Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (46)

25.

За това, което се случи през следващите дни върху малкия къс земя, избран от историята за поле на действие, ще научите вече не само от мене — аз бях на едната историческа страна. Моят приятел от детство, Валериан, слаб школник, ала неуморен честолюбец, е придружавал василевса и в похода му срещу българите. (Едва след завръщането си узнах, че угодният Валериан бил станал началник на тайните работи в империята — отговарял за съгледвачите и подслушвачите…)

Прочее, по-късно Валериан ми разказа как бяха изглеждали същите събития, видени от противната страна, където бе стоял той. Направи го, воден от убеждението, че по разумни причини ще предпочета да опиша събитията именно откъм втората страна.

Намирах се крачка зад хана, докато двете войски взаимно се изучаваха — при нас беше тъй: всеки мъж трябваше да знае с кого ще воюва.

Както отпосле ми разказваше Валериан (винаги вляво от василевса при съветите и сраженията, защото отдясно било мястото, отредено за ромейските първенци с явно качество: стратези и архонти), към средата на пъстрия ръб между небе и земя бил щръкнал сам си Константин Четвърти.

Потомците на онези, които по мое време победиха император Константин, вероятно биха го изобразили като бездарен държавник и плашлив военачалник, но, казано по съвест, той бе един от значителните мъже на века ни. Отразил много пъти външни и вътрешни врагове, ловък, непроницаем и хладнокръвен владетел, Погонат постигна през дългото си управление победа, която ни се чинеше невъзможна; той отклони арабското завоевание от североизточна към западна посока — това се вика решаваща намеса в историята. Тя му придаде оправдано самочувствие на стратег. Особено високо беше то през въпросната есен, едва месеци след триумфа на Погонат над арабите.

Та василевсът мълчаливо съзерцавал бързото българско укрепление и местността изобщо. Както винаги лицето му — малко подпухнало, немладо, но умно — не изразявало нищичко.

Стратези и велможи от свитата му напразно надничали да подразберат как намира той състоянието на нещата — по-лошо или по-добре от очакваното. Константин само казал:

— При силите, които водя, разположението на врага няма значение.

Той дал знак с два пръста: тук! Ония, на които това било работа, се втурнали да разпъват на посоченото място неговата, а подир нея и останалите шатри на ромейските предводители.

Междувременно василевсът заповядал на стратега Ираклий, стар, заслужил в арабските войни пълководец:

— Нека преди зазоряване съгледвачите изяснят какво представлява това — Константин Погонат небрежно посочил онгъла ни — от ляво, от дясно и откъм гърба!

Над земята се стелеше морава дрезгавина, кротка и ласкава, както бива през ранната есен. Насреща, върху най-личния от голите хълмове, вместо настръхналата с хиляди копия и десетки хоругви ромейска войска, сега се изрязваха пъстрите шатри на василевс и стратези. Докъдето поглед опира, вълнистата равнина бе осеяна с огньове — ромейската войска беше се разпръснала навътре в сушата, отбягвайки (както е разумно) коварните блата.

Ювиги Аспарух бе престанал да разглежда вражия стан.

— Макар да вярвам, че нощя не ще извършат нищо — рече той, — удвоете стражата по стени и кули!

Бойците вече напуснаха укритието на леса, сбираха се на вечеря без огньове, понеже ханът бе заповядал:

— Не палете огън!

На моя въпросителен поглед той отговори:

— Най-много от всичко плаши човека незнайното. А природата на огъня е такава, че той прави нещата ясни. Ето, насреща ни станува край огньовете си многохилядна ромейска рат, видно е. Пък ние отсам сякаш не живеем, няма ни… Не е ли зловещо?

Заедно с първенците от съвета и нашите хилядници последвах хана низ хълма; навлязохме в гората, където се готвеше за плитък сън войската ни.

Докато вървяхме в нишка един след друг, откъм стана на ромеите чух забравени звуци — вечерна молитва. Уединен глас се извисяваше в синята тишина, молеше бога за благослов.

Спрях встрани от върволицата първенци, заслухтях. Христе! — потърсих по навик своя господ, но със смесица от вяра и невяра. — Нима на тебе е нужно всичко това?…

При ромеите — както отсетне ми предаде Валериан — се молела цялата войска. Гологлав, на колене пред архиерея бил василевсът, встрани и зад него — големците. Отдире коленичили простите редници по хилядни и стотни. Десетки хиляди хора, облъскани, угрижени, недояли — животът им бил преминал под чужди небеса, в неспирни войни за благото на империята и на шепа господари. Подбрани сега на нова война, те всъщност просели от Христа не победа, а живот и здраве, мир. Дай най-после мир, боже! — шепнел не един от тях. Спаси нас, господи!… Нямало го всред ромеите онзи твърд стремеж към победа, какъвто — мислех си аз при разказа на Валериан — бях угадил у българите през същата нощ.

Когато Аспарух слезе при своите бойци, те полугласно взеха да си предават един другиму: ювиги ханът!… Към нас прииждаха и прииждаха мъже, жени — бе тъмно, та не можех да определя докъде се простира човешкият разлив, всред който се озовахме, но по приглушените шумове от всички страни се разбираше: българите се стичаха към своя вожд, жадни да чуят волята му.

— Люде! — невисоко им заговори Аспарух. — Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.

— Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки-! — все невисоко, но внушително говореше Аспарух. — Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма!…

Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си(.

Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.

— До утре призори! — завърши ханът.

У никого — забелязах аз — това призори не предизвика трепет, при все че от зората ни делеше нищожното време на един плитък войнишки сън. И защо ли да ги стъписва утрешната битка? — рекох си. — Те вече се чувствуват влезли в сражение.

И така, докато войниците ни се слягаха под дървесата, ние отново се изкачихме горе. Ханът държеше да разчертае и раздаде предстоящия ден на военачалниците си. Изненадах се, че той им изложи замисъл, за който не беше се съветвал с тях.

— Съгледвачите ни са скрити на по триста крачки без предисловие поясни Аспарух на боритаркана. — Твоите конници ще преплуват Дуна веднъж нататък, а после обратно, тъй ще се озовете дълбоко в гръб на василевса. Неусетно. Щом съгледвачите запалят димливи огньове, ще разберете, че боят при онгъла е започнал. Започвайте и вие тогаз! Знаеш как, от деца сте се учили. Прочее, вземи своите дружини и потегляйте веднага!

Паган кимна, стори поклон и изчезна в мрака.

— Отспете си колкото дал бог! — разпусна ханът съвета на боилите, след като разпредели помежду им войската, след като уточни мястото и дълга на всяка дружина.

Чудех се наум колко подробно бе предвидил той всичко. А пред него беше съвсем първото през живота му голямо сражение. Не е ли страшно, че най-първото е тъкмо решаващо? — викнах си, следейки зорко всяка дума и движение на господаря си.

Странно се държеше тогава Аспарух — сякаш бе сам. Той се разстъпи, впери очи в многозвездното небе, после замижа, потънал в мисли. Явно и не смяташе да спи.

— Ювиги — обадих се след време аз, — ти досега кри от мене начертанието си за боя, понеже не ми вярваш, нали?

— Да — отговори той. — Доверието в хората е взело много жертви, а аз нямам право да жертвувам нашите изгледи да оцелеем.

— Разбирам… — смънках объркан. — Може би ще заповядаш да ме вържат докато трае битката.

Аспарух май че обмисляше и такава възможност, защото не отрече веднага:

— Не. Под твое началство оставям бойците по стената от предна страна.

Ставаше дума за онази част от нашето укрепление, която имаше кули и две порти.

— Разбирам… — повторих горчиво. — Ако бъда извън стената, току-виж съм пребягал при своите.

Ханът не отговори, отново потънал в себе си, недостъпен. За него мълчанието ни не беше нежелано.

— Разпореди утре преди съмване всички да бъдат на крак! Ще принеса голяма жертва! — каза много по-късно той.