Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (50)

29.

На второто утро от войната срещу българите Константин Погонат още изобразявал самообладание, при все че това му струвало много. Той изслушал съобщението за края на Ираклий, направено от Валериан. Валериан се боял от гневен изблик, подобен на снощния, но василевсът само стиснал зъби. Той не откъсвал взор от хълма със самотния конник насреща по време на целия си по-нататъшен леден разговор с началника на тайните работи.

— Такааа… — неопределено казал императорът. — По-добре ще бъде Ираклий да не ми се мярка, докато не реша къде да завърши той дните си. В крепостта на някой остров вероятно… Та, словените, а? — василевсът криво се усмихнал. — Като как, питам, за твоите съгледвачи из Мизия е останал тайна бойният сговор между ония… блатни твари и… източните скакалци? Питам! — натъртил той с растящ бяс, понеже Валериан мълчал като риба.

— Сговорът им ще да е съвсем нов, щом не съм получил вест за него… — смотолевил най-после Валериан. — До преди месец само тукашни князе ти се оплакваха от българското зло.

— Говорели са едно, мислели са друго — толкова трудно ли е да се подразбере? А сега? — с нескрита ярост процедил василевсът. — Ако словенското море, всред което се намираме, залее (по заповед на оногова!) обратния ни път? Ако се наложи да воювам два месеца, за да се прибера там, където в мое отсъствие се решават най-важните за християнството въпроси? Тогава?

— Всесветли, още е заран — опитал се Валериан да внесе надежда в Константиновите мрачни разсъждения. — Дълъг е днешният ден. До вечерта…

— Млък!!! — изфучал василевсът.

— На твоята заповед, всесветли! — притърчал по това време стратегът Теодор, младият любимец на Погоната. — Войските са строени.

Без да снеме очи от височината насреща, василевсът мълча;.

Другите стратези и хилядниците, които прииждали, за да изслушат предначертанието на боя, взели да се споглеждат, да се посбутват — те недоумявали пред дългото, мътно мълчание на своя повелител.

— Вървете при хилядните си! — оборавил се след малко той. — Нека останат строени!

Когато при него останали само Валериан и Теодор, василевсът им пояснил:

— Трябва да помисля…

— Всесветли — позволил си да пренебрегне думите му Теодор. — Не зная дали патрицият Валериан ти е доложил, войската е неспокойна, усеща се!

— А! И това ли? — попитал през зъби василевсът. — Защо трябваше да не позная?

— Защото съм убеден, че победата ще успокои и обедини иначе доста разнородната ни войска — промълвил Валериан. — Исках да спестя на василевса…

— Млък!!! — пак изфучал императорът.

И махнал ръка — освободил своите двама най-доверени помощници. Така той останал да размишлява сам, втренчен във врага си насреща.

Колкото до мене, тъкмо през онази заран аз проумях, че животът ми всред българите ще се промени. Вчерашният ден с ожесточението и страхотиите си и камарите съсечени наши бойци, и ятата плувнали из плитчините ромейски трупове — всичко това ми говореше, че за българи и словени „ромей“ е клеймо, което постепенно трябваше да ме усамоти. Премного кръв…

Вървях низ склона, където бе намерил укритие негодният за бой народ — там днес жени и старци оплакваха убитите си. Измити от засъхналата кръв, пременени като за празник, мъртвите все още бяха отсам, между своите, под веселичко есенно слънце и бодър утринен ветрец. Все още не бе настъпила раздялата, която ще превърне във вдовици и сираци тъй много хора, доскоро топло облегнати о нечие яко, вярно рамо…

Посред множеството изпращачи на свой храбро загинал спря погледа ми родата на младия жрец Безмер. Безмер лежеше почти гол, снажен и бял. Било е късно да затворят очите му; те съзерцаваха волната синева, в тях бе застинало и обещание за вярност, и въпрос: какво ще бъде с всички нас?…

Дъщерята Кормисошова и булка на Безмера се гънеше от мъка като млада върбичка. Около нея бяха наклякали дребните й шарени деца, но тя не ги виждаше, ни чуваше. Дланите й галеха прекрасното лице, косите от тежко злато, не се плашеха да докоснат противната, пет пръста дълга рана, през която бе излетял животът от това младо, създадено за радости тяло…

Едва днес, при всеобщото оплакване аз забелязах колко много били словенските жени всред нас. Ех, че хубаво, че радостно беше на сватбите ви, бели момичета! — мислех си с отесняло гърло. — Знаехме ли, че ви мъжим за смъртта?…

Нататък, по-нататък… Навсякъде се сблъсквах с човешката скръб. Видях вдовицата на предания Севар да обмива грозно съсечен труп — навярно не на близък, понеже старите й очи бяха сухи. Затуй пък до нея, тръшната в пепелака, ридаеше и се късаше млада словенка, трудна.

Внуците на Севаровата вдовица седяха настрана, вторачени с недетски очи в мъртвия.

Когато минах край престарелия Докс, дето бе спасил живота ми преди дълги години, той ми се усмихна като изумял и изговори беззъбо:

— Момче, сега вече връщане няма!

Старият боец сякаш приветствуваше тази жестока истина; бялата светлина от коси и брада озаряваше пророчески лицето му. Нямах достоен отговор на неговото прорицание.

Продължих към мястото, където вчера бях се разделил със своите. Отдалече ги преброих с изтръпнало сърце — две момичета, трима юноши, Ие… Благодаря ти, Тангра! — възликувах аз.

Синовете ми бяха се отбили за кратко, колкото да ги види живи. Ие. (Забелязах, че немалко воини стърчаха нетърпеливо наоколо, а майки и сестри ги прегръщаха, галеха.) Когато доближих челядта си, тримата новоизпечени бойци веднага приеха израз на чинопочит — за тях аз бях сега не баща им, а началникът на стрелците по стената.

Ие не се обърна към мен. Тя гледаше синовете ни, като че ли цяла вечност не би им се нагледала. Какво ли денонощие е преживяла? — рекох си, моята жена ми се стори състарена с десет години. Тя откачаше от шиите на дъщерите ни прости муски и ги увързваше по дрехите на момчетата. Да ви опази Тангра! — заклинаше несвястно.

Положих ръка върху плещите й. Ие се стресна.

— Кажи, ще се върнат ли? — питаше ме тя. — Що свят изгина!…

Нямах отговор и за святата тревога на Ие. Когато полека се отдалечих, тя и не забеляза, че ме няма. Като пребит изпълзях височината, на чийто връх си знаех, че ще заваря един мъж и един кон.

— Дадох им отдих… — каза ми Аспарух, сякаш досега все бяхме разговаряли. — Толкова време откак ромеите се строиха и — нищо… Какво ли означава това?

— Може да означава поне сто неща… Важното е, че хората ни ще си поемат дъх.

— Върви, поспи и ти, Велизарие! — топло, както някога, рече Аспарух. — Аз съм тук…

Той беше все там и надвечер, и на следващата заран, и през втората надвечер. Добре отпочинал, подобно на всички наши конници тогава, пак се изкачих при хана.

— Ромеите развалиха строя — съобщи ми той. — Заран го правят, вечер го развалят. Втори ден — нищо!…