Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Slapstick, or Lonesome no More, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Божидар Стойков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(29 септември 2003)
- Допълнителни корекции
- waterjess(2012 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев
Издание:
Издателство на Отечествения фронт, София, 1985
Kurt Vonnegut
Slapstick or Lonesome no More
Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976
God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965
Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982
История
- —Добавяне
- —Корекции от waterjess
Глава двадесет и девета
Колкото повече се приближаваше към края си, майка ми все по-често говореше колко много мрази изкуствените неща — синтетични парфюми, тъкани, пластмаси и т.н. Казваше, че обича коприна, памук, лен, вълна, кожи, глина, стъкло и камък. Обичаше също коне и платноходки.
— Всички тези неща отново се връщат — казах й аз и това беше вярно.
В болницата имах двадесет коня, фургони, каруци, файтони и шейни. Имах собствена кобила, шотландска порода. Златисти косми скриваха копитата й. Нарекох я „Бъдуайзър“.
Чух, че в пристанищата на Ню Йорк, Бостън и Сан Франциско отново имало гори от мачти. Доста време мина, откакто не ги бях виждал.
С радост открих, че умът ми проявява една голяма благосклонност към фантазията. Разните машинарии започнаха да отмират, връзките с външния свят ставаха все по-слаби и мътни.
Ето защо изобщо не се изненадах, когато една нощ, след като бях сложил майка си да спи, аз се прибрах в спалнята си със запалена свещ и намерих там един китаец, не по-голям от палеца на ръката ми, да стои на полицата над камината. Беше облечен в синя памуклийка, панталон и шапка.
Пресметнах след това, че той бе първият официален пратеник на Китайската народна република в САЩ за повече от двадесет и пет години.
Доколкото ми е известно, през този период никой чужденец, отишъл в Китай, не се бе върнал оттам.
Така че изразът „Заминавам за Китай“ бе станал синоним на самоубийство.
Але-хоп!
Малкият посетител ми направи знак да се приближа така, че да не се налага да вика. Обърнах към него едното си ухо. За него това сигурно е била ужасна гледка — един тунел, пълен с косми и ушна кал.
Той ми каза, че е пътуващ посланик и е назначен на тази длъжност, понеже е видим за чужденците. Бил много по-висок от един среден на ръст китаец.
— Мислех, че не се интересувате вече от нас — казах аз.
Той се усмихна.
— Това беше глупаво от наша страна, д-р Суейн, и ние се извиняваме.
— Искате да кажете, че знаем неща, които вие не знаете?
— Не съвсем. Имах предвид, че вие по-рано сте знаели неща, които ние не знаем.
— Не мога да си представя какви са били те.
— Естествено — отговори той, — но аз мога да ви загатна нещо: нося поздрави от вашата близначка от Мачу Пикчу.
— Това не ми помага много да се сетя.
— Много бих искал да видя ръкописите, които вие двамата сте сложили в погребалната урна в мавзолея на професор Суейн преди много години.
Оказа се, че китайците изпратили експедиция до Мачу Пикчу, за да открият, ако могат, някои от изчезналите тайни на инките. И те, като моя посетител, били много по-големи от сънародниците си.
Тогава Илайза им направела следното предложение. Казала им, че знае къде се намират ръкописи, които са равностойни и дори по-важни от всичко, което инките са имали и постигнали.
— Ако това, което ви казвам, се окаже истина — заявила тя, — искам да ми се отплатите с пътуване до вашата колония на Марс.
Китаецът ми каза, че името му било Фу Манчжу.
Попитах го как е стигнал до моята полица над камината.
— По същия начин, както стигнахме и до Марс — отговори той.