Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (9)

10.

В големия каменен трем владееше полумрак — робите бяха втъкнали борина в халки по стените. После те пренесоха господаря си ведно с постелята му — десетина пласта най-редки кожи. Не бях виждал ювиги хана от петдесетина дни, но щом го зърнах, оправдах отчаянието на Аспаруха: баща му си отиваше — тъй изглеждат смъртниците.

Върху челото на стария владетел — прибелял, стопен и необяснимо отдалечен от всички нас — лежеше изстинало примирение; само горящите очи напомняха неговата неукротимост и душевна сила. Две прозрачни ръце се открояваха всред кожите, но и те бяха без живот.

Хранените хора се развълнуваха глухо. Долових сподавен стон, скрито мъжко подсмърчане. Когато Баян, Котраг и Кубер коленичиха до бащината си постеля, отпуснахме се на колене всички ние. Нарочно бях излязъл най-напред — никога не бях присъствувал на езическо приношение.

Вляво и вдясно стояха прави великите боили, първожрецът и четирима обикновени жреци. От едната ми страна бе Аспарух, а от другата — старецът Ерми с внук си.

Докато се озъртах, жреците въведоха вързано куче, една от хубавите хрътки, с които ювиги ходеше на лов. Животното с радост позна господаря си, то се теглеше и подскачаше, цялото устремено към болния. Но тутакси усетило, че в постелята на хана се е притаила и смъртта, кучето клекна на задни крака, източи врат и взе да вие като гладен вълк.

— Животните предусещат края на господаря си… — прошепна слепият старец.

— Започвайте! — надвика кучешкия вой ханът с глас, който сякаш идваше от миналото му, ненадейно могъщ.

Двамата жреци придърпаха хрътката към четириъгълен дялан камък, издигнат посред трема; всеки от тях улови преден и заден крак на животното. Те го опънаха по гръб върху жертвеника. Тогава изстъпи първожрецът, много висок, попрегърбен — най-пищно украсеният от всички българи.

Той изтегли широк и крив нож, вдигна го над главата си, докато шепнеше нечуто заклинания. И тъкмо когато си мислех, че ония двама вече ще изтърват кучето, понеже то се противеше лудо на силните им ръце, първожрецът с ловък удар разпори хрътката от гърлото до опашката.

След миг двамината жреци, опръскани до веждите в кръв, отпуснаха желязната си хватка. Кучешкият труп увисна на четири страни върху жертвения камък, кървави струи потекоха по мрамора. Проточил шия като камила, аз виждах как димящите вътрешности на жертвата още потръпваха в гърч. Над тях се наведе великият жрец, изучаваше ги. В трема би се чуло, ако паднеше игла.

— Сърцето на кучето, това си ти, ювиги! — обяви първожрецът. (Той изтръгна сърцето и го стисна в юмрука си.) — Топчесто и кораво като речен камък… Ще рече, имаш напреде дълги години здраве, години на власт и слава… Всяка друга вътрешност е подчинена на сърцето, ювиги. Сиреч, твоят народ и в бъдеще ще ти се покорява, ще те крепи, за да го водиш мъдро. Ти ще достигнеш величие, което…

— Не за живота си и не за властта си питах аз Тангра! — прекъсна ласкателствата му хан Кубрат. — И без тебе зная кога ще умра… Аз умирам, българи!

Усетих как се изправя всеки мой косъм — неописуемо бе величието, с което обявяваше своя земен край един владетел. Застинали дотук благоговейно, българите не сдържаха повече сълзите си; по страните на мнозина изпращачи се стичаха едри капки. Мъжки плач…

— А какъв е въпросът ти към Тангра, ювиги? — произнесе оскърбен първожрецът.

— Отгатни го и отгатни отговора му по утробата на жертвата! — заповяда ханът.

— Аз тълкувам волята божия, но не чета помислите на смъртни — отказа му първожрецът. — Ти никога не си ми искал да докажа своята дарба на тълмач между бога и тебе. Защо точно днес?

— Защото днес трябва да взема последно решение. Утре или след месец не ще мога да пререша…

Настъпи нетърпима тишина. Хан Кубрат изпитателно гледаше първожреца, а първожрецът отведе поглед. Чувах да се отцежда кръвта на хрътката.

— Намерете Пагане! — неочаквано заповяда ханът. Аспарух скочи и излетя навън като стрела.

Не бях в състояние да определя колко време изтече преди на вратата да застанат Аспарух и Пагане. Въпреки страховете ми, въпреки ревността, не можах да не си призная: „Богородице, колко са хубави! Как са си лика-прилика!“

Те за първи път бяха заедно пред очите на хана. Долавях и горестта, и свяна, но и щастието им, че са се изправили един до друг като годеници пред най-важните мъже на държавата.

Това трая само миг, той ми се стори дълъг поради напрежението, което внесе.

— Ела насам, дъще Ишбулова! — властно и ласкаво я извика ханът.

Пагане се отправи към постелята му с припрените си, гъвкави стъпки. Тя направи поклон много ниско и се задържа така, докато ханът не й подаде ръка. Пагане я пое, благоговейно допря челото си до нея.

— Във Фанагория говорят, че Тангра бил те белязал с ясновидство, Пагане — рече той благо. — Кажи ми, отгатваш ли какъв въпрос отправя душата ми към него?

Беше ми страшно да ги гледам така: впили поглед в поглед, сякаш великият хан откриваше душата си, а младата жена я приемаше открито. Главните се отразяваха в техните зеници, затуй ми се привидя, че между Пагане и Кубрат припламват синьо-червени искри.

— Разбрах!… — тихо каза ясновидката. — Ти искаш Тангра да посочи път на народа ти. Тебе те мъчи черна грижа: що ще бъде с българските племена след… кончината ти.

— Така е — призна старият хан и се отпусна в постелята си. — Дано чуеш и ответа на Тангра!

Пагане се изправи съсредоточена, гърбом към жертвения камък. После, с израза на онези, дето ходят насън, тя се вторачи в кучешкия труп.

— Колко малко кръв върху жертвеника!… — промълви Пагане. — Тоест, малцина българи ще останат във Фанагория…

— Нима Тангра желае нашия свършек? — с упрек възкликна ханът.

— Не, ювиги! Виж, почти всичката кръв е изтекла на три страни, към три от земните посоки. Север, запад, юг… — изброяваше Пагане като ги показваше. — Тангра иска от тебе да разтроиш българите според най-големите им племена и да ги отправиш накъдето той ти сочи. За да се спаси от гибел поне едното…

— Нещо такова премислях много нощи — призна ханът. — Българите трябва да си търсят нова родина! Защитена сигурно от самото велико естество.

— Всесветли, как ще оставим крепостите си, градени с толкова труд?

Беше проговорил кавханът, Кубратовият брат, мъж на средни години, почти Баянов връстник.

— Не за първи път българите ще напуснат съграденото от тях… — с болка рече Кубрат. — Но, ако се покорим на волята на Тангра, няма ли да разкъсаме своите сили?

— Няма! — твърдо отговори Пагане. — Всред тварите в морето се среща чудновата твар. Разкъсаш ли я на части, от всяка нейна част отново израства едно цяло животно. Стига българските племена да открият земи спокойни, тучни, и трите ще пораснат до цяла нова държава…

— Че ние я носим в себе си, тази държава! Нали и тук, където процъфтя Велика България, преди векове сме дошли като гонени преселници? — сякаш въвлечен във вярата на Пагане, хан Кубрат трескаво продължи думите й. — Синове мои! — обърна се той към тримата коленичили пред постелята му. — Чуйте последната ми воля!… Ти бе роден за хан, Баяне, най-тежкият жребий се пада на хана. Остани с оногурите и до последно брани Фанагория! Така братята ти ще спечелят време, така врагът ще загуби време преди да се впусне по следите на преселниците…

— Ще браня до последно Фанагория! — сурово отсече Баян.

— Синове мои! — положи ръце върху раменете на Котрага и Кубера старият хан. — Вземете племената на котрагите и кутригурите, търсете им нова родина!

— А кой да поведе оногундурите, ювиги? — попита Баян. Очите на хана спряха до мене. Върху Аспарух.

— Тях ще поведе хан Аспарух! — заповяда Кубрат.

— Не! — скочи ужасен четвъртият хански син. — Не съм достоен, не съм готов за властта, татко!

— И аз не бях готов преди трийсет години — с умора изрече Кубрат. Направи ме голям владетел неволята на народа ми…

Настана мълчание. Цялата кръв беше се отляла от лицето на Аспарух.

— Не може ли да ме отмине… — не доказа той плахата си молба?

— Не може! — закова хан Кубрат. И пак мълчание.

— Предай ни своята воля и твърдост, татко! — промълви след малко Баян.

Той пръв се наведе за сбогом над бащината си десница. Ювиги окачи на шията му едно от своите сребърни огърлия. Последваха Котраг и Кубер — те също получиха хански отличия. Имаше нещо сърцераздирателно в суровата простота, с която живите се откъсваха от обречения.

Идеше ред на Аспарух. Преди да се прости, той отиде при Пагане, улови я за ръка и я накара да застане редом с него.

— Щом е дошло до сбогом, татко — каза Аспарух разплакан, — благослови и бъдещата ми невеста!

Хранените хора, досега удавени в скръбта си, глухо се разшаваха; чух многогласния им ропот.

— Не мога, сине, дори пред смъртта си да погазя закона ни… — отговори хан Кубрат. — Ти вече си хан и ще ти избере жена съветът на боилите… Никога не съм споменавал, че е леко да бъдеш владетел.

Въпреки че не виждах Аспаруха в лице, отгатвах страданието, което изпитваше — двойно страдание от раздялата с баща си и от бащиния му отказ. Прегръдката, в която той обви стария хан, неговите ридания върху Кубратовото рамо, обърканите целувки, с които покри ръцете на баща си — всичко ме разтърси тъй, че тихом се измъкнах от ходника.

Гледах през бойницата смълчания бежански стан във вътрешната крепост — месечината го огряваше зелено мъртвило. Плачеше сърцето ми пред цялата неизвестност, която ме очакваше от утре — кой ли от младите ханове щеше да ме получи като наследена вещ?

Край мене преминаваха мълком ония боили и жреци, които бяха си взели сбогом с умиращия. Те изглеждаха така потънали в нерадостни мисли, че колчем понечвах да се обърна към някого, отхвърляше ме назад неговата затвореност. А ханските синове така и не се отдалечиха от постелята на баща си. Нямаше кой да ми обади моето бъдеще.

Тогава се зададе старецът в черно с внука си. Момчето бършеше сълзи, като с другата ръка грижовно крепеше слепия.

— Взехте ли си сбогом с ювиги? — гледах да ги заприказвам.

— Не съм достоен да целуна ханската ръка — кротко отвърна старецът.

— Кажи ми, старче — бързах да узная аз, — дали всесветлият нареди при кого от младите ханове ще остана заложник.

— Разпореди се. Ще потеглиш с Аспаруха, защото той поема към вашите предели.

— Сполайти за вестта! — сграбчих ръката му и я целунах.

Истина си е, че — в целия предсмъртен мрак, който тегнеше над аула и Фанагория — мене ми просветна: Аспарух… Все още не бях наясно (и нямаше как да бъда) какво щеше да означава в едва начеващия мой мъжки живот това име. През дните, за които говоря, то нямаше ни тежест, ни блясък — бе име на един обикновен млад мъж, стъписан пред необикновения си жребий.