Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (7)

8.

Не помня дали това се случи на същата вечер, но беше пак през есента. Студът бе стегнал яко, затуй с радост приемах поканите на Аспарух — в каменния хански аул поне не подвяваше както в шатрата ми.

Аспарух използуваше и вечерните часове за някаква полезна работа. Например режеше дълги тесни ремъчки, заковаваше ги по три о дървения стълб и ги сплиташе като женска коса; той винаги по нещо вършеше. А аз седях до огнището, греех се.

По някое време бавни, тежки стъпки прокънтяха из ходника.

— Така стъпва само ювиги ханът — казах.

И се изправих. Беше действително хан Кубрат, чието присъствие неизменно ме смущаваше. Господар на бъдещето ми, стараех се всякак да спечеля неговото благоволение, но старият хан бе така пестелив на думи, виждаше ми се толкова недосегаем в своето височайше безразличие, че не смогвах да отгатна нищо зад хладно замисления му поглед. Неразгадаема за мен бе възрастта на хана. Той ми се струваше и старец, заради почти белите си коси и мустаци, и мъж на средни години по своята сдържана сила, която навремени се издаваше в движенията му, в остротата на речта.

Двама с Аспарух му се поклонихме чинно. Ханът заразглежда работата на сина си. Разглеждайки я, той подхвърли:

— Е, какъв смяташ да станеш, сине? Кожар, ковач, оръжейник?

— Искам да мога съвсем всичко — прямо отговори Аспарух. — Искам да ти бъда най-добрия воин.

— Малко е, малко!… — рече хан Кубрат. — Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри воини. Един повече не е кой знае що…

Забили поглед в мраморния под, двамата ние приличахме на поучавани деца, при все че на ръст бяхме по-високи от хана.

— Иде зима… — без връзка продължи той. — Къси дни, дълга тъмница. Откакто при нас е Велизарий, гложди ме такава мисъл: защо да те не научи на писмо?

В пълно недоумение Аспарух се втренчи в баща си, после в мене.

— Ти сам си ми казал, че на мъжа прилягат дела, не писмо — проговори той. — Затова съм залягал във всички мъжки изкуства.

Преди да му отвърне, ханът седна до огъня, прикани ни да седнем и ние.

— Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго… Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождане. А къде ги нашите хора, годни за договори?

— Че то е лесно! — с облекчение рече Аспарух. — Ти храниш тълмачи за разни езици.

— Тълмачът не е годен за пратеник! — отряза ханът. — Пък ако пратеникът бъде и хански син, той струва колкото трийсет други.

В светлината на тлеещата жарава Аспаруховото лице отрази цялата тревога, която бяха предизвикали у него думите на баща му. Младият мъж задавено попита:

— За заложник на чужбина ли ме готвиш, тате?

— Не! Хански син мога да разменя само срещу сина на владетел. Казвам това, което казах — на Велика България трябват писмени, многоезични пратеници! От утре ще те учи Велизарий.

Аспарух и не понечи да се противи, волята на всесветлия беше закон. А всесветлият се обърна към мене:

— Ще те наградя толкова богато, колкото по-бързо свършиш работа. При една забрана — никакво слово за вашия бог! Иначе ще ни накаже Тангра.

Така започна то… През нея вечер не допусках, че радостта, която Аспарух скоро откри в учението, ще бъде причина, щото да остана жив.

На следващата заран влязох в същата стая като носех свитък кожа и чернилницата. Пристъпвах плахо — нали дотогава бях все ученик, пък внезапно трябваше да стана учител.

Изненадах се, че там сварих двамина: побелелия слепец и внука му. Здрависахме се, седнах да чакам ханския син.

— Кой влезе? — попита слепият, вперил в потона слепи зеници.

— Ромеецът — отговори момчето. (То любопитно ме разглеждаше.)

Но моето любопитство беше не по-слабо. За кой ли вече път срещах тези двамина все в аула, все безмълвни, неподвижни…

— Прощавай, старче — рекох, — и ти ли си на служба при хана?

— Не, аз служа на племето — отвърна той, без да извие лице към мене. — Аз съм неговата памет…

Недоумявах. Преди да заприказвам по-изтънко обаче, слепецът додаде:

— Памет и глас… Викат ме навсякъде, където се случва нещо важно, за да го запомня и разказвам. Разказвам аз най-вече на внука си, споменът не бива да умре с мене… Ние, разказвачите, не воюваме, цялото племе пази дълголетието ни. Затуй ме намираш чудноват, само внук ми и аз не сме във войнишки дрехи.

— Разбирам — казах поразен. — По нас не помним, а записваме.

— Книгата е вещ — все напевно говореше слепецът. — Гласът човешки предава освен познание и радостта, и мъката на отколешните хора. Как ще сравниш ония ситни черни знаци с моето слово?

— Право! — казах поразен. — А какво важно има да се случи днес в аула?

— Нищо. Днес не ще бъда свидетел, днес съм глас. Ювиги ханът повели да разкажа на сина му Аспарух българското дълбоко минало. Онова време, когато българите населявали до небето планина. Як гранит, а върху гранита — крепости…

— Че на месеци път от тука планини няма, учил съм.

— Ще рече, било е на години път от тук — сякаш не говореше, сякаш пееше слепецът. — От коляно на коляно племенната памет предава: наша истинска прародина били великите планини…

— Не както сега и тук, най-високият хълм из земята ни ще да възлиза на двайсет човешки ръста… — каза тихо зад гърба ми гласът на Аспарух.

Захласнат в напевния разказ на слепеца, не съм чул кога при нас бе влязъл ханският син. Той бе изслушал този разказ от сами началото му, слушал бе със затаен дъх, преди да засипе стария Ерми с нетърпеливи въпроси: всички ли българи напуснали прародината си, или някои от племената им останали там? Направо от великите планини ли дошли те около Таис и Танаис, или някое време изкарали другаде, пак до време? Кога ги поробил аварският хаган и колко траяла робията им под аварите? Вярно ли е, че родът Дуло слизал от големия завоевател Атила, вярно ли е, че заедно с неговите пълчища българите били яздили далеко-далеко към заник, че побеждавали и завладявали, че пак българи стигнали били — след Атиловата гибел — до топлите моря и Константиновия град, както и…

Старият Ерми отговаряше къде подробно, къде едносложно на неизчерпаемото любопитство на господарския син. Пред мене се разстилаше древното, широко разклонено минало на българските племена, гонени от беди, разлели се на преселения и завоевания, променяли неведнъж родина, закотвени плитко — по мое време — върху плоската, брулена от всички зли ветрища равнина северно от Понта Евксински… И аз имах въпрос към стария Ерми, макар да не го зададох: докога ли ще удържат българите сегашната своя родина?

Новините, които идеха до Фанагория от бойните поля — не едно, а множество боища, където хазарите ту биваха отхвърляни назад, ту напредваха стъпка по стъпка, — тия често тревожни новини ми даваха право да попитам: докога ще удържите? Но не смеех да допра болното за всекиго българина място, въпроса за хазарската напаст, която тежеше над Кубратова България като сянката на облак източни скакалци.

След като Аспарух отпрати паметта на племето, той дълго остана замислен, отсъствуващ.

— Да почваме ли? — приканих го аз.

Разстлах върху мрамора неизписаната кожа и отхлупих чернилницата, и натопих перото.

— Гръцката азбука има двайсет и четири букви — подех. — Първата е алфа и се чете „а“.

Нарисувах я. Аспарух също потопи перо и повтори алфата върху отсрещния край на пергамента. После се загледа неопределено.

— Удивителни неща разказва старецът Ерми! — промълви той.

— Удивителни! — потвърдих, за да преминем към работа: — Напиши ми сега десет пъти алфа!

— Ние също си имаме знаци, тях не познаваш пък ти! — внезапно бойко заяви Аспарух.

— Покажи ми ги! — усъмних се, защото нас ни учат, че варварите били безписмени. Аспарух начерта чудновати знаци — остроъгълни, многокраки, опасни някак си.

— Това е знакът на моя род, Дуло! — каза той гордо. — Това означава лък, това — кола, това — коне, много.

— Ти ми говориш за знаци, а аз — за букви — поясних. — Нека продължим, тогава ще разумееш разликата.

— Няма да продължа, докато не признаеш, че и българите си имат букви!

— Признавам — рекох кисело. — А ето и омега, последната от буквите. Тя се чете „о“.

— У нас такава няма. Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч — всичкото: небе, слънце, земя, вода…

— Това ли бил богът ви! — слисах се.

— Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.

— Прав си — рекох. — Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.

— Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! — разсмя се с пълно гърло ханският син. — Сиромаси!

Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.