелет, внезапно изникнал в светлината на фенера ми, разбуди в мен такъв ужас, че изкрещях и в първия миг дори побягнах, но се спънах, разбих стъклото на фенера, от лицето ми потече кръв. Чувството, че съм попаднал в клопка и подобно на този мой предшественик никога не ще се измъкна от нея, тъй че ще трябва да избирам — или да умра от глад, или да се обеся на ласото си, скова душата и тялото ми; краката не ме държаха и аз седнах, заоблизвах топлата кръв, която се стичаше по лицето ми, и трябваше да напрегна целия си разум, за да си внуша, че скелетът в осветения кръг съвсем не е собственият ми скелет. Някак бе излязло от ума ми, че разполагам с ограничени запаси от светлина и вероятно този скелет (тъй преценявам днес) бе моето спасение. Мислех само как да изляза оттук. Дали човекът, видял преди мен всички тези пещери, е бил индианец, или бял, не знам; изведнъж се оказа, че нямам повече време да търся следи, които биха ми дали отговор на този въпрос.

Добрах се до изхода едва по здрач. Слънцето догаряше зад облак от стрелкащи се прилепи; горе на земята всичко изглеждаше както преди, сякаш нищо не се бе случило. Конят ми цвилеше, измъчен от жажда. Изтощен се отпуснах върху топлата земя, целият изпоцапан с кръв и сив пясък, и се опитах да хапна нещо. От страх да не умра от глад като моя предшественик там долу, до този момент не се бях докоснал до храната, която носех със себе си. Гранясалото овнешко месо (по онова време от овнешко ми бе дошло до гуша), естествено, ми се стори като дар божи. При това, макар че небето още бледнееше, аз не изгасих фенера си, сякаш заедно с неговата светлина можеше да изчезне всичко: и луната, която тъкмо изгряваше над виолетовата равнина, и звездите над прерията, дори слънцето, което сега висеше над океана отвъд планините и вече осветяваше Китай.

В ранчото здравата ме ругаха.

Да обясня на Джим смислено всичко, което бях видял, се оказа трудно, дори невъзможно при моите оскъдни знания по геология. Разказах му за варовиковите скали, за огромните пространства на образуваните от тях сводове. Джим не ми вярваше, смяташе, че преувеличавам в преценките си, ала при по-късното проучване на пещерите (днес туристите пристигат тук с автобуси от Карлсбад, щата Ню Мексико) те се оказаха с още по-големи размери: голямата зала е широка шестстотин фута^[3], висока триста и петдесет фута, дължината й е повече от километър и се намира на дълбочина седемстотин фута под земята, при това съвсем не е най-ниската пещера.

Представлява пресъхнала подземна река, издълбала някога тази планина; защо е пресъхнала, не зная. Трябва да е била могъща река, много пъти по-голяма от Рио Гранде, която кротко си тече през близките долини. Може би, подкопавайки планината, реката се е изгубила в земните дълбини, може би климатът се е променил и вече валежите не са били достатъчни, за да я подхранват, не зная — във всеки случай подземната река е пресъхнала и пещерите, издълбани от нея за стотици хиляди години, са останали празни и безводни. Срутванията увеличавали кухините, срутвания, които са се повтаряли отново и отново, докато се появил здрав слой, превърнал се в носещ свод; днес каменните сипеи вече не се виждат, а пукнатините са обрасли със сталактити. А ето какво е станало после: оскъдната дъждовна влага се е просмуквала от зелената повърхност през тесните цепнатини и пролуки, капела е в празните кухини и там се е изпарявала. Тъй е започнало второто действие — украсяването на пещерите; при изпарението на водата варовикът се отделя обратно. По този начин възникват сталактити: каменните висулки, които се спускат от тавана, а също и сталагмити: издигащите се от дъното на пещерата колони — гигантски образувания, за чието оформяне са били нужни според геолозите петдесет до шейсет милиона години. Тези периоди от време ние наричаме еони; човек навярно може да ги изчисли, но не и да ги обхване с разума си, не е в състояние дори да си ги представи във въображението.

Не е лесно да се опише как изглежда онова, което се е създало и продължава да се създава в тези пещери — капка по капка, но са се процедили цели океани вода, а за един човешки живот нарастването на каменните грамади може да се измери едва с милиметри. Джим във всеки случай не ми повярва, макар че тогава му разказах само за горните пещери; а колкото по-надълбоко се спускаш, толкова по-причудливи, по-невероятни и по-богати са каменните образувания, спускащи се от сводовете като алабастрови воали — бели, жълтеникави, проблясващи в светлината на нашия фенер; ала не само воали, цели готически катедрали висят там с главата надолу, по-нататък започват водопадите от слонова кост — безшумни и замръзнали, сякаш времето внезапно е спряло. А после отново виждаме зъби на акули, разкошни свещници, бради; влизаме в зала, пълна със знамена — музей на извънвременната история — класически гръцки драперии, изпъстрени с опашки на северни дракони. Всички форми, които някога е родила в бляновете си човешката душа, тук са повторени във вкаменелостите и са съхранени изглежда за вечността. И колкото по-надълбоко проникваш, толкова по-пищни са коралите, които израстват от дъното на пещерите; пристъпяме сякаш през заснежена елова горичка, сетне отново изниква вампир, появява се пагода или мъртъв версайски фонтан; всичко зависи от гледната точка на наблюдателя — някаква странна Аркадия на мъртвите, Хадес, в който е слязъл Орфей. Тук не липсват и вкаменени дами, чиито надиплени каменни воали сякаш бавно ги поглъщат, воали от кехлибар, и никоя човешка любов не е в състояние да освободи тези пленнички; а в зеленото езерце са разцъфнали водни лилии, но и те от камък, разбира се, тук всичко е от камък. Отново и отново зейват черни бездни, които фенерът не може да освети; хвърляш камък в тях и те побиват тръпки, дори когато екотът от падането отдавна вече е заглъхнал. Разбираш, че лабиринтът няма край, дори да ти се удаде да прекосиш цялата пропаст. Въпреки това те тегли все напред и напред… Приведен, преминаваш под сноп отправени към теб копия и пристъпваш в покоите на никога неживяла кралица; от трона й висят като дъждовни капки мраморни пискюли, над него е надвиснал облак от блещукащи балдахини. Какво ли не може да се види тук: цели редици от скулптурни фалоси с гигантски размери, между които крачиш като по карфиол, хващаш се за някакво изящно гърло, което може да е и на птица, и на бутилка; растения, животни и човешки мечти — всичко е събрано тук като в подземен арсенал на метафорите. Последната пещера, до която достигнах, е отново различна от другите: тук всичко е филигран, саркофаг с порцеланови лилии, тук вече не можеш и да допуснеш съществуването на скали, камо ли да ги видиш — всичко е покрито със сталактити, гладки и сякаш стъклени, орнаментът е по-изкусен и по-сложен от арабския, трудно е да различиш кое е горе, кое долу, сводът и дъното са се сраснали, спускащите се надолу образувания се сплитат в прегръдка с издигащите се нагоре — мраморни джунгли, поглъщащи сами себе си, безмълвни и бездиханни като вселената и все пак подвластни на времето. И това творение на вечността — с очите си го виждам — ще се осъществи и ще изчезне: и тук всичко е преходно.

Следващия път дойдох заедно с Джим.

Вече бяхме двама, тъй че можехме да се охраняваме един друг, пък и екипировката ни бе по-добра (два фенера, запас от гориво за сто и двадесет часа, храна за почти цяла седмица — най-вече овнешко месо, но също ябълки и бренди, освен това три ласа, тебешир за бяла маркировка и часовник — нещо крайно важно!), така че ние се осмелихме да проникнем много по-надалеч от мястото със скелета на моя предшественик и достигнахме тъй наречения „Dome Room“^[4], където се случи нещастието.

Това стана в шейсет и седмия час на съвместното ни приключение, тоест на третия ден, ако мерехме преживяното в дни, както горе на земята, а не в секунди и еони, и недалеч от мястото, където днес на туристите поднасят лека закуска, преди да ги издигнат с асансьора обратно на слънчева светлина. Джим се подхлъзна, строполи се на няколко метра по-долу, застена и веднага ме упрекна, че не съм го обезопасил с ласото, което бе чиста глупост, понеже аз вървях преди него и се излагах на не по-малка опасност, тъй че обезопасяването бе изцяло негово задължение. Нервите ни бяха обтегнати до крайност, на това се дължаха и ругатните; впрочем ние, естествено, веднага се помирихме. Джим навярно, си бе счупил левия крак. Ами сега? Дадох му да пийне бренди, казах му няколко утешителни думи, а в себе си размислях какво наистина ще правим сега. Можех да нося на гръб моя приятел само на равно, но да изпълзя с такъв товар догоре, до земята, нямах сили. И аз глътнах малко бренди, сетне казах:

— Само не се вълнувай, Джим, все някак ще се измъкнем горе!

Прегледахме заедно крака му, намокрихме и него с бренди; може би не бе счупен, а само навехнат. Въпреки болките си и напук на моите доводи Джим с мълчаливо упорство се мъчеше да обуе веднага ботуша си. Наистина ли се боеше, че изведнъж мога да го изоставя на произвола на съдбата? До този момент и двамата почти не бяхме спали; принудителната почивка и брендито ни накараха да го почувстваме. Моят план представляваше самото благоразумие: предложих да духнем фенерите, за да спестим гориво, и да поспим няколко часа, а сетне с нови сили да поемем по обратния път, който щеше да бъде за Джим наистина мъчителен, а за мен — изнурителен. Храна имахме за още три дни, по-лошо бе положението със светлината. За втори път се скарахме, когато Джим отказа да изгаси своя фенер. Всяка капка гориво можеше да се окаже скъпоценна!

— Ако сега не си благоразумен, Джим, ние сме загубени! — казах аз.

Джим отвърна:

— Искаш да ме налееш с бренди и да офейкаш, докато аз спя, това е цялото ти благоразумие!

Разсмях се, защото не заслужавах това недоверие, все още не. След няколко часа, тъй като никой от нас не спеше, а само зъзнехме, аз казах:

— Хайде да тръгваме нагоре!

Обвил с ръка шията ми, настървен и обзет от решителност да преодолее болките, Джим закуцука до мен, но така и не пожела да ми прехвърли товара си — ласото, фенера, торбата с храна. Напредвахме по-лесно от очакваното; където не можехме да вървим наедно, Джим ме следваше на четири крака, но заради постоянния му страх, че мога да офейкам, по-нататък го оставях да пълзи винаги пред мен. Маркировките с тебешир до голяма степен изпълниха предназначението си; въпреки това се отклонявахме от пътя, оплитахме се в безцелни криволичения, от които още повече се обърквахме, тъй че когато след неколкочасово лутане откривахме някоя стара маркировка, облекчено въздъхвахме. В себе си и двамата съзнавахме, че с куцукане и пълзене лесно няма да се изкатерим до изхода. При това се намирахме (според днешните сведения) на седемстотин фута под земята! Признавам, че изпитвах страх от мига, в който щеше да се разбере, че не е по възможностите ми да извлека моя приятел по почти отвесните на места скали; какво щяхме да правим тогава? Разполагахме със светлина за още петдесетина часа, ако Джим не ме мамеше — часовникът бе у него.

— Покажи да видя! — казах аз.

Той само се хилеше и показваше циферблата отдалеч:

— На, гледай!

Питах се дали не е преместил стрелките. Но каква полза! С лъжа няма да сътвориш светлина. Беше ми жал за него, разбира се, кракът го болеше, но това ставаше все по-маловажно. Важно бе времето. Та знаех ли колко часа ще са ми нужни, за да се измъкна сам на земята? След злополуката не бяхме турили троха в устата си. „Rock of Ages“^[5] наричат сега мястото, където се разигра последното действие на нашето приятелство. Изведнъж Джим се разрида:

— Никога няма да изляза оттук!

— Глупости дрънкаш, глупости! — казах аз.

След като опитах веднъж и втори път да изтегля Джим с ласото (през цялото време той изпитваше див страх, че мога да се изкатеря преди него и горе да отрежа въжето — може би понятен страх), бяхме вече не само и двамата изчерпани, но и двамата ранени. Получих драскотина на челото. Не знам дали от страх да не се освободя от въжето, Джим изведнъж го бе дръпнал, или пък се бе подхлъзнал по гладките като стъкло камъни, още повече че можеше да стъпва само на десния си крак; така или иначе, неговият тласък бе достатъчен, за да ме събори долу. Джим отрече да го е направил преднамерено. Разранените ми ръце ме тревожеха повече от драскотината на челото, макар че кръвта от нея се стичаше в лявото ми око. Бях напълно отчаян.

— Дрънкаш глупости, глупости! — каза Джим.

Неговата самоувереност само засили недоверието ми и въпреки цялата ми изтощеност, събуди моята бдителност; усещах се като някакво дебнещо животно, докато Джим превързваше ръцете ми, като за това дори пожертва ръкава на собствената си риза. Той бе трогателен; но каква полза! В действителност единият от двама ни винаги бе много трогателен — ту Джим, ту аз. Сякаш се люлеехме на люлка. А времето си течеше. Когато отново наруших ужасната тишина около нас и попитах колко е вече часът, Джим не пожела да ми покаже циферблата: за мен това бе знак, че се намираме в открита борба, колкото и да се правехме на приятели.

— Защо ме дебнеш постоянно? — каза Джим.

Отвърнах му със същите думи.

По едно време, когато за малко бях престанал да го наблюдавам, той започна тайно да ръфа последните останки от своето овнешко месо. Навярно си мислеше, че каквото е в корема му, никой не може да му го вземе. И действително, лека-полека настъпи часът, когато овнешкото в торбите ни вече можеше да стигне само за единия от нас, за по-силния. Един счупен крак и две разранени ръце: е, добре, какво означаваше това — болки; ала най-сетне човек може да се катери и с болки, поне да се опита, додето още има сили, да се докопа сам до дневната светлина, до живота; но това трябва да стане веднага, докато не са те напуснали силите, додето още има гориво, поне за един фенер.

— За какво мислиш? — попита Джим.

— Какво чакаме? — попитах аз.

Въпреки мъчещия ме глад, реших да пестя моето овнешко и да чакам — може би той щеше да изяде всичко, а сетне да отслабне от глад и тогава аз щях да бъда по-силният. Но се страхувах, че сега, със своето овнешко в корема, Джим навярно имаше повече сили и тъй тази моя тактика ме принуждаваше да не заспивам в никакъв случай; иначе той можеше да ме ограби и аз щях да бъда загубен.

Така, не знам в продължение на колко часа, ние се държахме един другиго в шах, бъбрейки за плановете си там горе, на зелената земя. Джим го привличаха градът, особено Ню Йорк, и жените, които тъй дълго му бяха липсвали в нашето ранчо, а мен ме блазнеше (в онези часове) животът на градинар, по възможност в някоя плодородна местност. Какво търсехме тогава в този забравен от бога мрак? Все още горяха и двата фенера. Джим имаше право, това бе разточителство, идиотско разточителство! Но защо той не изгасяше своя? Защото ми нямаше доверие и макар да приказваше през цялото време за приятелство, смяташе за напълно възможно, че съм в състояние да го изоставя, да захвърля единствения си тогавашен приятел в този гибелен мрак. Попитах дали го боли кракът, дали е гладен, или жаден.

— Джим! — каза ми той (тогава мен също ме наричаха Джим, в Америка това име е много разпространено). — Джим, ние не бива да се изоставяме, разбираш ли, трябва да бъдем разумни!

— Тогава изгаси фенера си! — отвърнах аз.

— Нямаме време, Джим, трябва да вървим, трябва да се опитаме! — каза той.

След приблизително пет часа се добрахме до следващата пещера, но бяхме толкова изтощени, че веднага се проснахме на земята. Торбата с последните късчета овнешко месо пъхнах под главата си, а ремъка омотах около дясната си ръка, за да се събудя, в случай че Джим бръкне вътре. Когато се събудих, Джим бе разбил фенера ми, за да сложи край, както каза, на моето идиотско разточителство. Заедно с това ме замоли да му дам половината от останалото ми овнешко; той хленчеше:

— Та ти не можеш да ме оставиш да умра от глад!

Пред нас, осветена сега от единствения ни фенер, блестеше почти отвесната стена — онова опасно място, което обаче веднъж вече бях преодолял сам. Джим бе окончателно изчерпан от катеренето и аз му казах откровено какво мисля:

— Дай ми фенера, ще ти отстъпя последните останки от моето овнешко и ще се опитам сам да изкача тази стена.

Защото бе глупаво да вися на ласото с още един грохнал — аз с изранени ръце, той със счупен крак, когато тук човек трябваше да се катери като маймуна. Казах още:

— Ако успея да се измъкна, Джим, тогава и ти си спасен; ще дойдем тук и ще те изтеглим, това е повече от ясно.

Той отвърна:

— Ами ако паднеш, Джим, заедно с моя фенер?

Закрещях:

— Ами ти, Джим, ако се подхлъзнеш с твоя кьопав крак и ме събориш долу, както веднъж вече направи, каква полза, господи Исусе Христе, ще имаш тогава, че ще лежим и двамата в пропастта!

Джим отказа да ми даде фенера.

— Джим — каза той, — не можеш да ме оставиш да кисна сам е този мрак, не си в състояние да го направиш?

Всеки път, когато единият от нас се осмеляваше да прояви открито себелюбието си, другият излизаше насреща му с проклетия си морал. Знам, че и аз вършех абсолютно същото.

— Джим — казах аз, — нямаш право да искаш от мен да умра от глад заедно с тебе, Джим, само защото си счупил крака си и не можеш да се изкатериш по скалата, не бива да искаш това от мен, Джим, ако си ми приятел!

Още веднъж, за последен път, ние се разчувствахме, припомнихме си нашия съвместен живот в ранчото, всевъзможните радости, които си бяхме създавали; да, в истинността на нашето приятелство не можехме и да се съмняваме, през дългите месеци на каубойския си живот без жени ние бяхме стигали до нежности, наистина не редки между мъже, но дотогава непознати за Джим и за мен. Ето и сега, докато държеше здраво фенера, и то така, че да не мога да го достигна, с другата си ръка, с лявата, Джим приглади окървавените ми коси на челото и ние за малко да се хвърлим в обятията си и да се разревем от сърце — ако не ставаше въпрос за фенера.

Преценявах, че запасът ни от светлина ще стигне за още шест или седем часа. Изкачването до най-горната пещера, където в краен случай можеше да ни помогне и едва проникващата дневна светлина, щеше да трае, знаех го от опит още седем или осем часа, ако, разбира се, не объркам пътя. Решението трябваше да бъде взето, и то сега, тук пред тази стена. Какво има да приказваме! И двамата желаем да живеем, по възможност почтено; но когато другият иска да те убие със собствената ти почтеност?

— Дай ми фенера, Джим, и аз ще ти дам последното месо — казах още веднъж.

Джим се изсмя така, че се уплаших, никога по-рано не го бях чувал да се смее така.

— Джим? — попитах плахо. — Какво си намислил?

Без да каже нито дума, понеже всичко бе повече от ясно, той отвърна вече с действия. Бързо, доколкото му позволяваше счупеният крак, той докуцука до стената, очевидно решил да си сменим ролите, да вземе със себе си единствения фенер, сам да се опита да преодолее опасната скала, а на мен да остави в замяна овнешкото месо.

— Джим! — казах аз и го задържах тъкмо пред стената, пред този зелен каменен водопад, където той вече бе намерил белия тебеширен кръст, маркировката ни за изхода, и търсеше издатини, за които да се залови.

— Остави ме! — отвърна той.

От страх запелтечих глупости:

— Ако някога си ми бил приятел… — и тъй нататък.

В този миг в светлината на люшкащия се фенер, който Джим стискаше в протегнатата си ръка, за да не мога да го достигна, ние отново зърнахме познатия скелет на нашия предшественик — скелет на човек, който, превит одве на същото това място и в пълна самота (а може би и те са били двама?), е пукнал като животно; от този миг нищо вече не можеше да сдържи нашия ням и натрупван с часове ужас, остана ни, естествено, само едно разрешение — инстинктивният юмручен бой.

И започна борба на живот и смърт между двамата приятели — жестока, ала кратка; защото който се подхлъзнеше първи, отиваше по дяволите, продънваше се в черните бездни, обезобразен, занемял…

Не зная кой от двамата приятели всъщност започна смъртоносната битка, навярно по-честният, във всеки случай от пещерата се измъкна само единият — навярно по-силният…

 

Бележки

[1] „Хей!“ (англ.) — Б.пр. ↑

[2] „Как си?“ (англ.) — Б.пр. ↑

[3] Фут — единица за дължина, равна на 30,48 см. — Б.пр. ↑

[4] „Сводеста зала“ (англ.) — Б.пр. ↑

[5] „Скала на вековете“ (англ.) — Б.пр. ↑