Макс Фриш
Шинц

Хайнрих Готлиб Шинц, адвокат, баща на четири здрави деца, най-голямото от които скоро ще се жени, е петдесет и шест годишен, когато един ден, както сам обича да казва, се сблъсква с духа…

Шинц — името му вече издава това — произлиза от добро семейство; желанието да се сблъска с духа е имал още от младини; свири на пиано и като студент пътува немалко: Париж, Рим, Флоренция, Сицилия. После Лондон, Берлин, Мюнхен, където прекарва една година. Колебае се между история на изкуството и естествознание; адвокатската професия — отчасти решение на баща му, също именит адвокат — не закъснява да му донесе обичайните успехи, брак и почетни длъжности, между тях и някои с истинско значение, по-голямо от общественото: зимна помощ, грижа за паметниците, преквалифициране на бежанци, дружеството за изкуство и тъй нататък… Срещата му с духа съвсем не остава незабелязана, седмици наред тя е дори предмет за разговори в трамваите; впрочем околният свят, доколкото един средно голям град може да се нарече така, вижда в това клиничен случай, безспорно загадъчен, безспорно сензационен, безспорно покъртителен, ала без последици за околния свят.

Една неделна сутрин вали сняг и Шинц, както е навиквал да прави от години заради здравето си, отива в гората, придружен от кучето си. Израснал в този край, където се издига още дядовата му къща, той познава гората като живота си. Познава я и кучето му — един дог. Немалко се учудва, когато познатата просека не се появява, но все пак не се смущава. Поспира за известно време, същото прави и кучето му, изплезило език; вали сняг, ала не много силно, та по тази причина Шинц да е сбъркал пътя. Пътят се вижда ясно, липсва само просеката. Кучето трябва да потърпи, докато Шинц си запали малка пура; той обича да върши това, когато не знае как да постъпи — било като адвокат, или по-рано като майор. Една пура дарява спокойствие. Да изчезнат дървета, цели групи, дори половин гора, може винаги да се случи; но да изчезне просека — не е за вярване. Това може да стане евентуално в поезията, казва си Шинц; когато някой поет иска да покаже, че по приказен начин е изтекло много време или нещо от този род. Шинц е начетен. Продължава нататък, за да не кара кучето да тича повече, премисля това-онова, докато пуши пурата си; все някога проклетата просека ще се появи. На времето и той е правил опити в поезията; няма защо да се смее на това. Както казахме, желанието да се сблъска с духа му е познато от младини. Сетне дойде времето, посветено на естествените науки; хубаво време, Шинц обича да си спомня за него, за микроскопа и така нататък. Все е останало това-онова, не само известни познания, които може и да са поизбледнели, но и навикът да показва на децата си как изглежда дървото под лупа и да им обяснява как водата се изкачва от корените до клоните. Но всичко това сега децата изучават в училище. Шинц носи у себе си лупата, дори когато е сам. А сетне историята на изкуството при Вьолфлин; тогава в Мюнхен. Също тъй добро време; Шинц обича да си спомня и за него; в дружеството за изкуство той понякога е единственият, който не разтяга локуми; на това го бе научил старият Вьолфлин, пред когото само веднъж се бе изложил, а малко по-късно вече заряза историята на изкуството. Това-онова все пак е останало, Дюрер и тъй нататък. Светът, ако един средно голям град може да се нарече така, навярно не греши, когато смята Хайнрих Готлиб Шинц за духовно издигнат човек; макар че, от своя страна — и това е забележително, — той никога не говори за духа; избягва тази дума, сякаш я ненавижда, заобикаля я по всякакъв, често много остроумен начин, сякаш е нещо непристойно; най-малкото, той е твърде сдържан в своята област и всъщност не му липсва предчувствието, че духът, истинският, е нещо направо страшно, нещо като земетресение, което не бива да се призовава, нещо катастрофално, което унищожава всичко съществуващо, нещо гибелно, ако не си дорасъл за него благодарение на изключителните си дарби…

Просеката не се появи.

В пет часа вечерта — а Шинц са го очаквали за обяд — започва да се здрачава и скоро вече нищо не се вижда. Шинц присяда на един отсечен дънер, радостен, че съзира следи от човешки труд; все пак неусетно го е обзела известна уплаха. До него стои кучето, запъхтяно и някак изплашено, объркано. „Каквито са кучетата преди земетресение!“ — помисля си Шинц. Повече пури няма. Вали непрестанно. Тишина. Пъхтенето на дога само сгъстява тишината между стволовете на дърветата. По едно време пада сняг от една близка ела, но безшумно. „Сигурно е така, когато човек е глух“. Тогава Шинц прави нещо, което вършат начетените хора: позволява си остроумието да погледне на положението си откъм литературната му страна; здрачът, неуловимо изтичащото време, тишината между стволовете на дърветата, догът — всичко това е много поетично, някак познато, а и страхът, че внезапно е оглушал, не е лишен от скрит смисъл. Шинц е с ясно съзнание; не си подсвирква, но малкото остроумие да приема положението си откъм литературната му страна не е по-различно от случая, когато едно момче трябва да слезе в зимника и си подсвирква. Това също съзнава. Изтупва мокрия сняг от шапката си, решен да стане и да продължи пътя си. Накъде? Догът вижда как господарят му вдига от земята един счупен клон, някакъв чеп; заскимтява с надеждата, че ще му го подхвърлят, затичва напразно. По едно време неволно удря с чепа по един дънер. Не от страх, че е оглушал! Просто тъй. Как само кънти: глухо, почти беззвучно, макар да удря все по-силно, докато чепът не се счупва. Истински кънтящ звук не се получава. Разбира се, причината е снегът. Всичко е сякаш от памук. Как може човек внезапно да оглушее? Хваща дога за каишката. Не му остава нищо друго, освен да върви. Но преди всичко Шинц си казва: „Не подлудявай сам себе си!“ Това пък вече няма никакъв смисъл. Всяка гора свършва някъде! Те впрочем все още вървят по пътеката — Шинц и догът, чието ръмжене му подсказва, че някой идва. Откъм гърба им. Само да не си помисля сега, че това е духът. Догът залайва така, че вече трябва да хване по-здраво каишката. Задминава го мъж в лоден, навярно лесничей, дървар, любител на природата или неделен излетник, който избягва тълпите.

— Извинете… — казва Шинц.

Макар че пот е избила на челото му, той е съвършено спокоен, радостен, че слуша собствения си глас как пита за пътя към града; при това трябва здраво да държи лаещото куче, не успява да разгледа по-отблизо непознатия.

— Вие сте се заблудили?

— Да — усмихва се Шинц, — никога досега не ми се е случвало…

Шинц сам долавя колко чудовищно прозвучава това: човек, който никога през живота си не се е заблуждавал! И добавя:

— А познавам тази гора като самия себе си.

Кучето не се успокоява.

— И къде искате да отидете?

— В града — отвръща Шинц, — откъдето идвам…

Лесничеят разглежда дога.

— Откъдето идвам — повтаря Шинц. — Преди да е настъпила нощта.

Догът се нахвърля сякаш срещу крадец, едва не го поваля, така че Шинц почти не смогва да каже нещо разумно. Проклетият дог се държи просто като звяр, едва тогава се забелязва какво грамадно животно е. За щастие, лесничеят не проявява страх, само интерес. Впрочем, що се отнася до пътя за града, лесничеят казва онова, което и сам Шинц би могъл да си каже:

— Защо просто не се върнете?

— По същия път?…

„Защо не…“ — помисля си Шинц.

— Или пък, ако искате да дойдете с мене… впрочем не зная, в тази посока разстоянието е почти същото, може и тъй, и тъй…

Шинц се колебае.

— Много любезно от ваша страна…

По пътя — Шинц е решил да върви напред — догът пак се държи съвсем прилично. Мъжът наистина е лесничей. Разговарят за догове. Всичко е съвсем обикновено; защо пък да не е! Естествено, не говорят непрекъснато. Има такива коларски пътища, които опасват гората околовръст. Шинц е капнал от умора, но е доволен, за него часът вече няма значение, само да стигне града. Литературното, стаената мисъл, че се връща в града по друг път, мисъл, която го занимава на всеки петнадесет минути мълчание — всичко това няма особено значение, щом мъжът в лодена, който става все по-невидим в мрака, отвори уста; наистина, той не говори като дух. По едно време ругае държавата, макар да е неин служител; имал ядове с някакъв консорциум. Все още вали. После разговарят за целулоза, при което Шинц проявява познанията си по естествени науки, а това довежда лесничея до погрешни предположения, ето защо Шинц се вижда принуден да назове истинската си професия.

— Вие сте адвокат?

— Да.

— Хм.

— Защо не?

Лесничеят му разправя един случай: така и така, той разказва доста подробно, тъй че Шинц — по професионален навик — тук-там прави опит да се намеси, за да съкрати добре познатите му неща. Случай като хиляди други. Но лесничеят не позволява да му попречат да изложи всичко подробно.

— Не — възразява той, — този човек не е извършил кражба, не казвам такова нещо, човекът бе в страшна нужда, защото един ден…

— И тогава е извършил кражба…

— Не.

— Но нали казахте…

— Не — повтаря той с упоритата настойчивост на някои прости хора, които са лишени от нерв и мислят малко мудно: — Казвам ви, човекът бе в страшна нужда, защото един ден…

Шинц не е на бюрото си, а в гората; друг избор няма, освен да слуша, хванал за каишката големия си дог. Няма телефон, който да прекъсне разговора им, нито госпожица, която да влезе и да даде на доктора явен предлог да стане — нищо подобно няма. Шинц трябва да го изслуша.

Светлините на града все още не се появяват. Случаят не е глупав, трябва да признае, но, тъй или иначе, не е необикновен и Шинц не може да проумее защо е длъжен да слуша всичко с такива подробности. От време на време, когато стигат до разклонение на пътя, разговорът секва. Шинц съзнава, че лесничеят му е нужен. Поне до първите улични фенери. Не му остава нищо друго, освен да чуе продължението на историята. Не че мъжът не търпи намесата му на специалист. Шинц може винаги да каже какво мисли за делото — лесничеят не го прекъсва, ала не отстъпва и от своето!

— Разбирам! — казва той любезно. — Но не беше тъй, вие, естествено, не можете да знаете; защото един ден… По някое време Шинц казва:

— Ще ме извините!

Вече не може другояче, трябва да отиде настрана, за да си свърши работата зад едно дърво. Догът души наоколо, лесничеят чака, снегът се сипе тихо между стволовете.

— Ще ви настигна! — вика Шинц.

Тишина… За да удължи паузата, той не само привежда в ред дрехите си по-старателно от друг път, но сваля шапката си, за да изтърси снега, дори палтото си — съблича го за същата цел. Претърсва всички джобове, дано открие някоя пура. Напразно. Най-сетне, оправил се напълно, умишлено въоръжен с нова тема за разговор, нагазва обратно в снега; снегът е вече дълбок, крачолите на панталоните му са мокри.

— Ето ви и вас! — казва Шинц облекчен и в добро настроение. — Знаете ли, като момчета играехме в тази гора на разбойници; веднъж ми се случи следното…

Лесничеят слуша.

— По риза! — завършва разказвачът. — Стоях само по риза, честна дума, само по риза и тъй трябваше да се върна в града.

Смеят се.

— Този лесничей — добавя Шинц след няколко крачки може би сте били вие!

— Може би.

Мълчание.

— И после — чува се гласът на лесничея, — после тази история, разбира се, продължи; както казах, човекът бе в страшна нужда, нямаше никакъв избор, както и вие признахте. Един ден открадна велосипеда и ето че се започна, някой ден сигурно ще ме повикат за свидетел…

Това е бил последният опит на Шинц да се изплъзне от историята с велосипеда. Малка, ала подробна, обикновена, заплетена, но все пак истинска история… Когато най-после стигат до първите улични фенери, вече е почти среднощ. В града снегът не се е задържал, само дето навсякъде е мокро — снежинките бавно падат под градските дъгови лампи, една лимузина минава през пръскащите локви, не се вижда човек, за щастие, има още един трамвай — последният, тъй че Шинц — дано лесничеят го разбере — не може да се сбогува дълго. Качва се бързо с кучето! Оттам Шинц размахва мократа си шапка, без да вижда лесничея в тъмното.

— Ама че време! — казва той.

Кондукторът не отговаря, а само подава билета, един за Шинц, един за грамадното куче, което остава на платформата, докато Шинц с удоволствие сяда… На светло всичко изглежда тъй, сякаш никога не е било…

Шинц, естествено, не си взима ключ, когато прави сутрешна разходка с кучето. Но Бимба и без друго не е заспала; тя е извън себе си!

— Дори не ми телефонира! — възкликва тя.

Единственото му желание е: да влезе в банята, преди тя да го попита къде е бил. Няма да повярва. Прозява се; малко попресилено, за да не се наложи да приказва.

— Но къде беше?

Никакъв отговор; той си събува обущата, всъщност доволен, че си е пак вкъщи, и само привидно ядосан, за да не го разпитват. Напразно! Бимба го познава, знае, че той няма да каже нищо: не желае разговор, а гореща вана. Бимба я пълни, ядосана на свой ред, но все пак донася чиста хавлиена кърпа, слага я мълчаливо, вбесена от мъжките му трикове — имам си ядове, остави ме на мира! И кучето, което яде в трапезарията, е вир-вода. Децата вече спят, също и прислужницата.

— Как тъй не искаш да хапнеш нищо? — казва Бимба. — Ще направя чай, яйца, останало е и студено месо…

— Благодаря.

Бимба го поглежда…

— Готлиб, какво ти е?

— Нищо — отвръща той. — Уморен съм…

Ваната е готова.

— Благодаря — казва той.

По едно време тя го целува, за да разбере дали е пил. Никаква следа. Шинц й връща целувката, за да може най-сетне да се окъпе.

— Да нямаш температура?

— Глупости — отвръща той.

— Положително имаш температура!

— Хайде, остави ме — казва той.

— Защо не можеш да кажеш къде си бил целия ден? Не разбирам. Дори не ми телефонира! Седя цял ден, тревожа се като луда… а ти се връщаш среднощ и дори не казваш къде си бил…

— В гората! — изкрещява той.

Вратата се затръшва… Дано децата да не са се събудили — държа се крайно невъздържано, крайно нешинцовски. Къпането продължава три четвърти час. Когато Шинц излиза, розов и сякаш възроден, Бимба седи с разплакани очи.

— Но какво има?

— Не ме докосвай! — казва тя.

Почти два часът е, чудесно би било да можеше сега да поспи, ако Бимба не плачеше. Жена на четиридесет и четири години, майка на четири здрави деца, най-голямото от които скоро ще се жени, хълца, раменете й се тресат! Само защото съпругът й си е позволил цял един неделен ден да се заблуди в гората.

— Бимба — казва той и погалва все още красивата й коса, — утре е понеделник!

— Моля, никой не ти пречи да си лягаш.

— Наистина бях в гората…

— Ако това започне отново? — изплаква тя.

— Кое?

— Защо лъжеш? — казва тя внезапно без сълзи. — Ако е някоя жена, защо не кажеш?

Пауза.

— Няма никаква жена.

Пауза.

— Пък и да има! — изведнъж закрещява той. — Излъгах те, да, излъгах те! Цял живот съм те лъгал…

Бимба не проумява нито дума, четвърт час той крачи нагоре-надолу, Хайнрих Готлиб Шинц, без да е пил — тя знае това, — крачи нагоре-надолу и крещи, толкова по-силно крещи, колкото повече тя се мъчи да го усмири, изрича неща, които нямат никакъв смисъл и обръщат всичко с главата надолу, наистина всичко, не остава непокътнато нищо свято, нито една дума, която довчера е имала някаква стойност, която цял живот е значела нещо… — А може би наистина има температура. Другояче Бимба не съумява да си обясни дивите му крясъци… Тя не казва почти нищо; само веднъж:

— Готлиб, не съм глуха.

Никога Бимба не го е виждала такъв.

На другата сутрин, както се каза, е понеделник, работен ден, децата трябва да отидат на училище, закусват на крак, с чанти под мишници, макар че Шинц не обича подобно нехайство — на другата сутрин, когато Шинц и неговата Бимба закусват заедно, всичко е сякаш отново наред: нито дума за среднощната сцена. Бимба, по пеньоар, който й стои особено добре, препича филийки, както обикновено в понеделник, когато още не са докарали пресен хляб; Шинц преглежда сутрешния вестник и, без да гледа, като се доверява само на ръцете си, отрязва края на яйцето — накратко, навикът си казва своето, всяка дума си отива отново на мястото… За температура е излишно да се говори, Шинц я е премерил.

— Слава богу — казва Бимба. — Можеше да се простудиш до смърт.

Сега тя вече вярва за гората.

— За всеки случай следобед пак ще я премерим! — заявява тя. — Анита си е навлякла истинска настинка. (Анита се нарича догът.)

Понеделникът минава както обикновено, текущата работа не донася нищо особено, Шинц се чувства напълно добре, тъй че не връщат билетите за „Кавалерът на розата“. След театъра — всичко е както обикновено — изпиват по чаша вино; Бимба е в черно кожено палто. Неволно тя се отнася особено нежно с него, както към болен. Шинц го забелязва по-осезаемо от нея: в държанието й има нещо закрилящо, сякаш е майка, която не иска хората да разберат, че детето й страда от епилепсия. Понеже се чувства прекрасно, това не го обижда; все пак го забелязва, надява се, че това донякъде трогателно отношение скоро ще изчезне. Несвойствено за Бимба! Ала не иска да каже нищо. „Мила моя — би трябвало да рече, — не съм се побъркал!“ Вън на улицата Шинц си купува вестник, всичко е както обикновено; когато се връща при колата, Бимба е вече на кормилото. Искала пак да покара! Шинц мълчи.

— Иначе ще се отуча — заявява тя.

На път за вкъщи Шинц не проронва нито дума, това е нещо рядко за него, но вече се е случвало. Все пак Бимба казва:

— Какво ти е, Готлиб?

— Какво трябва да ми е?

— Ами мълчиш…

— Нищо — отговаря той. — Уморен съм…

— Щайнхофер наистина беше великолепна.

— Да.

— Станала е по-зряла — казва Бимба. — Не намираш ли?

Никакъв отговор.

— Намирам я великолепна.

„Ако това продължава така — мисли си Шинц, — ще стане ад.“ Кое ако продължава? Той не знае. Но че ще стане ад е сигурно… Заключва гаража, докато Бимба, при все че вали, чака на стълбището.

— Влизай вътре! — извиква той.

Тя чака. Изведнъж, изчерпал самообладанието си, той пак отключва гаража, пали електричеството, отваря колата.

— Но какво има? — вика Бимба.

Шинц си е забравил вестника.

— Ти си влез! — вика той.

Но Бимба чака, дори е слязла няколко стъпала, сякаш се бои, че Шинц може да вземе колата и пак да замине. „В гората! При любовницата си в гората!“ — мисли той; нарочно се бави, докато отново заключва гаража. „Чака като болногледачка!“

Тъй минава понеделник.

Също и вторник, и сряда, и четвъртък… В четвъртък Шинц има ново дело, най-обикновено — обвинение в кражба, но не кражба на велосипед! И той веднага си спомня за това, какъвто си е малко литературно настроен; нямаше да се изненада, ако беше тъкмо историята, която лесничеят толкова подробно му бе разказал. Но животът не е такъв, пълен с остроумие и дързост. Откраднат беше не велосипед, а кола, един ситроен. Шинц изслушва историята — подробна, но обикновена, заплетена, но все пак истинска история. Готов е да се заеме с делото, както е правил открай време, а именно — добросъвестно; не върши нищо по-различно от друг път: дири справедливостта; излага нещата тъй, както ги вижда — и скандалът е готов! (Неговият първи скандал.)

Хайнрих Готлиб Шинц, адвокат, син на именит адвокат, известен и навсякъде уважаван човек в един средноголям град, баща на четири здрави деца, учещи в гимназията или вече дипломирали се, Хайнрих Готлиб Шинц застава пред съда, на който цели три десетилетия е оказвал почит, и заявява: „Не! Този човек не е извършил кражба, не повече, отколкото господинът, комуто принадлежи колата, човекът е бил в страшна нужда, защото един ден…“

„Не! Този човек не е извършил кражба…“ Това по-късно се превръща в крилата фраза, единственото, което Шинц оставя след себе си на тази земя… Другите остроумия, изречени по време на този пръв малък скандал, не са достатъчно общовалидни, за да устоят на времето; едно от тях гласи:

— Знаете ли най-новото?

— Какво е то?

— Шинц не е вече защитник на правите.

— А на кои?

— На левите.

На тази шега се смеят много хора, дори самият Шинц — не се смее само Бимба, научила всичко от едно обаждане по телефона, издържано в този смисъл: „Но какво се е случило с вашия уважаем съпруг?“. Ненапразно Бимба се е подготвила за всичко. След онова среднощно избухване в неделя. Приема новината почти с облекчение. Дано е само това! Достатъчно е неприятно, защото, естествено, се появява във вестника. Шинц го прочита на закуска, не съвсем равнодушен, ала не и възбуден.

— Това не е вярно — казва само той.

Много подла дописка.

— Веднага ще им пиша — заявява той, като оставя вестника и си налива кафе. — Трябва да се коригират.

След два дни писмото му се връща обратно и това порядъчно го засяга. Пак на закуска. Бимба е още в банята, когато идва пощата. Той пъхва плика в джоба на халата си, преди Бимба да влезе.

— Знаеш ли — казва Бимба, — все пак трябва да идеш на лекар…

„Все пак“ — казва тя, защото от седмици вече тайно си мисли за това. Шинц го забелязва по-осезаемо от нея. А онова, за което тя мисли, е: невролог. Да, да. Да го наречем: психиатър… Той изгребва с лъжичка яйцето си; половин час по-късно го повръща, но прави всичко Бимба да не забележи.

— Къде отиваш?

Никакъв отговор.

Същата сутрин Шинц отива при своя приятел, който наистина не му е колега, но затова пък е истински приятел, всъщност — единственият, макар приятелството им да е малко едностранно — за Шинц то означава нещо повече, отколкото за другия. Той е музикант. Мил човек, който на драго сърце се съгласява с теб! Шинц знае, че не е от особено значение, ако Алексис се съгласи с теб! Значи, просто си му симпатичен. Но сега не става дума за това. Алексис е емигрант — ето кое е важно: чужденец. Като свидетел няма голяма тежест; но просто е свикнал. Алексис се радва, когато го търпят; не обича да се натрапва. Но е изискан човек, малцина са като него. За Шинц е важно само Алексис да прочете двата текста — дописката във вестника и собственото му писмо. И после да каже как намира писмото — правилно или погрешно, дръзко, пресилено. Само без пресилвания…

— Нужен ми е съветът ти.

Алексис е още в леглото.

— Зная.

— Та ето какво…

Телефонът звъни, Алексис вдига слушалката. Шинц чака, изправя се малко припряно, отива до прозореца, за да изпуши една цигара… Бимба се интересува дали съпругът й не е случайно у Алексис… След минута, без да е изложил своя въпрос, Шинц си тръгва, неудържим като капризно момче; мъж на петдесет и шест години, доктор Шинц, адвокат, председател на дружество за изкуство.

Алексис се обажда на Бимба.

— Какво е станало у вас? — пита той.

Бимба плаче…

Така и продължава — всичко е малко смешно, малко дребнаво, малко пресилено. Шинц отива в редакцията на вестника. Познават се от обществените места и трябва да го приемат; правят го не без любезност, ала не им се удава да убедят Шинц, че писмото му, ако става дума за него, е невъзможно.

„Не, този човек не е извършил кражба…“

Господата само се споглеждат, мълчат, както бе мълчала Бимба, когато Шинц крачеше нагоре-надолу и изричаше неща, които обръщат всичко с главата надолу, наистина всичко, не остава непокътнато нищо свято, нито една дума, която цял живот е значела нещо…

— Добре — казва главният редактор, — да се върнем на въпроса! Значи настоявате да публикуваме вашето писмо…

— Да.

— Господин докторе — казва редакторът, — в отговор мога да ви заявя само едно: готов съм, но ви предупреждавам.

Развълнуван от несъмнено човечния тон, Шинц взима още веднъж писмото си в ръце, макар в края на краищата да знае съдържанието му. Редакторът смята за свой дълг като човек да предупреди Шинц; повтаря го още няколко пъти. Шинц, естествено, не желае да се покаже твърдоглав. Дали това не е поза, вижте ме колко съм смел? За редактора съвсем не е смелост, че Шинц държи на своето, за него това е просто лудост; изразява го по-меко, нарича го нетактичност. И Шинц не го смята за смелост; писмото му наистина не казва нищо, което да не се разбира от само себе си. Не е да речем: „Ще ви науча аз вас, аз, Хайнрих Готлиб Шинц!“ А просто: „Защо да премълчавам онова, което мисля“. Когато някой заговори за смелост, той почти се плаши; но не може да намери в това нищо смело.

— Както желаете — казва редакторът.

Тъй че писмото му остава.

— И няма да задраскате нищо?

— Не — казва Шинц, — та това са едва страничка и половина…

С чантата в лявата ръка Шинц се сбогува, както обикновено — учтиво, гледа другия в очите; те го изпращат като човек, който отива на фронта…

На другата сутрин, пак на закуска, той вижда писмото си вече във вестника. Горе на втора страница, на видно място, има и кратък послеслов, в който редакцията, както твърди, предоставяла на читателите да си съставят мнение за такъв един адвокат… Това е първото, което Шинц преглежда. После зачита собствения си текст; ала буквите, привикнали да изразяват точно противното, сякаш отказват да предадат неговия смисъл. Ред след ред Шинц все повече бледнее, за първи път забелязва, че нещо се е случило, че се е променил, че онова разбиращо се от само себе си, което иска да каже, е в противоречие с всичко наоколо, а окончателно и непримиримо противоречие. Затова ли е било предупреждението? Едва сега, сякаш пробудил се, забелязва и заглавието, което са поставили отгоре:

„Не, този човек не е извършил кражба…“ В този миг Шинц разбира, че с него е свършено; поне като адвокат; поне в този град.

Останалото е като лош сън. Той, струва ми се, е вече почти разказан. Решението бе взето още тогава в гората, когато Шинц тръгна с лесничея — напред, вместо назад, идваше от своя град и искаше да се върне пак в своя град. Догът, хубавата Анита, малко след това умря; всяко куче все някога умира; Шинц упорито се противи да придаде на тази естествена смърт нещо повече, ала тя все пак го жегва. Струва му се, че е загубил последния си свидетел, последния си спътник; един ден Шинц се озовава на границата, сам, по-различно отпреди, когато е пътувал за Париж, Рим, Флоренция, Лондон, Мюнхен; без багаж, доста брадясал, той стои в някакво тясно голо помещение, където трябва да се съблече, да остане само по риза — Шинц се колебае, сякаш не може да повярва, но инспекторът повтаря:

— Само по риза.

Претърсват му всеки джоб, не грубо, но безцеремонно. Шинц няма представа какво дирят. Нито е преплувал някой поток, нито е пълзял нощем из нивите; пътувал е с влак. Без багаж. Може би това е причината да изглежда подозрителен. Паспортът му е редовен, дори на ярка светлина. Оръжие няма, нито кюлчета злато, нито дори някакви писания, нищо, което да изпадне от долните му гащи. Ала подозрението си е подозрение. Шинц прави опит да стои спокойно, да не говори нищо. Онези, които го опипват, също мълчат. Тяло на застаряващ мъж — това е всичко, което намират. Дори и между подметките на обущата му, които разпарят въпреки уверенията му под честна дума, няма нищо. Шинц може пак да се облече. Инспекторът напуска голата килия с неговия паспорт в ръка; стражарят остава. През отвора на вратата Шинц вижда как останалите пътници вече затварят проверените си или непроверени куфари, господа и дами, кожени палта, кутии за шапки; носачите поемат пъстроцветните пакети.

— Ще бъдете ли любезен — казва Шинц — да затворите вратата…

Стражарят прави това с ритник.

— Само спокойно! — отвръща той. — Така или иначе, няма да хванете влака.

— Как тъй?

Стражарят носи пушка.

— Как тъй? — пита Шинц.

Стражарят би могъл да му бъде син.

— Готово ли е?

Пита не стражарят, а трети човек, който отново отваря вратата, и пак не я затваря докрай: влиза и излиза. — „Готово ли е?“ — нищо друго, освен „Готово ли е?“. Шинц се старае да не мрази; службата им е такава, казва си той, противна служба, посред нощ да навличаш униформа, да чакаш закъснелите влакове, да гледаш хора, които пътуват на море или на планина, да претърсваш хора, които са причина, задето изобщо трябва да има такава служба. Шинц се мъчи да обуе обезобразените си обуща и да не мрази. Възрастен човек като него, в момента с доста занемарен вид, панталони с тиранти, риза без яка, като добавим и зеленикавата светлина — Шинц разбира, че тук не може да очаква добрите маниери, които господата от вестника все още съблюдаваха, преди да изберат заглавието:

„Не, този човек не е извършил кражба…“

Колко бързо ставаш известен.

— Седнете — казва инспекторът, когато Шинц с палто на ръка и отново с вратовръзка застава пред масата. — Моля, седнете!

Шинц остава прав.

— Искам да ви обърна внимание — заявява той, — че влакът ми тръгва след четири минути.

— Това не ме интересува.

Пауза.

— Щом искате, стойте прав.

Шинц сяда, няма никакъв смисъл да засяга хората, службата им е такава, противна служба!

— Шинц, Хайнрих Готлиб…

— Да.

— Доктор по право.

— Да.

— Адвокат.

— Да — отвръща Шинц. „Остава само — помисля си той — този идиот сега да ми прочете колко съм висок.“

— Роден…

— Да!

Отвън се чува пухтенето на локомотива, готов да потегли всеки миг. Шинц хапе устни, идиотът се рови в паспорта му, сякаш не е виждал паспорт.

— Закъде пътувате?

— За чужбина.

— Питам, закъде пътувате.

— Казах, за чужбина.

Пауза.

— Питам ви за последен път.

Шинц се мъчи да не мрази, да не стоварва омразата си към всички върху този човек, който седи там с паспорта му в ръка, да не мрази, да не мрази… „Само да не загубя самообладание — мисли си той, — трябва да се махна оттук, трябва, не мога да издържам при вида на такава несправедливост и да мълча, да чета вестници, които твърдят обратното, да гледам хора, които се отнасят към мен като към клет болник, като към дете с епилепсия, да усещам как се страхуват от следващата ми нетактичност, тази майчинска загриженост да не би да кача нашата кола на тротоара, този приятелски съвет да не пуша толкова и да не се задълбочавам прекалено в никое дело, мълчанието, когато се обяснявам, неизречената надежда, че най-после ще ида на невролог — не издържам повече, трябва да се махна оттук!“ А влакът още не е заминал, пухтящият локомотив, изпълнен до пръсване с пара…

— Закъде пътувате?

— Не е ваша работа.

Шинц скача.

— Моля — казва инспекторът.

— Не е ваша работа! — крещи Шинц. — Не е ваша работа!

Да се крещи е толкова нешинцовско, забелязва го всеки път, съжалява за това всеки път, не защото сега този идиот ще го глоби… съжалява, защото не му подобава… Готлиб, беше казала тогава Бимба, не съм глуха… Не са глухи ли! Всички са глухи! Чуват, че крещиш, а не — какво крещиш. Това е! Разбира се, че са глухи, в противен случай сами себе си не биха изтърпели, биха умрели като дога, защото са чули, а не могат да го кажат, като дога! Така си мисли той, докато инспекторът също се изправя и сухо се усмихва:

— Моля, можете да си вървите.

Паспорта му захвърля в чекмеджето, чекмеджето заключва, ключа скрива в задния джоб на панталоните си, които подчертават дебелия му задник. Шинц разбира, взема палтото си, излиза, но не стига далеч — младият стражар го настига:

— Трябва да се върнете.

— Защо?

— Трябва да се върнете.

Шинц се връща; инспекторът стои, пали си лулата, така че известно време не може да говори; после казва:

— Затворете вратата като благовъзпитан човек, господин докторе.

Шинц преглъща. Инспекторът пуши, зает вече с друго. Шинц затваря вратата като благовъзпитан човек… Три часът сутринта, пак вали като из ведро, той преминава нелегално границата, Хайнрих Готлиб Шинц, адвокат, човек без документи.

Бимба плаче.

Децата се срамуват в училище.

Няколко нощи Шинц се вижда да нощува по плевни, все в полудрямка, нащрек, докато е в граничната зона. Така приблизително — мисли си той — Алексис, емигрантът, който като свидетел няма голяма тежест, е преминал нашата граница; човек много бързо става емигрант. Пуснал си някъде корен и толкоз, там ти е родът, там ти е къщата; и внезапно се виждаш емигрант. Това е вече често явление! Виждаш нещата малко по-иначе, не както са те учили; не можеш да попречиш на вестниците да пишат обратното… Един ден те съобщават, че Шинц е заловен, и то зад граница. Както гласи служебният израз, той трябва да бъде екстерниран. Екстерниран! За семейството му това е невъобразим удар. Само Бимба се държи великолепно; остаряла е, почти няма контакт с околния свят. Не че хората я отбягват! Хората съвсем не са такива; само че Бимба не ги понася, не понася дори мълчанието им. Тя не поддържа всичко, което Шинц е казал или сторил; например жалкия му спор с вестника; но в случая с колата, дори и Бимба, колкото повече размишлява, при това насаме, дори и Бимба намира, че този човек не е извършил кражба. Смешно, как започваш да гледаш по-иначе на нещата, когато, макар и за малко, обичайното ти обкръжение изчезне! И как то изчезва, когато започнеш да гледаш по-иначе на нещата; тогава вече не е смешно; Бимба е много остаряла…

Пред него отново седи инспекторът:

— Шинц, Хайнрих Готлиб?…

— Доктор по право.

Шинц мълчи.

— Адвокат! — казва инспекторът, който този път не държи паспорт, а обява за издирване на престъпник, и добавя: — Защо живеете под фалшиво име?

Шинц мълчи.

— Преминали сте нелегално границата. Собствената ви страна ви е отнела документите…

— Не е вярно.

— Значи не сте преминали границата? — изрича директорът, без да скрива гордостта си от убедителния начин, по който води разпита: — Значи не се намирате в тази страна?

— Не са ми отнели никакви документи.

— А защо тогава нямате документи?

На първо време Шинц се задоволява с кратка злорада усмивка, вади отдавна непрана носна кърпа, каквато за един Шинц е била допустима само през момчешките години — сива и захабена, влажна, противна; после казва:

— То е дълга история…

Скоро сам той вече не си я спомня!

— Следователно с това признавате — заявява инспекторът, — че не се казвате Бернауер, а Шинц, Хайнрих Готлиб, адвокат?

— Да.

Шинц се изсеква, не му е нужно стъкло на прозорец, за да разбере как изглежда! Без пари за нови ризи, няколко нощи в третокласни чакални по гарите, където ръбовете на панталоните му изчезват, няколко нощи на открито, без топла вода. Сапун от обществени тоалетни, палто, което, така да се каже, е станало твой приют, и ето ти одеянието на подозрителен тип. Не разчитай на лицето си, на своите черти! Забрави „Кавалерът на розата“, забрави дружеството за изкуство, забрави грижата за паметниците; знанията ти служат само за да те направят окончателно подозрителен. Човек като теб, който си има дом и кола, защо ще напуска града си? Защо е нужно да се наричаш Бернауер?… Можеш да подпишеш протокола — първия от многото, които ще последват, — когато бъде изготвен; има само още няколко въпроса.

— Господин докторе — казва инспекторът, докато разтваря все още скромното му досие, а тонът му при думата „доктор“ дори не е подигравателен, а съвсем почтителен, защото един обикновен скитник е разобличен като важна птица, — а имате ли връзки с някой си Бекер?

Шинц се сепва.

— Бекер, Алексис, емигрант…

Шинц мълчи.

— Да или не?

Шинц мълчи.

— Моля — усмихва се инспекторът, — може би ще си спомните, като ви покажа снимката му…

Шинц има чувството, че се изчервява.

— Снимката впрочем е стара — казва инспекторът. — Доколкото знаем, приятелят ви вече не носи мустаци.

Шинц мълчи.

— Не искам да ви притеснявам, господин докторе, ще имате достатъчно време да размислите за всичко — казва инспекторът с почти колегиалния тон на смъртни врагове, които познават правилата на играта си: — Освен това твърде вероятно познавате някой си Марини…

— Марини?

— Франческо Марини.

— Не…

— Или Степанов.

— Степанов?

— Осип Степанов.

— Не!

— Или Еспинел…

— Не! — казва Шинц.

— Родриго Еспинел.

— Не! — повтаря Шинц.

— Имената му не допринасят с нищо към делото — казва инспекторът. — Но ако го познавате, спомнете си лицето му, много характерно лице, никой не може да го забрави, след като веднъж го е видял…

При тези думи му показва снимката.

— Истинска глава на Христос!

Шинц бледнее.

— Спомняте си, нали, господин докторе?

Шинц държи снимката: лесничеят с лодена! „Искат да ме подлудят — мисли си, — искат да ме подлудят!“ Той е, човекът с лодена, един лесничей в неделен ден, застанал пред своите дървета, който позволява да му направят снимка, малко е смутен — лоша снимка, но ясна, любителска снимка. Шинц я поставя обратно на масата, неволно и малко припряно, сякаш тя изгаря пръстите му или тежи като камък… Междувременно инспекторът си е взел цигара, запалва я; после казва:

— Познавате ли този човек?

Килията, която Шинц получава, е съвсем прилична. Прониква дори слънце, има прозорец, малко нависоко, тъй че не се вижда нищо от света, само един комин, и то когато Шинц се изправи върху нара си. Нарът е твърд, но чист, нищо недостойно. В три часа следобед слънцето изчезва; малко след това забива часовник от някаква кула. За Шинц значи много, дето прозорците му не гледат към някакъв зид, или дори към сенчеста стена, ами към небето. Очевидно килията му е на най-горния етаж; във всеки случай често се чува пърхане на гълъби, сегиз-тогиз някой прелита край решетката. Понякога Шинц е направо весел: „Та човек не бива да нарушава границата!“ — казва си той. Килията е малка; напомня за познатия му манастир във Фиезоле. Изобщо всички тези спомени! Първият му страх, когато се озовава тук: сега само да не загуби вярата в невинността си! „Снимката с лесничея — казва си той — бе просто истерия!“ Не беше я разгледал както трябва; уплашен бе и я остави. Уплашен от един лоден, каквито ги има с хиляди! „Тогава — казва си Шинц с право — съвсем не видях ясно лицето, вече се здрачаваше, малко след това настъпи нощта.“

Не се оставяй да те подлудят! Дори наистина да е било така, мисли си той друг път, какво съм прегрешил? Видял съм го, добре, поприказвал съм с него, добре, но преди всичко говореше той. „Друго какво? — казва Шинц, като внезапно спира да крачи напред-назад. — Какво ме интересува този Марини, този Степанов, или както му е там името?“ После ляга на нара. „Искат да ме подлудят — казва си той доста по-спокойно. — Искат да ме подлудят.“ Отвън се чува кудкудякане на кокошки. До известна степен това е хубаво. Прозорец, изпълнен с небе; решетката пред него не е дотам лоша; Шинц съвсем не възнамерява да скочи долу и да се убие, нито пък да полети над комините. Все някога — разсъждава той — ще има съд. От време на време се дочуват клаксони на коли, но доста отдалеч; зад дървета, зад някакъв стопански двор или нещо подобно. Кой знае, може би цялата сграда е била някога манастир. При пътуванията си Шинц е видял толкова много стари манастири; понякога се опитваше да си представи — ами ако трябва да живее в такава една килия? После идваше Бимба, въодушевена от някаква аркада около манастирския двор. Слизат долу, възхищават се на фреските, после бавно излизат, над площада — слънце, насреща — малък ресторант. Фреските: свети Себастиан със стрелите в тялото си, избиването на младенците във Витлеем, един свети Христофор, трите известни кръста на Голгота; множество измъчени, но красиви лица! Припомня си Вьолфлин! И тъй нататък. За щастие, децата им са вече големи. Понякога Шинц просто застава до стената, с лакти, опрени на нея, обхванал глава с ръце, тъй че не вижда нищо; с отворени очи. Небето е отчайващо. Не може да спи. Сънищата правят всичко тъй безкрайно. Все някога ще му донесат храна. Тогава ще разбере дали са стражари или санитарки; дали е затвор или лудница. Единствено това го плаши! Никъде на света да не бъдеш вече пълноценен свидетел! Когато стъпките приближават, той не отмества глава от стената; вратата се отваря, Шинц си остава така, вратата се затваря. Шинц поглежда: сложили са чинии — тенекиени, но чисти, картофена супа и хляб, някакъв малко смешен съд с прясна вода… Седмици като години, години като седмици, разпити, които буквално се повтарят, имена, които Шинц не знае; сегиз-тогиз го изпълва съзнанието, че всичко е само сън, но то не променя нищо; колкото пъти се събуди, вижда решетките пред небето, а всяка сутрин, когато се разсъмва, чува как кукуригат петлите.

Най-после идва краят.

Един ден Шинц се вижда, както му е познато от снимките, по риза и панталони, с късо въже около китките. Не е сам. Намират се в някакъв училищен двор — чакъл, кестените цъфтят с бели и червеникави свещи. Часове наред, без да разбира нищо. Войниците, които ги пазят, носят униформи, каквито Шинц досега не е виждал. По всичко изглежда — нов поврат в историята, шапките са други, друга е кройката на панталоните, различен е начинът, по който държат пушките. Вече е сравнително светло, пред изгрев-слънце. Онова, което занимава Шинц повече от непознатите униформи — впрочем той единствен от групата говори немски, — е малкият кокошарник на портиера, където за първи път вижда двата петела, които бе чувал всяка заран — тази сутрин още не са кукуригали… На стълбището към гимнастическия салон се появява човек без униформа, сравнително младо момче с лента на ръкава; чете някакъв списък:

— Степанов, Осип.

— Да.

— Бекер, Алексис.

— Да.

— Шинц, Хайнрих Готлиб.

— Да.

Другите са се вторачили в чакъла. Всеки повикан от групата бива отведен от един войник — там, в гимнастическия салон, все още ярко осветен, макар че се развиделява. Естествено, няма да ги разпъват на кръст, а ще ги бесят. Приспособлението е смешно просто, почти като гимнастически уред; спуснати са три въжета с халки, а на тях има по една тънка примка с клуп. Отдолу са сложени набързо сковани магарета с по три стъпала. Шинц разсъждава: „Но това не може да е сериозно!“ — без обаче да се надява, че по тази причина няма да го извършат. Ясно му е също, че никога вече няма да узнае в какво всъщност се състои престъплението му. А и това наистина не играе никаква роля; вече дотам я е докарал. Пак минава някое време. Тримата повикани ги поставят с гръб един към друг, тъй че да не могат нито да разговарят, нито да се виждат. Шинц забелязва маса, направена от две препятствия за бягане и една дъска, върху нея желязна пръчка, ръкавици, каквито носят заварчиците, три малки клещи, горелка, една многократно нажежавана тел — това е достатъчно, могат да ги мъчат, колкото си искат. Един униформен говори с човек, напомнящ лекар, който няколко пъти свива рамене. И след като очевидно двамата не стигат до никакво решение, униформеният се обръща, в ръка държи три снимки; още веднъж сравняват всекиго със снимката му. Тогава идва младото момче с лентата на ръкава, посочва им местата. Отляво Бекер, Степанов — в средата, отдясно Шинц. Примките трябвало сами да си сложат на вратовете. До него наистина е лесничеят. Той казва:

— Защо ме предадохте?

Шинц загубва гласа си.

— Защо ме предадохте?

Без да го упреква, лесничеят му помага да си сложи примката, както вече е помогнал на бедния Бекер, сякаш сам той безброй пъти е бил бесен. Шинц го поглежда и казва:

— Нищо не разбирам.

Лесничеят се усмихва:

— Не аз ви заговорих, господин докторе, а вие, попитахте ме за пътя…

— Не — отвръща Шинц.

— Както и да е.

Тъй като Шинц не може да понася неговото лице на Христос, започва да крещи, сякаш от това би могъл да се събуди, крещи тъй, както само човек може да крещи:

— Не! Не! Не!

Тогава за последен път Шинц чува своя глас… Събужда се облян в пот, душейки се със собствената си ръка, ала все пак невредим; не забелязва веднага, че Бимба го гали по челото, Бимба е остаряла, усмихва му се, в края на леглото стои лекар. Бимба раздвижва устни, ала не казва нито дума — и лекарят раздвижва устни, но никой не издава звук. Шинц е глух. Когато разбира това, затваря очи, сякаш, щом ги отвори пак, всичко ще се промени. Не се променя нищо — те само движат устни. Когато понечва да им каже, че вече не ги чува, забелязва, че е и ням.

След тази случка Шинц живее още седем години, без да напуска родния си град. На шестдесет и три години умира от естествена смърт. И то не без да е уважаван. Странната му нетактичност наистина не е забравена, но е простена, на улицата поздравяват глухонемия господин винаги любезно; както вече се каза, околният свят, с изключение на Бимба, гледа на всичко това като на клиничен случай, безспорно сензационен, безспорно покъртителен, ала без последици за околния свят.