Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (51)

30.

— Втори ден — нищо! — говорел по същото време Константин Погонат пред съвета на сановници и стратези. — Онзи езичник стои от съмнало до мръкнало на върха, гледа! Наоколо му — никой! А гората, разбира се, гъмжи от неговите конни сатани — (Василевсът не намерил по-подходяща обида.) — Само ни чакат да пошавнем и ще връхлетят като обсебени. Какви са вестите от княз Славун? — обърнал се той към Валериана.

— Нннне е намерен — заекнал началникът на съгледвачите. — Опразнени от народ били крайистърските села. Знаеш, всесветли, че словените изчезват, щом усетят войска.

— А зърното, което ми дължат в дан най-князът и неговите рой дребни князе? Ако поставя варварската кошара под обсада, бойците ми трябва да ядат, нали?

— Позволи, всесветли! — обадил се стратегът Теодор. — Не можем да обкръжим врага поради онова блато.

Естествено, той бил прав и тъкмо това раздразнило василевса.

— Утре заран войската да се строи за нов бой — заповядал рязко той. — Оставете ме!

Заповедта му не се отнасяла до Валериан, от когото не убягнало, че на излизане не един от стратезите повдигнал рамене — прост белег на досада и осъзната безизходица.

— Едва ли повече от три пъти можеш да строиш войската, без да я поведеш, всесветли… — отбелязал Валериан, защото споделял чувствата на другите ромейски началници. — Вчера ти ме упрекна, че съм скрил от тебе колко неспокойни са хората ни. Сега не крия — тяхната вчерашна и днешна безплодна готовност за бой ги е смутила до немай-къде.

Василевсът отговорил снизходително:

— Аз стигнах до трона в борба срещу разбунтуваните войници на баща си, Валериане. Тогава бях далече по-неопитен, по-слаб, а ги смирих.

— Ела и виж, всесветли! — настоял на своето Валериан.

Двамата излезли навън. Те не удостоили с внимание нашия стан, където царели мрак и тишина — крепост на мъртвите все едно. А в ромейския стан огньовете били не стотици и хиляди, както до снощи. Редки, но огромни огнени петна изпълвали нощното поле.

— Забелязал съм, така бива пред бунт — прошепнал Валериан. — Войниците се сбират по много, тълкуват, оплакват се, роптаят, докато някой от тях изкрещи…

— Не! — дръпнал се назад и на светло в шатрата василевсът. — Защо ще се бунтуват? — изсъскал той в лицето на Валериан.

Началникът на всички подслушвачи се поколебал.

— Ето защо — подел Валериан тихо, най-внезапно отвратен от своето място в световната игра: — Откакто се помнят, бойците ни требят из Мизия, Скития, Илирик словени. Словенството не се свършва. Подир арабските войни, проредяла и изнурена, войската ни се пита: защо, докога? Кълна се, това говори тя сега край големите огньове. И ако утре…

— Утре аз няма да бъда тук!

Забравих да кажа нещо, научено по-късно от Валериана: император Константин Погонат бил роден за театъра. У него умно намислените и убедително изиграни ходове се следвали с изненадващи поврати, от които на събеседника му се завивал свят. Така разбирал той държавническото изкуство и вероятно бил прав — по вековечните закони на театъра бе спечелил немалко двубои. Един такъв — двубоят му с папските пратеници на вселенски църковен събор — предстоял непосредствено и щял да завърши с успех за Погоната.

— Да, да!… — потвърдил василевсът докато Валериан, гръмнат, се чудел дали не сънува.

— Да не си мислите, че е леко да крепиш империя, чиито народи са повече от звездите? С коя войска? С войска от същите тия народи, дето в най-негодно време те пита: защо, докога? — говорел като в театър Константин.

Валериан немеел.

— Призори, когато моите верни бойци сладко спят, потеглям с личната си стража за Константинопол — изведнъж кротко заявил Погонат. — А иначе, боли ме схванатият крак.

— Всесветли!… — чак тогава Валериан осъзнал гибелното намерение на господаря си. — Какво ще стане с похода ни, напуснат от…

— Поверявам го на най-първите свои стратези — обяснил Погонат. — Изобщо, от къде на къде този безимен, този ничий конник ще е заслужил присъствието на един император?

(Не ничий, а на всички нас принадлежеше разседлалият и неоседлал вече два дни конник, който се тренчеше с червени от безсъние очи във вражия стан. Там горяха не огньове, а огнени колела. Невнятно!…

В гората под него наполовина спеше, наполовина бдеше конният народ. Всред него и аз заедно с тримата си синове.)

— Не може василевсът да се гледа и гледа с тогова дивака насреща, докато в столицата на света работи вселенският събор — продължавал да обосновава Погонат своето неприемливо решение.

— Не може или не иска? — събрал Валериан смелост за пряк въпрос.

— Такъв въпрос, не е позволен на никой поданик! — отрязал го василевсът.

И това наистина бил краят на техния таен разговор.

Колкото и зорко да бе наблюдавал ханът всичко, що се случваше у ромеите, той не разгада смисъла на предутринната кратка суетня около височайшата шатра.

Ромейската войска — бе същото неведение, в което бе и ханът — провлачено започнала да се строява, когато пряко стана й прелетели три стотни императорска стража. Следвала ги колесницата на василевса, в която Константин Четвърти ведро се усмихвал, милостиво раздавал поздрави на храбреците си. Подир позлатената каляска прелетели още триста негови лични пазачи. Това било то.

Прахта бавно се слягала над сухото поле.

Хиляди недоспали, недояли, разсипани от умора и сковани от предутринен хлад мъже се споглеждали в пълно недоумение: що става?

— Нямам право да обсъждам заповедта, която е в сила, въпреки… отсъствието на император Константин Четвърти — говорел междувременно пред съвета Теодор, засега върховен стратег. — Ние само изпълняваме: да се строим за бой.

— Защо всъщност отпътува всесветлият, Валериане? — грубо се намесил архонтът на Мизия.

Всички погледи се отправили към моя някогашен съшколник, комуто и без тях било достатъчно тежко след снощните превратности.

— Поради болест — отговорил той скудоумно.

— А никак не изглеждаше болен… — процедил архонтът.

— Наш дълг е да завършим с триумф войната, която всесветлият започна — побързал Теодор да предотврати основателния спор. — Прочее, архонти и стратези…

Прочее, гледахме ги пак да се строяват. Бях до Аспаруха. Той приличаше на човек, дето ще се срине след миг, след още миг… Но миговете течеха, а Аспарух не рухваше. Нещо, дълбоко загнездено у хана, го държеше както винаги действен, отмерен.

— Подредете хората си! — извика той към гората. — Отивай и ти, Велизарие!

— Не може ли… — щях да го моля да ме остави при себе си, но той ме превари:

— Не може!

Вече в боен ред, ромейските кохорти — по брой намалели, а все пак внушителни — се откъртиха от местата си. С глухо дрънчане напредваха те към нас. Дали не ми се привиждаше — човек винаги се самозалъгва! — че техният ход днес бе спънат, неравен.

Забави и спря.

Не може да бъде! — заключих аз, когато бойният ред на врага ни се разпадна без всякаква причина от наша страна.

А причина си имало. Заквасени нощес от метежни думи и призиви към неповиновение, анатолийци и арменци втасали съвсем, когато видели да се отдалечава всред охранената си стража бодро засменият василевс. Техните хилядници някак си успели да ги подберат и поведат, но тук, върху бъдещото полесражение търпилото км отведнъж секнало. Първи се обадил изпод бронзовата черупка от щитове арменецът Ефрем, възстар боец със следа от рана през лявата буза, което го правило страховит.

— Къде и защо?!! — ревнал той гръмогласно като хвърлил щита си.

На пет-шест скока към него притичал хилядникът Симеон с гол меч.

— Съсичам те! — изфъфлил той кръвнишки.

Бога ми, щял и да го направи, ако в същия миг пред краката му не били треснали няколко щита, ако отсамните войскари също не били изтеглили мечове.

— Опитай се само! — ревнал Ефрем.

Тъкмо този бил мигът, който ни озадачи: няколко кохорти забавили стъпка, после спрели. Хилядниците им крещели със смес от гняв и уплаха:

— Не спирай!… Към крепостта!…

Никой не се подчинявал. През бронзовите черупки преминала бунтовна тръпка, та ги пропукала. Повечето ромеи (а всъщност всичко друго, освен ромеи) взели да блъскат оглушително меч о щитовете си — знак за всеобщ метеж сред войската. Хилядниците вече и не се напъвали да я вразумят — от опит си знаели колко безполезно, че и смъртоносно било това.

Нам, втрещени пред това необяснимо зрелище, се стори, че наистина ще оглушеем от метежния грохот, затуй мога да си въобразя как са се почувствували стратези, сановници и клирици насреща: имали чувството, че настъпва второ пришествие.

— Къде го василевса? — крещели стотици мъже от първата редица, която се добрала до шатрата на василевса.

Пред нея стояли стратегът Теодор и патрицият Валериан всред разни големци. Странното е, че други големци своевременно успели да изчезнат, предусетили какво има да се случи.

Валериан направил няколко крачки назад, дано напусне мястото, което почвало да пари под сандалите му, но в гръб го подпряла друга войнишка редица.

— Къде е василевсът наш? — ръмжели мъжете.

— Заболя пресветлият! — викал Валериан в отговор, но никому не било до лъжите му.

Войската обезумяла. Онзи, който не е присъствувал на войнишки бунт, едва ли ще си го представи — то е по-ужасяващо и опасно от наводнение, от земетръс.

На склона срещу нашия стан (това виждах аз, макар че все още не смеех да му повярвам), трите кохорти се разпиляха като прекатурен кош орехи. Не разчленявах нищичко всред главозамайващата суматоха и глъч, но очевидно беше, че всички насреща са повилнели. Една след друга бяха свлечени пъстротъканите шатри — като платна на кораб с прекършени мачти. Моят приятел Валериан отървал кожата като се сврял под такова някакво платно.

Чест прави на стратега Теодор, че не загубил присъствие на духа. Той се изпънал в цял ръст пред метежниците и им креснал:

— Давам тройна плата всекиму, който влезе в бой!… Тройно давам!…

— Рибата от блатата ли ще нахраним срещу твоите смрадни солди! — крещели му в отговор.

— Ти легни под копитата, пък ще ти дадем петорно!… Имало и твърде много неприлични крясъци, които не ще отбележа.

Тогава излязъл из своята проста шатра стратегът Ираклий, поставен от василевса под стража докато бъдела уточнена неговата участ. Старият воин се упътил към най-голямата гъстотия в метежа. Макар и обезумели, бойците му стрували път — всеки почитал и заслугите на Ираклия, и злочестината му.

— Позор, бойци на Византия! — викнал им безоръжният бивш стратег. — Позорите империята пред лицето на варвари!

Никой не му попречил, та Ираклий се добрал до вече съвсем тесния кръг, враждебно сключен около стратези и велможи. Той вдигнал строго ръка — знак, че иска да говори. И тъкмо в този миг се случило нещо страшно.

Самият аз никак не бях подготвен за него; заплеснат в събитията у ромеите, пропуснал съм кога беше се раздвижила българската конница. Сега челото й се подаде през портите ни. Тя излезе — цялата и в пълния си нетърпелив блясък — в дола. Там българите взеха да се строяват докато зад тях непрестанно прииждаха още и още.

Не можех повече! Четвърти ден пред погледа ми воюваха мъжки свои и чужди, гинеха, понасяха рани, а аз се гушех нависоко в кулата и раздавах заповеди. Така повече не може! — рекох си. Рекли са си го в онзи миг навярно още мнозина от моите стрелци, защото вкупом се смъкнаха от стената, отвързаха конете си и напряха към вратата. Вместо да ги спра, последвах ги — усещах се нетърпелив и пъргав като момче. Скоро яхах през полето, което четири дни бях само съзерцавал.

Пред нашата конница стояха българските боили и таркани, пременени така, както биваха при жертвоприношения или на сватба. Вярно излиза, казах си, че българите броели за най-голям празник битката.

Поразен бях, когато открих всред тях паметта на племето — този все още млад, малко занесен мъж с тънки стави и дребни черти; той незабелязано присъствуваше на всички важни събития. Порази ме, че паметта на племето бе нарушил закона — той нямаше право да влиза в бой. Какво ще стане със спомена, ако бъде убит оня, който го пази? Но младият мъж в черно стоеше във втората редица, съвсем необичаен всред изпечените, яки бойци. Близо до него зърнах синовете си. И те, както целият конен народ, задъхано очакваха хана.

Той пък бе изчакал да напусне крепостта последният наш конник. С тъп звук се заклопиха след Аспаруха огромните порти — всеки годен за бой българин беше върху бойното поле.

В бяла риза под ризницата си от тънки халки, с лек шлем и кръгъл щит, ханът плавно заобиколи строя ни, за да излезе начело. Той изтегли меч, вдигна го и викна:

— След мен!

И тъй, ювиги Аспарух се понесе пред българския народ.

Когато го разкажеш, то излиза длъжко, а истината е, че цялата наша поява и строяването ни преминаха бързо. Ромеите там горе, разбунени, като ритнат пчелен кошер, нямаха време да схванат опасната промяна в нещата. Всичко, което нищожна част от тях смогна да извърши, бе да се изправи в стена на билото на хълма и да препречи пред нас своите щитове. Отвъд тяхната несигурна редица обаче продължила да бушува суматохата, допълнително засилена поради страха от българите.

Бях само няколко крачки зад хана, когато той налетя върху ромейската стена, последван от бойците си. Както предвиждах, врагът не издържа. Липсваше му заповед и воля за победа. Настървени допреди малко един против друг, току-що изтрепали немалко свои началници, ромейските хоплити спасяваха собствения си живот или поне се стремяха, да го продадат по-скъпо. Понеже бяха войници по поминък, те и сега показаха войнишки качества — не бих казал, че битката с тях бе лесна. Понеже бяха отчаяни до крайност, зарязани на произвола, ромеите се биеха нестройно, но зверски.

Това и потрябва на българите, за да се нажежат. Мярках наоколо си мъже, които познавах от дълго — нищо познато не намерих у тях. Хвърковати, те невиждано ловко направляваха конете си; конят сякаш бе част от яздача, та двамата образуваха всепобеден кентавър.

Битката всред ромейския стан, където растяха камари от убити, валяха се разни шатри, хоругви и коли, продължи до пладне.

Бидейки все зад хана, не ми побираше умът как у този изнурен от безсънна тревога мъж избуя такава действена сила. Ханът винаги улучваше най-гъстото място в боя. С кратки заповеди Аспарух разместваше конницата си така, че тя изтласкваше все по-далеко от нашата крепост вражето войнство.

В преките схватки ханът бе загубил шлема си — плитка алена рязка минаваше през челото му и напомняше, че гибелта беше се разминала отблизко с него. Прочее, докато работеше хладнокръвно с меча, Аспарух не изпусна из поглед цялостния развой на сражението, а именно:

Словените се биеха пеши с леките си копия, лъкове и дървени щитове. Тъй като от поколения те бяха преглъщали своята жажда за мъст, отприщиха я сега в кръвнишко тържество — полуголите словенски бойци наваляха с радостни крясъци върху ромейските дружини. Българските конници — мъже и жени — прелитаха от едно кълбо врагове към друго. Конските копита вършеха не по-малко работа от мечовете. А участието на жени всред нас всяваше у християните суеверна уплаха. Неведнъж някой от тях изпускаше оръжието си и закриваше лице с длани, щом се озовеше пред жена на кон. Българките не щадяха такива бойци. Макар и обречен на провала, отпорът на ромеите взе многобройни български жертви, но ние напредвахме и напредвахме. Ромейският стан остана зад прахоляка на боището.

Тогава именно стратегът Теодор (той се би храбро въпреки безизходицата, в която го бе блъснала низостта на василевса) нареди да свирят за оттегляне.

Над овършаното, потно, окървавено полесражение звукът на рог прозвуча като вдовишки писък…

Стратегът Теодор побягна, защитен от личната си стража, — отпраши по посока на морето. Бягаха подире му със своите дружини магистри, патриции и клир, силеха се да докопат спасителния бряг, още по-спасителните катърги…

В това време — докато пешите ромейски войски някак се събираха, за да се опазят при отстъплението си — Аспарух заповяда:

— Най-младите — след мен! Останалите да довършат останалото!

Дотук не бях почувствувал умора, ни боязън, а сега сърцето ми проплака: защо не бях и аз от младите! Видях как подир хана, който подгони бягащите ромейски големци, се впуснаха мъже и жени на кон — наистина не яздеха, а летяха те. Прелетяха покрай мене, без да съществувам за тях, моите трима синове.

Върнах се печално към угасващото полесражение, където немладите наши бойци си вършеха работата — раздаваха историческа справедливост.

Ако усилният ни труд по някое време секна, то стана поради умора. Кой на кон, кой пеши, лъхтяхме от задух. От заранта до надвечер бяхме секли, а сеченето изисква повече сили от копан.

Стояхме, загледани след остатъка от бляскавата рат на василевса, която — не по-малко изтощена от нас — се влачеше уж тичешком към изгрев. Хиляди мъже стояха всред полето, натоварено с мъртви и умиращи. Заникът ги обгаряше в алено, та не изглеждаха грозни, нито страшни.

През миговете, когато издъхвате великата за историята им битка, българите се смълчаха, слязоха от седло. Без усмивка, без думи, без триумф, те сякаш още не вярваха на победата си. Те просто обърнаха лице към лицето на Тангра в няма благодарност.

Българските воини все още си отпочиваха от своята доскорошна ярост, когато се зададе Аспарух начело на нашите млади. Те яздеха бавно на запенени коне. По някой бе взел зад себе си втори яздач. Мнозина носеха пленено оръжие или яркоцветна мантия, скъпа завивка. А също — и мъртви. Мъртвите бойци лежаха напреки коня, още не вкочанени, те се поклащаха при всяка стъпка и като че ли участвуваха в победния празник… Млади, млади, пъргави момчета, двайсетина по-жилави и от тях момичета — такива запомних аз онези, които спечелиха държавата българска. Кървавата заря — бог Тангра — огряваше челата им, вечерникът играеше в лъскавите черни коси. Имаше у тия млади тъй вдъхновена, тъй трогателна гордост, че едва сдържах сълзите си.

Не дълго ги сдържах. Към средата на голямата дружина яздеха синовете ми. Само двама! Вторият — Баян, на седемнайсет — държеше в прегръдката си моя първороден. Топло червенееше кръвта по шията и гърдите Ишбулови.

— Лошо ли раниха Ишбула? — притичах към Баян. Той спря и ме погледна чуждо.

— Убиха брата ми… — рече.