Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (48)

27.

Долината, където снощи бе тъй сънено спокойно, където днес бе ехтяла и кънтяла безмилостна битка — долината опустя. На дъното й лежаха мъртвите. Огазени и оваляни, неузнаваеми в своето прашно-сиво равенство, смъртта ги беше освободила от войнишкия им дълг.

Настъпваше нощ. Отсреща пламнаха първите подранили огньове за вечеря и отдих. Из дола се рееха измъчени светлинки — наши и ромеи прибираха убитите си. Имаше частица мир в търпимостта, с която живите врагове се разминаваха в полето на смъртта.

Над него, в шатрата на василевса било оживено. Погонат бил свикал своите стратези на съвет.

— Според съгледвачите, тук долината преминава в тинест ручей… — говорел императорът прав, сочейки лъкатушната черта върху пергамента. — Ручеят се влива в онова неизбродимо тресавище, където те не са открили жива душа, след като го претърсили нарочно. Днес варварите хвърлиха цялата си сила на отсамната страна на крепостта. На отвъдната — донесоха съгледвачите — се прибирали само стари и недъгави. По стената там стражите били редки. И така, ако няколко наши хилядни се промъкнат по дълбокия овраг на ручея и под прикритието на тръстиките изправят о оттатъшната стена стотина стълби, утрешният бой ще се разиграе вече не извън, а вътре в кошарата. Ираклие, вземи анатолийците и арменците, те днес се биха кратко.

Така по начало протичали съветите, свикани от василевса: той говорел, сановниците кимали. Но изминалият ден не бил дал право на Константиновата стратегия — нещо, което никой не смеел и да намекне. Само Ираклий, почитан заради възрастта си и за своите морски набези над арабите, комуто се паднала честта да изтрие онгъла ни от лицето на земята, си позволил да зададе предметен въпрос:

А те идеха. Закрити под огромните си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Пресветли, дали изцяло да вярваме на съгледвачите? Възможно е из тръстичищата все пак да са се скрили българи.

— Не те ли е научил твоят дълъг живот, че невъзможно няма, Ираклие — ехидно го поучил василевсът. — Има вероятно. Вероятно в блатата не са скрити българи, понеже вече казах, това нечисто племе се бие винаги на кон. Изпълнявай, Ираклие!

За всички било очебийно, че старият войник приема заповедта без охота.

— Утре заран отново ще налегнем варварската кошара от наша страна! Това ще облекчи победата ви.

С такова обещание императорът отпратил първия си военачалник. После той, с присъщата си изчерпателна точност, разпределил задачите по утрешния бой между своите стратези и разпуснал съвета. Никой от тях не събрал смелост да сподели пред василевса тревогата си. Да тревожи императора било разрешено само на личния му съгледвач Валериан.

— Е? — попитал го Погонат, след като двамата останали насаме.

— Тайно е дошъл от Константинопол мой човек — отговорил Валериан.

(Когато бивал на четири очи с императора, моят някогашен съшколник се държел с тежест, със студенина и загадъчно. Нали въплъщавал тайната и тайнствена власт в държавата, Валериан чувствувал силата си.)

Василевсът направил знак, че ще приеме въпросния човек.

— Говори! — наредил му, когато Валериан въвел при него млад, крайно изтощен войник.

— Преди три дни пристигнаха в Константинопол папските легати — слабо, сякаш ей сега ще клюмне и заспи, отговорил той. — Това щяло да преобърне работите в светия събор. Тъй мисли патриарх Тарасий.

— Изключено! — Погонат дори скочил. — Православието вече бе признато от събора за отделна църква, равна на римската по мощ и слава.

— Беше признато, но в отсъствие на папските пратеници — напомнил му Валериан. — Те, естествено, ще се противят на нашето решение.

— Ако Рим не се съгласи щото константинополският архиепископ да стане вселенски патриарх, съборът се лишава от цел и значение — гневно говорел василевсът, забравяйки, че пред него е прост войник. — Отделянето на православната църква от Рим е дело на живота ми! Не по-малко историческо от моята победа над арабите.

Погонат крачел, накуцвайки, из шатрата си, трескаво развълнуван. А Валериан го следвал с недобри очи — не обичал той тези припадъци на силни чувства у господаря си.

— Ако Рим не склони, ще го склоним… — заявил деловито Валериан.

— Как, щом моята императорска особа е впримчена тук в несмислени битки с варварството? — креснал му в лицето Погонат. — Някакъв нечист езичник се загнездил зад жалкия си плет и смята да си играе на война с василевса на половината свят: напред-назад, нагоре-надолу. Ден, три, месец може би. Точно докато в Константинопол се решава съдбата на цяло християнство…

Без съчувствие разглеждал Валериан своя повелител — снишените под десетилетна грижа рамене, изкуствено почернената брада, която не отговаряла на старото лице, уморените очи, схванатия крак…

— Никакъв месец! — процедил началникът на всичко тайно. — До ден-два ще свършим тук. А най-вероятно — още нощес. Не си спомням стратегът Ираклий да е губил бой.