Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (6)

7.

Дните преваляха, пълни като налян плод. Събуждайки се, не припирах да скоча от постелята, защото никой не следеше дали се държа както подобава на истински християнин и знатен ромей. Ако в сладостна просъница ми се счуеше бащиният глас — „никога не забравяй, че служиш на великото ни дело!“ — просто се обръщах на другия хълбок и давах гръб на своя дълг. После, блажено сънен, чаках дано някой нахълта в шатрата ми, за да не ям заран сам.

Тази заран нахълта Аспарух със зачервени от студената вода страни — още имаше бистри капки по косите и веждите му.

— Какво се излежаваш като лехуса? — попита ме през смях. — До някой ден ще се поболееш от досада.

Докато се вдигна и разкърша, ханският син бе огледал жилището ми, бе спрял очи върху изписаните кожи до постелята.

— Пишеш, тъй ли? — рече той изненадан.

— Така са ме свикнали — оправдах се. — Записвам всичко, което се е случило през деня, или новото, което съм научил.

Аспарух недоверчиво се взираше в буквите.

— Не разбирам за какво ти е притрябвало.

— Забравата е враг на всяко величие, — говореше дякон Партений. — Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?

— Ако човек извърши големи дела, тях забравата не ще покрие — твърдо отговори Аспарух. — Ако ли пък ги покрие, ще рече, не са били големи.

И ханският син махна с ръка в обиден смисъл — какво съм седнал да поучавам глухи! Но моето положение не ми позволяваше да се обидя.

— Аз ще кажа, че къде по-полезно за тебе е да усвоиш нашите бойни умения — покровителствено ме посъветва Аспарух. — Както знаеш, ние се славим с тях. Струва си!

— Мислех… че на един заложник не се полага оръжие — отвърнах горчиво.

— Бре! — зачуди се Аспарух. — Като си заложник да не си роб. Ще дойдеш ли?

Така естествено започнах да се приобщавам към едно битие, което не бях и подозирал, битието на българина-конник. Аспарух нареди да ми изберат добро животно, което честно платих със солдите, оставени ми от татко. То беше моята сура кобила — с нея нямаше да се разделя години занапред; щях да я нарека Агрипина не на смях, а понеже най-искрено я имах за създание близко, уповавах й се.

През първия ден на моето приобщаване към бойната работа на младите българи се стараех — не без зле скрита боязън — да се задържа на седлото, като стисках излишно здраво юздата и излишно налягах колене о конския корем. Кротката кобила само пръхтеше (чинеше ми се — презрително), а Аспарух се смееше високо, но безобидно на старанията ми. После смехът му ненадейно секна.

— Трябва много да внимаваш първите дни! — предупреди ме той. — Един ромейски заложник погина преди време.

— Как? — стана ми страшно.

— Ей тъй, падна от коня и се счупи. Такива сте вие. Трошливи.

Снизхождението, с което Аспарух изрече това, ме опари. Има да видиш! — заканих му се наум. — Ще ти покажа, че по-лесно е от образования човек да излезе конник, отколкото от конника — образован човек. Такива сме ние, не трошливи, ами гъвкави…

Упоритата воля, с която изпълнявах тази си закана, едва ли се дължеше само на младото ми честолюбие. Несъзнателно (съзнавах много по-късно аз) се опитвах да заема в очите на Пагане мястото на нейния любим. Беше непосилно и дори невъзможно това; вече споменах, че Аспарух бе роден за яздач и стрелец. Което — въпреки моите мъжки закани — не можеше да се каже за мене.

Тъй или иначе, ако баща ми имаше как да ме види половин година след като ме хариза на хан Кубрата, не би познал сина си. Бях пуснал дълга коса, животът на открито бе оцветил кожата ми в бакърено. Всяка заран яхвах аз своята сура кобила и тръгвах да се целя наред с българските синове и дъщери.

По това време Аспарух вече бе усъвършенствувал стрелбата с лък при препускане. Заварвах го да улучва — вероятно за двайсети път — целта. Когато излизаше от гумното, българите яко го тупаха — по гърба; тъй изразяват те поздравленията си. Не бях навикнал на такива обноски. У нас между сина на василевса и народа съществува звездно разстояние, пък тук българските бойци вземаха Аспаруха за едного от тях си.

Нещо повече, край гумното виждах ханския син сръчно да помага в направата на нечия юзда или да намества изкривена подкова, или да източва меча на някой новак. Всичко това Аспарух вършеше от все сърце, съвестно отдаден на работата си. Ония, които го гледаха, не пропускаха да отбележат делничните му постижения с българското „Ее!“, на което придаваха безброй оттенъци.

Другояче откликваха те — със суеверна почуда — на необяснимите за тях умения на Пагане. Тя умееше например да скопи кобила при нищожен ряз и с пестеливи движения, сякаш везеше. Пагане, види се, бе най-сръчната и при бабуване, въпреки младостта си. Нерядко посред шеметната й язда чувахме писклив вик:

— Паганеее! — крещеше някоя отдалече. — Тичай! Крумовата жена ражда!

И младата жена мигом укротяваше коня, отправяше се към крепостта.

При такъв един случай усетих повече от страхопочит у ония, които я изпровождаха с тъмен поглед:

— Тази жена трябва да е белязана…

Изрече го стар воин в обнизана с маниста дреха. Вече знаех, че такива маниста красят дребните жреци.

— Пепел ти на устата! — оряза го друг българин. — Нали се сещаш какво значат думите ти!

Това прозвуча като упрек и заплаха едновременно, но аз нищичко не проумях, а Аспарух не беше го и чул, зает с работата си — поправяше съдраното седло върху коня на съвсем младо момче.

Помня и как отпращахме сетните дни на студената есен — къде по-милостива бива тя по нас… Хълмовете бяха като премръзнали; вместо тучно зелено, жълтеникава сивота покриваше полето. Но залезите все още бяха прозрачно и призрачно златисти — природата се готвеше за сън неохотно.

Наклякали около крепостната стена на завет, младите българи не носеха кожуси. Всред тях аз приличах на питомна мечка, сгушен до вежди в рунтава кожа, нахлупил до вежди космата гугла.

Българите по обичай изпращаха всяка вечер слънцето — бог Тангра — с поклони, молитвено. За по-младите обаче този несложен обряд се превръщаше и в среща, и в забава; бяхме доволни от изминалия ден и от своята млада съобщност. Съзерцавахме прекрасния студен залез.

Мило за околните може би, но ревниво за мене беше да отбелязвам погледите, които си разменяха Аспарух (той бе наблизо) и любимата му — коленичила по-настрани. Никому тия смело горещи погледи, тая открита нега в усмивките не се чинеха нередни. Тук-там изпращаха заедно слънцето и други влюбени — или просто си седяха, съкровено смълчани, или се държаха за ръце. Имаше нещо тъй природно, подразбиращо се в тяхната обич, че пак им завидях до болка, посърнах. Още по-болно ми стана, когато до нас дойде Пагане — мене тя никак не забелязваше.

— А ти кога ще си избереш момиче? — направо ме попита Аспарух. — Или не са ти по сърце нашите хубавици?

Той и не подозираше как жестоко ме ранява.

— Аз съм… християнин — казах печално. — По нас всичко е… другояче.

— Как другояче? — удиви се ханският син. — При всички живи твари то е едно и също.

Притегли раменете на Пагане, притисна зачервена буза о нейната. Каква картина на преливащо младо щастие!

— Чуваш ли? — попита я закачливо ханският син — По тях била друга някаква любовта. Ум ми го не побира!