Макс Фриш
Флорънс

Чуех ли потропването на нейните токчета по дървената веранда, аз изскачах иззад прокъсаната завеса на моята барака, за да я зърна, но най-често със закъснение; а после започвах да чакам, докато тя отново се покаже с кофа в ръка, плисне помията срещу моята ограда и ми кимне, понеже в същия миг се появявах, заслепен от страст. Тя казваше: „Здравей!“ И аз казвах: „Здравей!“ Не смея да опиша усмивката й, белите й зъби сред смуглото лице; тази усмивка познаваме от научно-популярните филми, от списанията, от вариетето, а удивителният й глас звучи от грамофонните плочи, почти нейният глас… А когато, пак „съвсем случайно“, се оказвах също в градината си, Флорънс казваше: „Как е твоята котка?“ Защото веднъж, преди няколко месеца, я бях запитал дали е виждала моята омразна котка, едно грациозно животинче, което заради злобното му фучене една нощ бях натикал в хладилника. За историята с хладилника Флорънс, разбира се, не знаеше нищо, но вероятно се досещаше за моята тайна война с тази черна котка (тя бе сива, казваше се Little Grey^[1], но в нощите зад моя затворен прозорец изглеждаше черна). Флорънс смяташе, че трябва да я обичам повече, тази котка. Но моята любов принадлежеше на Флорънс; това тя усещаше много добре, котката. А навярно и Флорънс…

Когато Флорънс не си бе вкъщи и не се чуваше удивителният й глас, аз тръгвах из квартала да я търся, обикалях бар след бар, но в повечето случаи напразно. Веднъж обаче наистина я намерих.

Всеки знае как негрите танцуват. А нейният партньор бе също мулат — сержант от американската армия. Около двамата се насъбра тълпа, така хубаво танцуваха; въодушевените зрители запляскаха с ръце, все повече и повече ускоряваха ритъма, до неистовост. Сержантът, строен момък с тесни бедра на лъв, с нозе от каучук и с полуотворена щастлива уста, с невиждащи от екстаз очи, момък с гръден кош и плещи на Микеланджелов роб, остана съвсем без сили и се отказа. Флорънс продължи да танцува сама. Сега би трябвало да скоча и да заиграя с нея, стига да можех. Флорънс все още танцуваше сама, когато се появи друг, завъртя я, едва докоснал пръстите й, сетне сам закръжи около нея, после я прихвана с длан и със замах я преви почти до пода, след това я сграбчи за бедрата и я вдигна тъй високо, че главата й едва не се удари в ниския таван на залата; при това Флорънс направи с ръка тъй царствен жест, изпълнен с такова блаженство и тържество, че аз, с моето лишено от изразителност тяло, се почувствах като недъгав, а Флорънс се спусна върху паркета леко като птица; тя продължи да танцува, аз чувах вече само глухия тътен на тамтами от девствената гора, беззвучно трептене, някаква изпълнена, с бяс тишина, докато тя още и още продължаваше да танцува. Отпаднаха и трети, и четвърти танцьор. И тогава изведнъж, без никакви признаци на умора, Флорънс се разсмя и спря — съвсем непринудено, като дете, щастливо дете, на което са позволили да се повози на въртележката и още сияе от радост — запромъква се между масичките към изхода, навярно за да си сложи пудра, но ме забеляза и каза: „Здравей!“ Аз също казах: „Здравей!“, а тя дори добави: „Радвам се да те видя!“, и това бе за мен почти утеха в сладостно-горчивото ми смущение, защото съзнавах много добре, че никога и в нищо не бих могъл да бъда партньор на това момиче.

Толкова по-силно жадувах за нея.

А сетне, в един горещ неделен ден отново чух дълго липсващото ми потропване на нейните токчета, застанах зад завесата и виждам: баща й, докерът, в официален черен костюм, заприличал наполовина на келнер, наполовина на пастор, се разхожда насам-натам с метла в ръка и премита задния двор; всички храсти вече са украсени с пъстри ленти, също и моята ограда от катранени варели, а Флорънс в крещящо ярка вечерна рокля, шарена като папагал, мъкне от къщата кресла. Изглежда в градината се подготвяше някакво празненство. Майката на Флорънс — също една такава Майка Земя — изнесе гигантска торта, постави я на застланата с бяла покривка маса, а над нея прикрепи черен чадър за дъжд, за да не се разтопи тортата на слънцето: сетне започна да я украсява с цветенца. Зад моята завеса аз споделях вълнението им. Докато докерът бе загрижен главно за чистотата на стълбището и се стараеше в градината му да не остане нито една хартийка, сухо клонче, нито дори кибритена клечка, да не говорим за една празна консервена кутия (нея той хвърли през моята ограда), с две думи, докато бащата се бе отдал целият в служба на метлата си, майката и дъщерята бяха затънали до гуша в работа — на масата се появи голяма купа с боле^[2] (също под чадъра), чаши от всякакъв вид и големина, а лека-полека започнаха да пристигат и гостите — цели семейства с деца на най-различна възраст, жените в пъстри вечерни тоалети, тъй че градината скоро заприлича на волиера, мъжете обаче, разбира се, до един в черни костюми и бели ризи. Един от гостите пристигна с автомобил „неш“, но не отпреди няколко години, а последен модел; гостът имаше и очила с рогови рамки.

Беше много горещо. След първите поздравления изглежда роднините нямаше какво повече да си кажат. Сержантът от американската армия също се въртеше наоколо. Дори къдрокосите малчугани с широко ококорени очи се държаха съвсем прилично и благопристойно — момченцата в бели ризки, а момиченцата с яркоцветни панделки на късичките си плитки. Възрастните се разположиха в креслата, кръстосаха нозе; някои запалиха пури. Наред с няколкото дами, които според цвета на кожата си вече не бяха негърки и негърското в тях можеше да се познае само по пластиката на лицата им, по зъбите им и по невероятно стройните им глезени, но преди всичко по животинската грация на движенията им: движението на китката изтича още от рамото, обръщането на главата започва още от гърба, предава се на плещите; бавни или бързи, движенията им са винаги съвършени, несъзнателни и меки, без сковаване в останалите части на тялото, те струят, излитат или дремят в покой, но винаги са в хармония едно с друго — накратко, наред с момичетата като Флорънс, вече отървали се от къдравата коса, сред роднините имаше и други, истински африканци със сиво-черна кожа и сиво-виолетови устни, с ръце катет боксови ръкавици, бащи, които караха своите гладкокоси дъщери да се чувстват с тях крайно неловко. Гостът, пристигнал с новия „неш“, изглежда даваше тон на празненството; бе много горещо, както вече казах, но на никого и през ум не му минаваше да съблече черното си сако — скучните условности, разговорите с пура в уста, общите фрази, благоприличието на многобройните деца, напомнящо ми цирков номер с дресирани животни, вдървеността на роднинските любезности, липсата на каквото и да е преживяване, несвободното държане и безотрадните усилия на отделните семейства в рода да покажат, че и те що-годе разбират от изискани обноски: тази пълна карикатура на бял дребнобуржоазен бит, в който няма и помен от Африка, бе за тях, струва ми се, голямото преживяване; сега те се държаха действително като бели.

Когато при мен се позвъни и таткото-докер ме покани на боле, аз, разбира се, отидох, като не забравих да надяна също бяла риза и най-тъмното си сако. Щом се появих, всички казаха: „Радваме се да ви видим!“, а като завързахме разговор, не пропуснаха въпроса: „Как ви харесва Америка?“ Сержантът от американската армия с тесните хълбоци на лъв и плещи на Микеланджелов роб, както узнах, прекарвал тук само отпуската си, иначе отбивал военната си служба във Франкфурт, за да държат руснаците по-далеч от Америка. Аз на свой ред попитах: „Как ви харесва Франкфурт?“ и по усърдните му хвалебствия разбрах, че всички нас, европейците, той слага в един кюп. След това обаче, най-после!, към мен пристъпи моята прекрасна Флорънс, подаде ми чаша боле и каза:

— Това е Джо, моят съпруг!…

Честитих им.

— А как е твоята котка?

В онзи неделен ден те се бяха венчали, а Джо остана още цели три седмици в отпуска; искам да кажа, че през следващите три седмици не виждах Флорънс в бащиния й дом… Влюбен до уши, аз не можех да изтърпя толкова дълго, без да зърна Флорънс поне по време на неделното богослужение; тъй че сега вече узнах към коя църква принадлежи. Тя се наричаше „Втора оливетска баптистка църква“ и представляваше една барака, която едва се отличаваше от заобикалящите я складове и хамбари, ала дървената й фасада претендираше за готически стил от двайсетте години, струва ми се, на нашия век. Вътре на сцената, отляво и отдясно на микрофона, висяха две големи знамена, американското и бяло, а помещението, ако не смятаме едно черно пиано, бе общо взето голо и пусто като гимнастически салон.

Многобройното паство мърмореше странни звуци, а най-отпред стоеше негър в светъл неделен костюм и задаваше въпроси, в които всеки път се съдържаше думата „грях“; хората кимаха с глави, някои се провикваха: „О да, Господи, о да!“ Въпросите, отначало задавани с делнично спокоен тон, се повтаряха с незначителни промени, но макар гласът да не се повишаваше, прозвучаваха всеки път все по-внушително и по-настойчиво. Някъде в тълпата млада жена завика: „Зная, Господи, зная!“ Повечето мърмореха, някои се взираха безучастно в пространството, но жената закрещя пронизително и започна да произнася цели фрази, да пищи, да стене, човек оставаше с впечатление, че трябва да й се притече на помощ. Негърът в светлия неделен костюм, неотклонно повтарящ своите въпроси, вече не бе отделна личност, а само човешки съсъд на някакъв глас, който се изливаше над паството; въпросите му станаха призиви, песен, накрая се превърнаха във вопъл, висок и скръбен, който ме пронизваше до мозъка на костите. Сякаш издалеч, подобно на ехо, му отвръщаше мърморещото паство, едни с наведени глави, други закрили лица с ръце. Стенещата жена бе скочила от пейката си — млада негърка с глуповата шапчица на главата, с бели ръкавици, които протягаше към небето, подрусвайки червената си чантичка. „Господи! — виеше тя. — Господи! Господи!“ И изведнъж, неспирана от никого, тя рухна на колене, изчезна от погледа ми и заохка, както навярно охкат в стая за изтезания — това бяха стонове на безкрайна мъка, вече неразличими от стонове на сладострастие; гласът й се разтопи в ридания. Общата молитва обаче вървеше към своя край, питащият глас ставаше все по-настойчив и по-настойчив и най-сетне замря, просто потъна в блажена премала, последва миг на безмълвие, на отпадналост; сетне дойде отпускането, сведените глави отново се надигнаха, някаква матрона седна на пианото и засвири игрива мелодийка, църковни служители засноваха сред множеството и зараздаваха пъстри ветрила, принесени в дар, както личеше по надписа върху тях, от някакъв фризьор „зад ъгъла“ и всички започнаха да си веят…

Флорънс не видях, но затова пък открих Джо в неговата униформа; Джо стоеше облегнат на стената, скръстил ръце, с безучастен вид, сякаш гледаше на целия този народ от висотата на своя Франкфурт. Бе ужасно горещо. Един засмян пастор застана пред микрофона и използвайки паузата, напомни, че господ-бог някога също е спасил бедните деца на Израил, че господ-бог много добре знае колко трудно се припечелва в наши дни един долар и затова той не се гневи на колебаещите се, защото господ-бог е безкрайно търпелив и по тази причина на колебаещите се дава още веднъж възможността да пуснат в паничката своята лепта. В това време енориашите бъбреха помежду си непринудено и весело като в приятна компания.

Когато господ-бог най-сетне бе вече доволен от събраните подаяния, матроната на пианото удари един наелектризиращ акорд — човек имаше чувството, че влиза в дансинг — и щом в залата се възцари тишина, приглуши тона и засъпровожда проповедта с едва доловим, почти беззвучен и състоящ се само от ритъм джаз, който незабелязано, но ефектно замираше, щом пасторът пристъпеше към тържествени послания: „Господ-бог знае, че ние сме бедни, но господ-бог ще ни възведе в обетованата земя и ще ни уварди от комунизма!…“ Наоколо размахваха ветрилата, които фризьорът бе дарил под формата на реклама, а в слънчевите лъчи танцуваха прашинки. Миришеше на бензин, на пот, на парфюм. Изнемогвах под заслепяващото ме слънце, което проникваше през една прокъсана завеса; седях до някаква дама в черна копринена рокля и до стар негър с пепелява коса, същински Чичо Том, който с треперяща ръка прикриваше палавото си внуче от мен, чужденеца, невнушаващ му особено доверие. Пред мен седеше млад работник; той слушаше проповедта, както войник — последните съобщения от фронта. Малко по-нататък виждах една кафеникава, доста светла и извънредно красива моминска шия, гъсто покрита с бяла пудра. (Ах, това страстно желание да имаш бяла кожа и гладка коса и тези вечни усилия да бъдеш друг, не както си създаден!)

След молитвата, когато отново седнахме, страничните врати се разтвориха и от двора, отдето проникваше вонята на бензин, се появи ангелски хор — двайсетина негърки в бели одежди. Флорънс бе сред тях! Заедно с хора влязоха и двайсетина негри с бели ризи и черни вратовръзки, всеки с по една черна книга в ръката. Сега сцената бе пълна с хора. Тържествено, като че бяхме вече в обетованата земя, прозвуча пианото, а след него гласовете: отначало тихо, сякаш жужене на ливада в горещ летен ден; от много далеч долиташе вековечна жалба, глуха и монотонна като морски прибой, бавно нарастваща, постепенно заливаща всичко, някаква буря от гласове, ту гневни, ту ликуващи, величава песен, която отново замира, загубва се, но не престава съвсем, безбрежна река от копнеж, огромна като Мисисипи; някакъв мъжки глас като звънка фанфара се извисява още веднъж над всичко, силен и самотно твърд, блажен в упованието си, а после остава само странното трептене, безгласното жужене на окъпана в летен зной ливада, жегата в залата, танцуващите прашинки в заслепяващите слънчеви лъчи, нахлуващи през прокъсаната завеса, миризмата на бензин, на пот, на парфюм…

След три седмици Джо изчезна.

Отново слушах потропването на нейните токчета; Флорънс бе тук, макар и омъжена, тя дори подвикна към моя прозорец и аз се втурнах по стръмните стълби, по чудо без да се препъна, въпреки че изтръгнах колчето, подпиращо перилата, и се озовах при оградата от катранени варели, където вече стоеше Флорънс зад къпиновите храсти.

— Какво е станало с твоята котка?

Флорънс дори държеше в ръцете си тази твар.

— Не знаеш ли, че е ранена? — каза тя. — Ужасно ранена!

От муцуната на котката капеше кръв.

— И не ти ли е жал за нея? — каза Флорънс. — Ти си жесток, не я обичаш!

С тези думи тя ми подаде животинчето през оградата.

— Длъжен си да я обичаш!

— Защо да съм длъжен?

— Разбира се, че си длъжен!

Това бе моят роман с тази мулатка и днес още, чуя ли потропване на токчета, спомням си за Флорънс; но уви, винаги се сещам и за котката…

 

Бележки

[1] Малка сивушка (англ.) — Б.пр. ↑

[2] Боле — изстудено бяло вино с ром, подправено с плодове. — Б.пр. ↑