Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (36)

14.

Бе надвечер — вечерта след погребението на Онегавона. Все още не на себе си от скорошното страшно преживяване, нарочно бях се усамотил. Седях аз в прежълтелите тръстики край един речен ръкав и разсъждавах върху съдбата си.

Свидетели сте ми, че ако се чувствувах привързан от все сърце към някого всред българите, това бе не толкова към Ие и дори не към децата ни, а към хан Аспаруха. Сами знаете що означава голямото мъжко приятелство, изпитано в злочестие, битки, премеждия. Но сега не можех и не желаех да разбера хана, който пресметливо, хладнокръвно беше ми подготвил страшния удар, без поне да ме предупреди. Защо, след като си имаше премного основания да се отърве от своя противник, ханът свали върху мене това по начало оправдано убийство?

Едни и същи са всички господари — мислех си горчиво. — Не знаят те ни приятелство, ни благодарност. Не се облягай на господаря си, робе, той като нищо ще те жертвува за висшите си цели, а историята ще го оневини!…

— Защо си се скрил чак тука, Велизарие? Едва те намерих по огазената диря в тръстиките.

Аспарух наистина дълго беше ме търсил, ботушите му бяха побелели от прахоляка на есенната суша.

— Рекъл си си, че робът ти побягна — казах тъжно.

— Ако беше избягал, имал би право. Аз постъпих зле с тебе, Велизарие.

Такъв човек беше ханът — вече неведнъж съм го изтъквал с искрено възхищение. Той не само си даваше сметка какво върши и защо го върши, но и винаги гледаше себе си с очите на страничен човек.

— Не можех да се призная в убийство, какъв владетел би бил един убиец? — продължи Аспарух тихо, вече седнал до мене. — А нямаше сгода да те предупредя, че бих прежалил дясната си ръка вместо тебе. Надявах се, ти сам да се досетиш за това и да отгатнеш играта ми.

— Излиза, че не съм бил докрай уверен в тебе — казах горчиво. — Онзи ден имаше няколко мига, когато усетих как побелява косата ми… Защо постъпи така?

Моят въпрос съдържаше много — и упрек, и разочарована обич, но и безсилието ми да се освободя от нея; премного близък чувствувах мъжа, с когото от години делях добро и зло.

— Онегавон трябваше да умре… — отговори не на мене, а на съвестта си Аспарух. — Пожелах смъртта му още през деня, в който умря Ирнике. Тогава се убедих, че баща й користно ме мами.

— А защо тъй дълго отложи ти разплатата си?

— Един хан няма право на мъст, негов дълг е справедливостта — хладно произнесе Аспарух. — Не можех да убия Онегавона заради това, че е ограбил мене. Не можех да го съдя по подозрение, че подклажда непокорство всред народа, докато той сам не си призна. Онази вечер всички чуха — Онегавон ме заплаши с нов бунт. Това ми даде право да го премахна…

— Ювиги… — подех плахо, защото този вседържец действително ме плашеше. — Досещам се: ти си замислил нещо, щом разчистваш тъй стари сметки. Дали…

— Що става там! — пак не чу въпроса ми ханът.

Отвъд тръстичища и речни ръкави, отвъд самия Истър лумна в нощта ярко алено зарево. То трепереше, издигаше се или се снишаваше, разширяваше се. Ясно, над ромейските владения бушуваше пожар. Тъкмо през тихата есен, когато всеки селяк трепереше над плодовете на своя потен труд.

— Ромейската войска отново пали… — установи безстрастно ханът. — Отново пепелища ще отбележат пътя й.

Видях ги да пристигат на големи вълни призори — преди зори бях потеглил на риболов. С високо насукани крачоли, с високо препасана риза, носейки малката си мрежа, готвех се да нагазя в едно езерце. Тогава привлякоха вниманието ми десетки — стотици станаха те после — словени. Идеха през водите, като ту гребяха, ту товареха на гръб своите лодки и ситнеха, превити под тежестта им. Светлината от техните сламени коси и бели дрехи не се свързваше с тия мрачни, отчаяни лица. Мъката, с която влачеха било ладиите си, било сечива, завивки и дечурлига, ти късаше сърцето.

Словените идеха на големи вълни, сякаш ги изхвърляше реката, и неотклонно напредваха към нашия онгъл. Не нападение бе това (повечето не носеха оръжие, пък бяха и с все жени, с деца) — те сляпо диреха спасение.

Зарязах за днес риболова, влях се в бежанската тълпа. Съчувствие ме тласкаше към нещастниците, подгонени от незнайна беда.

— Кое ви гони, хора? — попитах онези, най-близо до мене.

— Ромеите… — отговори задъхано млада жена с дете на ръце и още две, вкопчени в полите й.

Тя крачеше едва и се препъваше; товарът й бе я изнурил. Посегнах да поема поне най-малкото й, но жената недоверчиво се дръпна.

— На мене помогни, човече, жив да си! — помоли ме мършав старец, опрял на едното си рамо лодка, крепена от неколцина още, а на другото понесъл веслата й.

Заех мястото му под лодката, тя беше тежка, ей богу!

— За трети път от лятото насам ни разсипва войска — поел дъх, взе да ми разправя старецът. — Без жътва и без покрив ни остави. Тъкмо се посъвземем, налети пак. Откакто се побуниха нашите по Осъма, василевсът наказва и наказва все, що е словенин. Не се живее вече.

— Докато е есен, иди-дойди… — добави млад мъж, също под лодката. — Но зиме дирите си личат. Където и да се свреш, намира те ромеецът. И треби!

— Че как ще изкарате мразовете отсам Истъра? Ни хижи имате, ни зърно.

— Землянки ще си изкопаем, знаем ние — каза старият. — Само дано не ни прогони ханът.

Слисах се.

— Откъде сте чували за хана?

— Хе, откъде! Цяла Мизия говори за вашия хан.

— По вас дори жените и децата яздели, стреляли, мятали. Окоп, по-дълбок от Истъра, сте били изровили. Вярно ли е? — осведоми се друг мъж под тежката лодка.

— Чакай! — прекрати въпросите му старият. — Ти кажи! — обърна се към мене. — Ще ни даде ли мира ханът?

Бих му отвърнал най-неопределено, нали не четях Аспаруховите мисли, но чуждото злощастие тъй беше ме покъртило, че излъгах с чиста съвест:

— Ще ви даде мира, как не! Широко сърце, щедра ръка има нашият хан.

Подир седмица време бях застанал с Аспарух върху насипа над рова, за да наблюдавам по-добре необикновената промяна — пресъхналото мочурище около онгъла ни сякаш бе обкичено с едри, бели блатни цветя. Хиляди словени-бежанци се рояха там. Те бяха се разположили направо върху пръстта (не пръст дори, а напукана корава тиня), плетяха си рогозки от тръстика, плетяха кошници от върбалак или окърпваха съдраните си дрехи. Взели бяха да никнат тук-там дървени навеси и къщици, повдигнати върху набити в земята колове; така словените изпреварват настъпването на речния разлив.

Ханът разглеждаше с почуда стълпотворението под нашия онгъл. Което е право, пришълците се държаха на разстояние от землената ни крепост, като да показваха, че не се натрапват.

— От толкова дни ги гледам — каза ханът, — а не проумявам: тук ли смятат да зимуват?

— Види се — отговорих аз. — Знаеш ли на какво ми приличат? На деца, дето в тъмното бързат да се присламчат към някого, за да не изпитват страх. Ето ги, присламчиха се.

— Без да питат — натърти ханът — Не правят пакост, не крадат, но са тук. А също са и много. Така не може.

— Това, че не ги пъдиш, те са изтълкували като твое съгласие.

— А! — удиви се ханът. — Съгласията стават другояче. По реда си.

— Разсипани са и немощни — казах — Ако речеш, ще ги прогониш с две дружини войска.

При тези мои думи ханът, кой знае защо ми обърна гръб.

— Не дава ми сърце… — изговори той след малко, все гърбом. — Помня какво беше, когато отвсякъде ни викаха: махнете се!… И после, кого бих изгонил от тази равнина? Стопаните й, тъй ли? Нека си плетат рогозки и кошове докато ги пропъди зимата.

Спомняйки си оня наш разговор, избива ме смях — смешно късоглед е човек не само за далечното, но и за близкото бъдеще. И Аспарух, и аз тогава никак не допускахме, че за българите словенството много скоро щеше да се превърне от плахи, неканени гости в съдба.