Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (5)

6.

Подир месец време, облечен по български, нахлузил и кожух, седях аз на първо място край гумното.

Великият хан удържа думата си, дадена на баща ми: правеше всичко, за да се чувствувам един от неговите синове. Едва за месец живот всред българите, аз можех да бъда отличен от тях само по още бледото ми лице, неукрепнало тяло и смотани движения. Иначе доста бях се променил, понеже навикнах да гледам на света като българите — природно и с радост от живота. Такова чувство е непознато за книжния ромей. С една дума, богородица не ме опази от съблазънта на варварската волност.

И така, седнал кръстато в първата редица зрители около гумното наред с ханските синове, трябваше да си призная, че никак не се чувствувах зле. Младият човек се пригажда бързо към всяка среда, пък и моята нова среда бе приятна. Там никой не се държеше с мене като с чужденец, нито ми угаждаше, нито ме обиждаше — аз бях един от всички.

През въпросната вечер около гумното бяха се разместили стотици жители на Фанагория. Предстоеше някакво езическо празненство.

Жени и дребосък, старци и мъже — цялото множество изведнъж обърна поглед в посоката, където преди час бе изтлял залезът. В бистрата нощ видях как приближава шествие: фанагорийските ловци се връщаха от дългия си ден. Пред тях крачеха свирачите им — двайсетина юноши надуваха големи и малки рогове, всред чието протяжно стенание палаво вмесваха гласа си пищялите. Подир свирачите идеха онези витии на лъка и ножа, която днес бяха добили завидна плячка: зайци, сърни, дори стар елен с огромни рога. Преметнали зад себе си своя улов, българите гледаха строго, със съзнание за богатия си принос към народното веселие. Спряха посред гумното, поздравиха своя хан с дружни викове, размахвайки оръжие, после свиха встрани, където жените кладяха огън до небето, и сръчно се заеха да дерат дивеча. Не след много вече душех като гладен пес — печеното миришеше омайно.

През това време кръгът не остана празен. Преди всичко там изпълниха чудновати стъпки и движения свирците, стройни момчета. Те бяха метнали на рамене току-що одраните кожи така, че частта от животинските глави заедно с рогата полупокриваше главите на самите играчи. Тоест, варварите въплъщаваха убитите от тях животни — играта им изразяваше кръшното реене на сърната, гордия ход на лопатара. При това момичетата пък дрънкаха с големи медни хлопки — звънът бе толкова строен, че напомняше многогласна песен.

Сетне онова зверинно стадо с човешки нозе напусна гумното, където под заревото на кладата сега пристъпиха жените.

От седмици бях ги гледал да препускат и обтягат лък, свикнах с тях като с нещо твърде близко до нас, мъжете. А през оная вечер с изненада открих, че българските момичета и майки били жени за приказ.

Те излязоха върху утъпканото място с плавна стъпка, държейки се за ръце, свели чела в еднаква вглъбеност — заприличаха ми на жрици. Внезапно и със замах жените отметнаха глави като се впуснаха в истински вихър. В него се усещаше и жизнелюбие, и самолюбуване, и откровена любовна страст. Не бях виждал да играят варвари, но през онази далечна нощ си рекох, че по света нямало по-увличаща стихия от техните игри.

Жените ситнеха изпружени или се увиваха змийски, кършеха се или застиваха като пумпал в безкрайно въртене около себе си. Всяка се стремеше да надиграе останалите. Немалко вече се оттегляха, загубили дъх, признали се за победени.

В кръга останаха петнайсетина — те продължаваха да надмогват своето изнурение, — когато един мъжки глас се извиси над песента на хлопатарите и накара немигащото множество да премигне:

— Дайте място на Пагане, дъщеря Ишбулова! Нека само тя да…

Гласът на Аспарух пресекна. Понеже седях сред челядта на хана, аз бях от малцината, които разбраха защо четвъртият хански син спря насред дума — беше го срязал друг, тих, но властен глас:

— Млъкни!

Хан Кубрат дори не бе погледнал към сина си, изричайки своята заповед. Късно. Пъргавите играчки бяха се разпилели, на гумното стърчеше единствена; Пагане не бе чула повелята на хана.

Младата жена постоя така, със сведено чело, сякаш се стараеше да укроти тъмното бучене в ушите си. Тя с мъка се събра, след това вдигна глава и се понесе.

Без да отбирам от български игри, пак забелязах, че Пагане не играеше заучени стъпки — имах чувството, че тя ги изнамира ей сега, по време на танца. В своя унес Пагане ми се стори живо оръдие на бога. Тя тъй и изглеждаше — като да се вслушва в нечути от нас гласове, които я водеха и окриляха.

— Чувам!!! — рязко спря Пагане.

Чертите й, озарени променливо от кладата, бяха неистово напрегнати.

— Чуйте всички! — заповяда тя с не свой глас. — Тангра ни говори…

Тишината около кръга бе мъртва. Всеки се вслушваше във високото бистро небе, в заспалата природа. Нищо… Но си личеше, без съмнение, че Пагане слуша бог Тангра, защото изразът й се менеше в отговор на неговото слово.

— А защо не го чуваме ние? — попита по-скоро себе си Кубер, седнал до мене.

Лицето му бе мрачно, острите гънки край устата го правеха по-стар отколкото беше.

— Види се, нам не е дадено… Тъй ли?

Този път той питаше мене, ала аз бях неспособен да проговоря. Изправих се така внезапно, че всякак издавах чувствата, които ме разтърсваха. Но народът наоколо беше се заплеснал в удивителното общение между Пагане и бога. Никой не искаше да знае за заложника Велизарий. Най-малко — Пагане.

Побягнах през нощното поле като преследван. Гонеше ме ужасът пред бедата, която току-що бях осъзнал: аз обичах Пагане!… Обичах я отчаяно и безнадеждно — още от първия миг на своята любов бях наясно, че тя няма право на живот и никога, никога не ще бъде споделена.

Нека си призная, едничкото хубаво в нея бе пълната й безнадеждност… Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…

А тогава аз бягах през нощното поле и не усещах, че плача.