Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess(2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от waterjess

Глава четвърта

Когато професор Суейн умрял, бил толкова дебел, че просто не мога да разбера как се е провирал в тайните си коридори. Те бяха много тесни. Ние с Илайза успявахме да се движим в тях, въпреки че бяхме по два метра високи — таваните също бяха много високи.

Професор Суейн умрял от затлъстяване в къщата по време на един обед, който давал в чест на Самюъл Лангхорн Клемънс и Томас Алва Едисон.

Какви дни са били тогава!

Ние намерихме официалното меню. Започваше със супа от костенурки.

Понякога слугите шепнешком разказваха, че в къщата има духове. Чували шумове и шепот в стените, скърцане на стълби там, където изобщо нямало стълби, и отваряне и затваряне на врати, без да има и помен от тях.

Але-хоп!

 

Може би ще се развълнувам и просълзя като смахнат столетник в развалините на Манхатън, ако извикам, че са се отнасяли с нечовешка жестокост към нас в онази стара къща, пълна с призраци. Ние обаче бяхме двете най-щастливи деца, които историята е познавала до днес.

И това прекрасно време продължи до петнадесетата ни година.

Помислете за това.

Когато аз самият станах детски лекар и практикувах професията си в къщата, където бях отраснал, често си казвах, когато някое дете дойдеше при мен, спомняйки си моето детство: „Това дете току-що е пристигнало на тази планета и не знае нищо за нея, нито пък има някакви представи, за да я разбере. Съвсем не го е грижа какво ще стане, а бърза да стане онова, което очакват и изискват от него.“

Това съвсем точно показва какво ставаше в главите ни, когато бяхме деца. И всичко, което знаехме за планетата, на която се бяхме отзовали, показваше, че идиотите трябва да са нещо хубаво.

Затова ние развихме и обогатихме нашия идиотизъм.

Отказвахме да говорим свързано пред хора. „Бъ“ и „Дъ“ бяха единствените неща, които произнасяхме. Лигавехме се и издавахме неприлични звуци. Въртяхме очи и се хилехме. Ядяхме канцеларско лепило.

Але-хоп!

 

Помислете само: бяхме централни фигури в живота на тези, които се грижеха за нас. Те щяха да останат християнски мъченици в собствените си очи само ако ние останехме безпомощни и отвратителни. В случай че покажехме открито задоволителни умствени способности и увереност в силите си, всички те щяха да се превърнат в наши обикновени и безлични слуги. Ако имаше някакво доказателство, че може да навлезем нормално в живота, те щяха да загубят своите апартаменти, цветни телевизори, илюзиите, че са нещо като лекари и милосърдни сестри и най-важно — високо платените си длъжности.

Сигурен съм, че от самото начало, макар и несъзнателно, те ни молеха по хиляди пъти и начини през деня да си останем безпомощни и отвратителни.

Имаше само едно малко нещо, което желаеха да научим, изкачвайки се нагоре по стълбата на човешките постижения. От цялото си сърце се молеха да започнем сами да ходим в тоалетната.

С удоволствие се съгласихме.

 

Научихме се обаче, тайно от всички, да четем и пишем на английски още от четиригодишна възраст. На седем години знаехме френски, немски, италиански, латински, старогръцки и смятане. В къщата имаше хиляди книги и когато навършихме десет години, всички те бяха прочетени. Вечер на свещ, следобед или през нощта в тайните коридори, а често и в мавзолея на професор Суейн.

 

Въпреки това продължихме да се лигавим и бърборим, когато имаше възрастни наоколо. Беше забавно.

Нямахме никакво желание да показваме знанията си пред хората. Пък и не смятахме, че интелигентността е нещо полезно или хубаво. Считахме я като ново доказателство за нашата необикновеност, нещо подобно на двойните ни зърна или шестте пръста.

А не смятате ли, че може би сме били прави, като сме мислили така?

Але-хоп!