Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (22)

23.

— Люде! — не високо, но особено отчетливо започна Аспарух.

Те бяха се стегнали преди зори, а сега прииждаха и прииждаха върху широкия пясъчен бряг пред брода, чието дъно се провиждаше чак до сушата оттатък. Нека си кажа, че и мене днес радваше тази гледка, позната ми от лани: деца на коне, трудни жени в колите, огромни вързопи, подновени дрехи… Всичко си беше по реда — премислено и свършено. Не се чудете, че аз вече бях глава на челяд — Ие и малките й братя. Не отстъпвахме по нищо на другите, готови за поход българи — и у нас всичко беше по реда си, а жена ми излъчваше бяла светлина, това иде от щастието.

— Люде! — повтори по-високо Аспарух, докато опашката на предългата върволица продължаваше да се точи към пясъчния бряг. — Аз искам да знаете защо днес опразваме без бой земята, където презимувахме, и защо отново се впускаме в неизвестен път…

До деня, за който ви говоря, бях отбелязвал превращенията, предизвикани у Аспаруха от властта — предизвикани всъщност от страданието и отговорността. Но едва през него ден открих у господаря си още една, неподозирана черта — вдъхновение.

— Мнозина от вас — започва ханът — си викат: изкарахме сносна зима, тъй могли бихме да изкараме още много. За тия години ще струпаме глинена и дървена нова Фанагория, ще я браним от пришълци… Нали тъй разсъждават мнозина?

— Мнозина… — потвърди кавхан Авитохол.

— На кое да се опрем тук, българи, о какво да се задържим? — Ето, от тук из речта на Аспарух взе да искри вдъхновение. — Всички ветрове си дават среща из равнината на Големите реки, през нея върви, необгледно широк, Пътят на народите. Ако не днес, то утре по този път ще ни застигнат хазари или други и ще ни принудят към ново преселение…

— Докога? — извика Аспарух.

Човек би рекъл, че българите не от година, а от две десетилетия вече се реят из неизбродимата равнина, че поне девет пъти са били изкоренявани из своите ненадеждни поселища — такава болка съдържаше викът на хана: „Докога!“.

— Люде! — внушително изрече Аспарух думите, които никой българин не забрави до края на нашия път: — Аз търся за вас не земя, където да преживеем до следващата си разсипия и пак до ново изселване, а родина, където да останем завинаги!… Какъв покой, каква благодат има само в това — завинаги!…

Не си представяте що ще рече тишина над хиляда конници — бездиханна тишина. Със словото си Аспарух бе превърнал тяхното спасително бягство в съзнателно, придирчиво търсене — голяма мисъл! Всеки от хилядите сега я смилаше в ума си, тя щеше да бъде разумното оправдание на неговото тягостно яздене и яздене…

— Хмкхкх… — окашля се кавханът и повиши глас, за да бъде чут: — Нека попитам, щом потегляме пак. Ти, така, в себе си… знаеш ли каква земя търсиш? Или племето ни безкрай ще се лута, като избира за всяко зимуване по-малкото зло?

— Зная какво търся! — вдъхновено изрече ханът. — Уверен съм, че когато стъпя на тази земя, ще я позная!…

Народът нагази реката и — къде върху конски гръб, къде върху сал — се зае да пренася през мътнозеленикавите пролетни води потомството и имота си. А ние с Ие за кратко се върнахме там, където бяхме се обикнали — върху овършалата от човешкото всекидневие, но вече парясана поляна на зимния стан.

Не си въобразявам нищо по-унило от току-що опразнено варварско поселище — допреди часове там е кипял живот, а сега догдето поглед стига виждаш само огризки, смет, черни петна от угаснали завинаги огнища.

Бяхме се върнали не да поискаме прошка от оскверненото късче природа, ами за сбогом с майката на Ие.

Старата наистина отказа да потегли с пролетния ни поход на юг. И тя, както още десетки мъже и жени, достатъчно немощни, за да не се доберат до стана на следващата зима, оставаха тук, в малки, вехти шатри, които родът им бе прежалил. Наблизко или в далечината по два-трима конници също бяха се върнали за прощаване с дядо, майка или баща. Някакво огромно сбогом тежеше над напуснатото селение — живите за последно прегръщаха близките си, приели тиха, самотна смърт.

Не си мислете, че тази гледка бе сърцераздираща — не. При варварите смъртта не е обратното на живота — те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло — род ли, племе или челяд — той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.

Майката на Пагане и Ие си седеше на припек. Едрите й ръце, по-криви и грапави от дъбов корен, почиваха в скута й, за първи път бездейни, освободени. И смирена, и щастлива усмивка разхубавяваше едно лице, каквото би трябвало да има „майката на цялото човечество“. Тя не се зарадва на появата ни, защото и без туй си беше радостна — отървана завинаги от труд и мъки.

— Прощавай, мале! — сви се върху гърдите й Ие. Грапавите ръце галеха леко, като крилце на пеперуда, синьо-черните плитки на дъщерята. Но не докоснаха прекрасното бяло лице, сякаш се бояха да не оставят върху него нечиста следа.

Когато пак скочихме на седлата, старата вдигна към нас очи, насълзени от ярката светлина, и ми заръча кротко:

— Бъди добър със сираците ми, чужденецо!

Докато се отдалечавахме, обърнах се веднъж и триж — все ми се чинеше грехота, дето бяхме зарязали без защита и подкрепа умиращ човек. Ие не се обърна. За нея бе достатъчно, че изпълнява волята на майка си.

Двама с Ие бяхме от последните, които трябваше да поемат речния брод. Отсреща главата на преселението беше се загубила в равната далечина. Стояхме на отсамния бряг, следях как върви преминаването.

— Нека и ние, Велизарие! — молеше ме боязливо Ие, тя никак не бе спокойна извън строя.

— Ханът нареди да изчакам всички — обясних й. — И да проверя как са се разположили ония дружини, дето ще останат да пазят гърба ни от хазарски налети.

— Къде ги дружините? — Ие не отбираше от бойни работи.

— На отвъдния бряг.

Понеже сетните преселници вече нагазиха, можехме да тръгнем подире им. В същия миг съгледах словените.

Да, това бяха те, а не други, бяха невидимите жители на крайречните тръстичища и дълбоката гора отвъд стана ни — на равнината изобщо. Те бяха отвличали залутани извън племето българи, отвеждали бяха коне и отнасяли вързопите ни, бяха задигали нашите мрежи и лодки, но нито веднъж не се появиха открито, по светло.

Днес, дочакали опасните странници да се махнат, словените сякаш празнуваха своето отърваване. Голяма словенска тълпа полека заля високия бряг и пясъчната ива, където отзарана Аспарух бе говорил на българите.

Словени, словени, словени… Какво искаха от нас?

Последните български конници излизаха на отсрещна суша, ние с Ие бяхме още всред реката. Жена ми уловила очите ми проследи дългия поглед, който не откъсвах от довчера нашия бряг, и тихичко писна:

— Кои са тия?… Ще ни избият, бягай!

За бяг не можеше да става дума (конете ни бяха до шия във вода), но за щастие не бе думата и за избиване, иначе бяхме си отишли. Словенското множество отпращаше с очи натрапниците, завръщаше се върху обсебената за кратко от нас земя, която не ни принадлежеше. Някакви опасни конници бяха презимували и изчезнали — какво важеше това за господарите на равната безкрайност?

— Не плаши се, върви спокойно! — казвах на Ие, но за всеки случай пуснах коня й пред моя. Да я прикривам.

— Майка ми… що ще направят с майка ми?… — тихо стенеше Ие, а конете ни вече умело изплуваха на отвъдния бряг.

— Те са хора, Ие, не зверове — напусто утешавах жена си. — Що ще търсят от умиращи? Най-многото — онова сушено месо, дето им оставихме. Пък вече корени излязоха, сладки треви, ще…

Думите ми се губеха над водите. По гърба на Ие отгатвах, че тя плаче. А новият бряг ни посрещна с бялото веселие на цъфнали драки. Пролет. Пролетен път.