Лион Фойхтвангер
Одисей и свинете или досадата от цивилизацията (2)

2.

И така, шейсетгодишен. Одисей отново тръгна по море, любознателният, богоравен страдник. С наслада гледаше белопенестите вълни и вдишваше соления им лъх. Питаше се дали старият му враг бог Посейдон се е укротил и почти желаеше отново да изпита гнева на тризъбеца му. Но морето го носеше спокойно, боговете му пратиха попътен вятър, хората, в чиито пристанища влизаше, бяха дружелюбни и с охота подновяваха запасите му. И след безкрайно дълго пътуване, малко разочарован, че не е срещнал никакви приключения, Одисей пристигна в добре защитеното пристанище на остров Схерия.

Феаките не обичаха пришълците. Неслучайно техният остров бе накрай света, те искаха да бъдат сами.

Ала те бяха богобоязливи и благонравни, а понеже чужденецът бе вече пристигнал, помогнаха на Одисей и на другарите му да изтеглят на брега черния кораб.

Одисей повели на хората си да го последват с подаръците. Тръгна веднага, за да срещне богоподобния цар Алкиной, известен с гостоприемството си. Крачеше между навесите, под които стояха корабите на феаките — високи, вълнолюбиви, крилати като птици и бързи като мисли. Никой друг народ не умееше да строи такива кораби. Одисей едва не се опечали, като си помисли колко жалък вид има собственият му кораб сред всичките тези, а бе най-добрият, който можеше да се направи в Итака. Чудеше се, че с нищожния си кораб е успял да преплава благополучно тъй дългото разстояние и се разтревожи при мисълта за обратния път.

При работилниците, в които строяха корабите, той попита, възхвалявайки, за онзи вълшебен съд, които преди седем години го бе върнал на неговия остров. Ала феаките при всичката си любезност му отговориха уклончиво и, както му се стори, с печал.

Одисей стигна до палата на Алкиной. Може би в спомените му градските стени бяха по-яки, а градините по-пищни, но от друга страна през тези седем години погледът му бе станал по-вещ, за да може да оцени красивото разположение и съразмерността на дома. С възхищение разгледа златните псета, които охраняваха главните двери, бронзовите венци по корниза на сградата и сребърните момци, които стояха на изящни поставки и държаха в ръце пламнали факли, та да озаряват пиршествата в залата.

Доброжелателният цар Алкиной го поздрави радушно. Ала и на него му се сви сърцето при това второ посещение на госта. Разказа му, че земетръсният бог Посейдон се разгневил на феаките, задето приели любезно неугодния му странник и великодушно го отвели до острова му. При обратния път богът по най-ужасен начин потопил прекрасния кораб току пред бреговете на родината. Затова той, Алкиной, и неговите старей и велможи решили на тържествено съвещание за в бъдеще да се пазят от чуждоземни. Та нали живеели накрай населения свят, разделени с много вода от останалите смъртни, защото искали да се предпазят от нападенията на войнствените народи, които, привлечени от съкровищата на острова и сами малоимотни, можели да връхлетят на любезните феаки. Така загинали критяните, защото имали богатства и се отнасяли към чужденците с непредпазливо великодушие. Никой не мислел, че благородният гост е дошъл на разузнаване и с лоши намерения, макар славата му на хитроумец да стигала чак до небето. Но решението на съвета било закон и за него, царя.

Смутен изслуша тези слова богоравният Одисей. А после отвърна разумно:

— Често пъти, когато в родната Итака се наслаждавах на щастието, седнал край брега на морето или в красивия си дом при моята жена и разсъдливия син, аз си казвах: „Всичко това дължиш на богоподобния цар Алкиной и на бързите му гребци.“ Само за да ти река това, велики владетелю и гостоприемнико, да ти отдам благодарността, която нося дълбоко в сърцето си, дойдох тук, без да се побоя от опасното плаване. Но този път няма да обгърна коленете ти с молби и плач, а ще се опитам със собствени сили да се добера до родината. Наистина, корабът ми няма петдесет и двама гребци — такива съдове могат да строят само феаките, изкусни и благоразумни.

В това време бяха пристигнали другарите на Одисей и наредиха подаръците пред царя. Те изглеждаха жалки в пищния дом. Но благонравният владетел не изрече упрек, а с достолепни слова похвали даровете, които любезният гост бе донесъл по дългия път през морето.

Но цар Алкиной си знаеше цената и въпреки всичката си мъдрост, бе словоохотлив. Това, което той тогава направи, навярно бе неразумно и сигурно противоречеше на решението, взето от него и от стареите. Но благонамерените дарове на госта бяха тъй оскъдни, че пробудиха у него желанието да покаже на чуждоземеца собствените си съкровища.

Алкиной го заведе в подземието, отвърза кожения ремък от високата бронзова врата и пъхна направения изкусно ключ в ключалката. С мощно скриптене, както мучи бик, зърнал крава, се разтвориха тежките двери. Заблестяха жълто злато, червена мед и бял калай. Изникнаха великолепно изработени тъкани, одежди и килими, от чувалите лъхаше на прекрасни подправки, а от бъчвите се носеше уханието на отлежало, меденосладко вино. Имаше и творби на изкуството, статуи, триножници, вази, двуухи чаши, сръчно изковани навярно от самия бог Хефест. А цар Алкиной, изпълнен с прикрита гордост, разясняваше пред госта произхода на своите великолепия. Ето този пъстросияен килим е от Източния край на земята, а онзи огромен, украсен с изящни рисунки кратер, е от Юг. Тези меденожълти камъни са донесени от мрачните, мъгливи далечни страни, а пък масата с лъвските нозе и тази бронзова богиня са дошли от едно царство, разположено отвъд сразената Троя. Всичко блестеше вълшебно и ухаеше замайващо. А Одисей бродеше сред тези съкровища като опиянен от вино и накрая каза:

— Наистина, царю, обиколил съм целия населен свят и дори преминах неговите граници. Бил съм и по свещени места, по върхове на планини, където обитават боговете, а хората и предметите изгубват сянката си. Но това, което ти сега ми показваш, о владетелю, не съм виждал никъде.

И то беше вярно.

Тогава обаче царят заведе госта в най-отдалечения кът на подземието и там му показа нещо съвсем ново. То лежеше натрупано на безпорядъчен куп, превърнато в изковано оръжие, в ракли и предмети за всякаква употреба. Този нов метал нямаше много привлекателен вид, изглеждаше синкавочерен.

— Мед ли е? — неуверено попита Одисей. — Особена медна сплав?

Но богоподобният цар Алкиной се усмихна, гордо поклати глава, а после тихо, почти благоговейно и възторжено отвърна:

— Не, благородни госте, нито е мед, нито бронз, това е желязо.

— Може ли да докосна твоето желязо? — попита малко плахо благородният Одисей, а непознатата дума трудно се изтърколи от устата му.

— Можеш спокойно да го докоснеш — отвърна царят, — а също да го повдигнеш.

Одисей вдигна и претегли новия метал, опипа го: той се оказа твърд и тежък. В това време Алкиной славеше качествата на непознатия метал, неговата великолепна твърдост и издръжливост, несравними с тези на червеникавия бронз.

— Сам опитай! — подкани той госта и му подаде копие с острие от новия метал. — Хвърли го срещу бронзовата плоча на стената!

Одисей така и направи. А копието си остана остро, както преди. Тогава той схвана, че оръжията и другите предмети, изработени от новия метал, сигурно са по-добри от всички други. Наново и наново опипваше с неуверени ръце и гледаше с невярващи очи този нов, синкавочерен метал, като в смущението си повтаряше странната дума: „Желязо, желязо.“

А цар Алкиной продължи да разказва за желязото. Идвало от най-крайния Изток и никой друг не можел да го достави, освен самите феаки с техните бързокрили, вълшебни кораби с по петдесет и две весла. Изплашен от съдбата на големия остров Крит, цар Алкиной заповядал на първо време да коват от желязото само оръжия; защото това процъфтяващо островно царство, заето да разширява познанията си и да произвежда изящни предмети, се бе грижило твърде малко за своето въоръжение.

— Възнамерявам — каза Алкиной, — да превърна желязото в оръжия. С охота бих си направил по-полезни неща, сечива за дома и за оран. Но хората са алчни и един мъдър народ е нужно да бъде нащрек. Боя се, че с това синкаво желязо ще трябва да счупим доста глави, преди да можем да го употребим по-полезно.

Тъй рече мъдрият, миролюбив цар Алкиной.

Богоравният Одисей бе свикнал от малък да цени медта и блестящия червеникав бронз, метали, толкова полезни за военни и мирни дела. Сега схвана, че има и нещо по-добро — това синкавочерно желязо. Той бе смутен, дори опечален. Винаги бе вярвал, че сърцето и разумът му са открити за новото; но сега гледаше с тревога това желязо и в душата си се отвръщаше от него, почти го мразеше. А щом самият той се страхуваше от новото и от неговите последствия, колко ли трудно щеше да е за велможите му да свикнат с новия метал, колко ли трудно пък щеше да е то за тъпоумната тълпа на богоравните ахейци! Да, гордият цар Алкиной имаше право. Не само чужденците, а и самите ахейци ще се избиват взаимно с хиляди и десетки хиляди, когато се откажат от медта, от старите начини за производство на оръжия и на други предмети и преминат към новото, към употребата на желязото.

Но Одисей не искаше да издаде пред царя вълнението си и затова попита с учтиво любопитство:

— Навярно е трудно да се кове това синкавочерно желязо, та да се направи здраво оръжие или добро сечиво.

— Не е лесно — съгласи се богоподобният владетел Алкиной. — Но цар Федим от Сидон ще ми прати мъже, опитни в изкуството да се кове неподатливото желязо, за да обучат моите феаки. Защото ние, феаките, сме благословени от боговете, имаме светли умове и сме възприемчиви.

— Наистина ли знатният сидонски владетел ще ти прати опитни майстори? — попита Одисей.

— Той ми обеща — отвърна Алкиной. — Даде ми дума.

— Какво значат крилатите думи? — възрази Одисей. — Нима един хитроумен мъж не може да стъкми мимолетните думи тъй, че те да станат разтегливи и леки, а той да се отметне от тях?

Така рече той мъдро. Но мислеше за Автолик, бащата на своя баща, от когото бе наследил хитроумието и който бе известен с умението си да се заклева така, че думите му да нямат стойност.

Но другият цар, могъщият Алкиной, се засмя и рече:

— Находчив си ти, богоравни Одисее, познаваш всички хитрости и уловки. Но и аз съм минал през огън и вода. Имам нещо повече от думи. Виж тук!

И той отвори една врата. Зад нея бяха натрупани блокчета, дъсчици и плочки, най-вече от глина, но имаше и каменни, а върху всички тези дъсчици, плочки и блокчета бяха издълбани знаци — чертички, точки, линии, а също малки рисунки, — замайващо много и подредени по най-различен начин. Богоподобният владетел Алкиной посочи плочките и рече лукаво:

— Както сам виждаш, притежавам и писмени доказателства.

Благородният Одисей, много поселища хорски видял и познал обичаи, заразглежда плочките и блокчетата, ала нищо не проумя.

— Писмени доказателства ли? — попита той с недоумение.

— Нали виждаш, благородни Одисее — обясни гостоприемникът. — Върху тези плочки царят на Сидон се заклева да ми прати изкусни ковачи, а в случай че не го стори, призовава върху себе си гнева на тамошните богове.

Много повече, отколкото от желязото, се изплаши сега любознателният страдник Одисей. Наистина, и по-рано бе чувал за такива знаци и цифри, знаеше, че ги използват далечни източни и южни народи. Но си мислеше, че това е вълшебство като всички други, които понякога действат, а понякога не. Сега обаче, след като Алкиной му обясни, той схвана, че тези резки са нещо повече. Те бяха оръдието, което задържа крилатите и мимолетни думи; те правеха невидимото — видимо, преходното — непреходно, те правеха хората равни на боговете. С изумяваща яснота той си представи какви промени ще внесе в живота и в мислите на смъртните употребата на тези издълбани знаци. И в същия миг си каза, че неговите хора, богоравните ахейци, които нямаха толкова бърз ум като феаките, сигурно доста ще се затруднят, докато запомнят всички знаци за всички думи. А как ли ще се справи самият той на своите шестдесет години? Не е ли вече много стар, за да усвои тази страшна, но полезна новост — умението да се пише? И видя пред себе си толкова лутане, такива усилия и смут, додето благодатта стане наистина благодат, че му се зави свят, сякаш бе претърпял корабокрушение в бурливо море и белопенестите вълни го мятаха нагоре-надолу. Едва успя, както изискваха добрите нрави, да се престори пред своя гостоприемник и да запази привидно спокойствие.