Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (14)

15.

През навалицата, която смълчано се разотиваше, вече биваха предавани и препредавани заповеди: „Оседлавай и товари!… До пладне да бъдем на път!“. Както другите, отправи се и ханът към своя кон, влачеше се с неравна крачка — така пристъпва смъртно улучен, преди да рухне. Уплашен за него, следвах го отблизо, когато той се олюля. Бях вече досами хана — подкрепяйки го, — та не бе трудно да отгатна какво беше го зашеметило: под най-високото дърво двамината жреци с все сили опъваха надолу въже. Горният край на въжето — по ствола, по ствола — чезнеше в ниската, лепкава мъгла.

— Обесена!… — изхриптя Аспарух. — Вярно… Защо не ме накараха да изрека и завършека на същия закон. „Да се обеси на най-високото дърво, за да бъде по-кратък пътят й към небето…“

И ханът като подгонен се добра до шатрата си. Уплашен за разсъдъка му (вече казах), влязох подир него. Понечих да седна на постелята, където бях прекарал буден последната нощ.

— Не! — с вик ме спря ханът.

Аспарух оправи завивките, оглади с овдовяла нежност кожите — сърцераздирателна, въпреки собственото ми страдание, бе за мене тя…

— Върху тази постеля — говореше си сам като безумците ювиги, вярвах, че довечера ще положа жена си… Щях да долепя ухо до утробата й и да слухтя… Исках да чуя как бие сърцето на първото ми дете… Няма! — отвърна се той с неизказана мъка от празната постеля. Тогава вече загубих власт над себе си:

— Та заплачи най-после! — проплаках аз. (Двамата бяхме двайсетгодишни, недорасли още мъже.) — Камъни сте вие, не човеци… Отивате към смъртта с лека стъпка, ликуващи… Това да не ви е сватба!

— Смърт всъщност няма, Велизарие — кротко отвърна на изблика ми ювиги. — Има дълга или по-къса раздяла. И все пак докато съм жив, няма да се примиря с тази раздяла, няма да забравя насилието над мене…

— Ти вдигна ръка за съгласие! — упрекнах го ожесточено. — На твое място бих предпочел…

Като излезе най-внезапно от своята унесеност, ханът скочи, взе да бие с юмруци кожената стена на леговището си.

— Върви и съобщи на господарите си, че никога не ще се примиря! Лешояди!… — заклейми своите невидими врагове Аспарух.

 

 

Яздехме и яздехме…

Небето променяше цветовете си от алено през синьо към бяло и пак към алено, понякога — теменужено.

Погледнати от крайпътния хълм (където бях застанал до хана), преселниците напомняха митичен змей с безкрайно тяло и лъскави люспи; просвятваше в строя им оръжие, меден съд, броня.

— Защо винаги, щом има сгода, така внимателно се взираш в народа си, ювиги? — попитах го от любопитство.

— Може да ти се стори неразумно, но все се силя да запомня по лице и име всеки българин… — отговори ми Аспарух.

— Наистина е неразумно — хиляди са.

— Но и аз ще бъда с тях хиляди дни, нали? Освен това, гледайки на хората си като цяло, уча се да отгатвам какъв е духът на цялото за днес.

— За такава работа у нас василевсът храни голям брой ловки съгледвачи.

— От кого ще крия, че искам да узная болките и радостите на сетния българин? То е необходимо за…

— Виж там! — прекъснах го с вик.

Имаше защо. Пред очите ни, като част от върволицата на преселението, вървяха близките на Пагане и… самата тя, но още по-тънка, по-момичешки крехка.

— Видение или чудо божие? — питах се неволно на глас.

— Просто сестра й… — отрезви ме ханът.

— Прилича на Пагане, сякаш й е близначка.

— Не, ни най-малко! — мрачно отрече ханът. — Какво става с тебе, Велизарие?

— Нищо… — оправдах се смутено. — От слънцето е, прежуря…

Бога ми, насмалко не споделих с хана мъката по моята несподелена любов; така дълбоко бях потресен от зримия спомен за Пагане. Така ми се стори, че чувам в отчайващо жежката, мъртво неподвижна мараня нейното обещание: „Ще бъда с вас!“.

Яздехме и яздехме…

Бе надвечер, но още видело. Използувахме следпладнето за работа — яздейки, ханът сръчно записваше нови думи на ромейски.

— На коя книга иде ред след Илиадата? — осведоми се той.

— Друга не съм взел, ювиги.

— А нещо наизуст да помниш?

— Ще се помъча да си… — започнах, когато ни застигнаха вкупом мъжете от съвета.

— Ювиги, имаме да ти обадим някои наши решения — Важно каза кавханът. — Велизарие, ти остани назад!

Тъкмо свих юздите на кобилата, за да изчакам строя, Аспарух произнесе тъй остро, че ме стресна: „Никъде няма да ходи Велизарий без моя заповед!“ Гледах объркано ту хана, ту чичо му; не прочетох в очите им нищо успокояващо.

— Слушам! — покори се Авитохол през стиснати зъби. — Нека и последният роб бъде свидетел на крамолите в рода Дуло!

— И не помислям за крамола — процеди ханът.

— Радостни сме да ти обадим, ювиги, че изпълнихме волята ти да те задомим — намеси се първожрецът, дано прекрати все по-стръвната размяна на остроти между чичо и племенник.

— Може да не ми казвате коя ще бъде жена ми — ледено посрещна вестта Аспарух. — Ще я взема.

— Ханът трябва да има много синове и дъщери — продължи първожрецът, но ювиги го сряза грубо:

— Все едно!

— Не все едно, а най-доброто — (кавханът май беше очаквал, че Аспарух ще се противи, та лицето му изведнъж се разведри.) — Избрахме ти едничката дъщеря на първожреца наш.

Бъдещият хански тъст тържествено кимна. Ще рече, давате бащинското си съгласие.

— Онази ли, която преди идната пролет трябва да умре, ако баща й неточно ни е предал волята на Тангра? — отмъстително напомни за своя най-черен ден ханът.

— Понеже аз ти предадох точно божията воля, дъщеря ми ще живее като плодовита ханка! — това заяви първожрецът, без да му трепне окото.

— Съветът ни свърши, надявам се — студено отсече Аспарух.

Някое време яхахме мълчаливо, първенците не се оттегляха.

— Има още… — съобщи по някое време кавхан Авитохол. — За Велизарий…

— Е? — в този кратък звук Аспарух вложи много нещо.

Излишно е да ви говоря що почувствувах при споменаване на моето име. Съвсем скрито се прекръстих трижди: „Спаси ме, майко божия!“. Нека само поясня, че винаги и с цялата си кожа бях усещал неприязънта (по-лошо — враждебността) на първите от първите хански хора спрямо моята нищожна личност. Надменни по високото си рождение и поради високото си място всред българите, Авитохол и Онегавон ревниво бяха наблюдавали как ювиги ме допуска милостиво до себе си, как между двама ни се ражда и зрее най-мъжката от всички мъжки обвързаности — приятелството. Като кавхан, като първожрец те пък двама бяха сраснати о студения и негъвкав дворцов ред. Под открито небе, под бича на степния вятър или под слънчевия жупел Авитохол и Онегавон продължаваха да се държат, сякаш при двора във Фанагория: за тях например си оставаше необяснима и недопустима близостта между един владетел и роба му. Те не можеха или не желаеха да проумеят, че ханът благоволяваше да ме има за близък тъкмо понеже бях нищожен в негови очи, а пък носех у себе си познание за друг свят и друг вид хора…

По него време и Аспарух, но и аз не си давахме сметка; че ни обвързва не само това, което току-що изтъкнах; сближила ни беше нашата младост и млада доверчивост, и вечно младата човешка жажда за общуване. По тази, макар неосъзната причина все по-рядко взех да се отдавам на спомени за своя предишен живот — битието на образован патриций; все по-рядко се промъкваше всред разноцветните ми мисли (оцветени богато от непрестанно променящата се природна среда, където течаха дните ми) помисълът за бягство. Затуй, щом чух името си от устата на Авитохол — един от ония, дето продължаваха да ме имат за чуждо тяло всред единния строй на българите, — изтръпнах: не беше за добро!

— В последната беда, която прокуди народа ни — твърдо говореше кавханът, — всички отгатваме добре познат нам подтик — ръката на василевса! Преди време ромеите са насъскали срещу България аварския хаган. Сега пък — хазарите. Защо ни е да храним ромейски заложник, след като василевсът престъпи своята дума? Според съвета — (кавханът подкани с поглед останалите първенци, а те нестройно потвърдиха: „Вярно е!“) — Велизарий трябва да бъде убит!

„Знаех си!“ — бе сетното, което разсъдих, още не на себе си. Оттам нататък мислите ми се разлетяха като уплашено ято, а пръстите ми се вкопчиха в гривата на коня. Оборавих се едва когато заговори ханът. (Нему, види се, също е било нужно някое време, за да осъзнае станалото.)

— Какво ново сте научили за тайните връзки между василевса и хагана? — попита Аспарух внезапно остро.

— Досегашният ни опит показва…

— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.

— Кое ти дава право да упрекваш по-старите от тебе? — мрачно процеди кавханът.

— Това, че съм хан!

За първи път чувах Аспаруха да изрече тия прости, а пълни с тежко значение думи. Цял нащрек, както бях, долових колко ненадейни бяха те и за противниците му.

— По волята на покойния ми брат… — поде тежко, но вече не тъй самоуверен Авитохол.

Ханът не го остави да изтъкне (за кой ли път?), че според волята на ювиги Кубрат…

— Баща ми всякак щеше да обяви на боилите, ако би ми наложил настойник — с непозната дотогава твърдост произнесе Аспарух. — Кажете, кой на мое място нямаше да се усъмни в законните права на такъв настойник?

Въпреки напрежението, което бе предизвикал въпросът му, първенците немееха. Явно стана, те изчакваха на чия страна ще се окаже победата в този двубой.

— Думата ни е за Велизарий и нищо повече — върна спора към началото му кавханът.

Премалял, като беззвучно шепнех молитви, дано бог ми даде сили за мъченичество в негово име, не отделях коня си ни крачка от коня на хана — само от Аспарух зависеше животът ми!… Усетих как той се изпружи, пое дъх и каза високо:

— Няма да го бъде!

— Кое? — все още не искаше да повярва на рязкото превращение у племенника му кавхан Авитохол.

— Не разрешавам занапред да я карате тъй, както от бащината ми смърт насам!

Ханът изведе коня си напред, за да се озове очи в очи със съвета. И произнесе с глас, който никой от нас още не бе чувал:

— Не е трудно да отгатна помислите ви — вашата сметка е да ме лишите от моя довереник. Защо ли? Защото самотният човек е и беззащитен. Трябва ви да бъда без защита, тъй ли?

Никой не бе готов за такъв обрат — пред съвета стоеше не сирото момче, а властно суров млад мъж. Великите боили видимо отстъпиха от своите вдъхновители, първожрецът и кавханът останаха сами пред редиците им.

— Несправедливи са подозренията ти, ювиги! — с горчиво достойнство рече кавханът. — Не в своя полза, а заради доброто на всички нас съм ти напомнял и ще ти напомням стария закон, обичаите на Велика България.

— Велика България е вече част от нашето минало… — сякаш на себе си отговори ханът. — А нам предстои нещо ново… съвсем непознато. Искам да ви видя готови за него!

— Колкото до Велизарий… — с присъщото му упорство настояваше първожрецът, та си заслужи властният ответ:

— Казах!

Съветът беше се върнал към строя. Ханът яздеше, този път наистина усамотен. Не събрах смелост да го доближа и заговоря — не ми се вярваше, че съм спасен. Клефах на хвърлей подир Аспаруха и на още толкова — пред първенците му, като скришом подсмърчах, беше ме втресло от страхове.

Посмеях да настигна хана по мръкнало, когато първенците се слягаха за вечеря и сън.

— Нямам думи за благодарността си, ювиги! — промълвих смирено. — Ще моля всяка заран бога да те сподоби с най-многото: дълъг живот, здрава власт, победи!…

— Дали това е най-многото?… — попита с тъжна насмешка ханът.

— Не се и надявах, че с един удар ще се изскубнеш из ръцете, дето все по-яко се стягаха около шията ти…

— Ха, с един удар! — засмя се Аспарух. — Колко още удари ще има от едната и от другата страна!… Нека те предупредя — пази се, Велизарие! Чичо ми и моят… тъст едва ли ще се помирят с това, че ходиш жив.

(Признавам си, сега съвсем ме втресе…)

— Пази се, но не ги кори! — продължи Аспарух. — Те си знаят своето: да редят делата ни по стария закон, проверен, осветен, завещан от дълбока древност… Докато всичко около нас иска от нас друга мяра, нова. Сам не си вярвам, че ще я налучкам…

Да, това бяха думите на още твърде младия ми за такива думи господар.

— Благодаря ти!… — продължих да ликувам, че съм жив, бях глух за всичко, извън моята радост от живота.

Ханът — пак със същата новородена у него суровост — нетърпеливо махна с ръка.

— По вярата на българите — каза той — най-тежкиягг грях е неблагодарността. Не забравяй това, Велизарие!