Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (49)

28.

Междувременно стратегът Ираклий, върху когото василевсът възлагал надеждите си за бърза развръзка по българските работи, пристъпвал, окалян до пояс, по дъното на дълбокия овраг. Потокът, за който говорили съгледвачите, бил превърнат от хилядите войнишки крака в рядка и досадна кал. Скрили шлем и меч под наметките си, за да не бъдат разгадани по някой предателски блясък под месечината, ромеите напредвали глухо, като се плъзгали и препъвали из неравното му корито. Стената на онгъла ни оставала доста вдясно от тях, но за всеки случай на стотина крачки пред войската лепнели по брега на оврага съгледвачи. Те не долавяли ни звук, ни движение. Есенната нощ била бездиханна, стърчели прави като копия тръстиките.

Пред очите на доблестния Ираклий теснината полечка се разширила. Те се напрегнали да обшарят блатистата далечина.

Ни звук, ни движение.

Заслужилият стратег спрял при първата китка тръстики, изчаквал войската си. Опипом, проклинайки през зъби, тя скоро от върволица се сбъхтила в тълпа, докато други хиляди бойци се притискали зад нея. С неми знаци Ираклий разпоредил, щото мъжете да държат все спасителната сянка на тръстиките, като не изпускат из поглед крепостната стена — тя едва се отгатвала в мрака.

Внимателно, за да избегнат шума от щрапането на хиляди нозе, хоплитите поели в ракитака. Загърнати в наметките си, движейки се безшумно, те приличали на водни духове.

Голяма част от тях вече се изнизали покрай стратега си — сякаш потънали в мочура, сякаш ги попила нощта. Чак тогава Ираклий се принадил към строя, предпазливо. От птича височина тръстичището едва-едва издавало, че гъмжи от хора — само в широка ива се люлеели ракитовите върхове.

Словените, които преди няколко дни бях видял да плетат леки върбови салове, да режат тръст и да произвеждат безброй стрели — с железни върхове, които ханът щедро им раздаде, — тия словени (един бог знаеше числото им, но то бе грамадно, както всичко словенско) трето денонощие търпеливо си киснели в блатото. Стаени, те не били забелязани от съгледвачите на василевса — та нали словенинът цял потъва под вода, а се движи, без да пречупи стрък. И през онази усилна нощ словенските бойци не побързали да се покажат докато врагът им тромаво се намъквал в мократа, лепкава клопка.

Чудесно си представям — познавайки отблизо словените и техните простички, но винаги безпогрешно сполучващи бойни похвати — как те пропускали стратега все по-навътре в блатото: ще да са отстъпвали на две страни пред нозете на ромейската войска, отстъпвали съвсем леко. Ракитакът й пречел да открие близостта им. Без да подозира, чрез своето напредване тя сама принудила словенството да се строи вляво и вдясно от нея. Три денонощия то било клечало или лежало най-безредно, защото не знаело откъде ще се появи ромеят. Сега нещата се изяснили. През буйната растителност към пътя на стратега Ираклий отвсякъде се примъквали полуголи стрелци.

В очертанията на прелестната с кротостта и тишината си нощна картина се набирало нещо страховито.

В зоркия слух на Ираклий то се издало чрез внезапен писък, който накарал стратега да застине.

— Удави ли се някой? — попитал глухо той най-близкия до него анатолиец.

— Как щяло! Нали сме задник до задник — отвърнал ония злобно. — Сам сатаната ни натика в тая каша.

Тъкмо стратегът да замахне срещу войника, който не отговарял по правилата, дочул той не един, а множество викове. При вече явната опасност войската мигом хвърлила огизналите си наметки, застанала нащрек спрямо виковете. Но те не идели от една посока — целият разтеглен строй, чието начало и край се губели из блатната зеленина, бълвал проклятия и вопли.

Когато край ушите му като звънтене на един комар прелетяло първото фшшшшшт!… фшшшшшшшшт!… Ираклий разбрал, че ще загуби битката.

Немислимо било да събереш под заповедта си десет хиляди, когато наоколо владеели тъмница, вода, незрим враг. Стрели бръмчели отвсякъде (словените не се бояли да ги пускат на всички страни, защото самите те стреляли изниско, мерейки се по-високо). За словенството една битка във вода и в нощ била нещо обичайно.

Нека кажем, че ромеите се оказали лека плячка при онзи невъзможен бой. Сразила ги преди всичко тяхната уплаха пред незнайното, несръчността им в такова мокро, кално, сляпо сражение. Те отчаяно размахвали мечове, но острията съсичали само жилав ракитак; криели глава и гърди зад тежките щитове, но стрелите долитали отстрани и в гръб. Като присмехулно свиркали и бодро си подвиквали, словените внесли известен ред в безредното клане над врага — те го налегнали най-вече от дясно, за да го отдалечат от спасителната за него, недостижима суша.

— Към сушата!… Пробийте си път към сушата!! — викал до хрипкаво Ираклий.

Изключено било. Из високата растителност никнели неизчислими голи войни, пъргави като водни кончета. Те принуждавали ромеите да газят все по-дълбоко. Ужасът, че ще се издавят, накарал мнозина противници да захвърлят щит, шлем и меч — така те станали досущ уязвими. Опитвали се да плуват, ако умеели, но гъвкавите стъбла уплитали замаха им. Не сражение било вече това, а скотобойна…

Обграден от вярната си стража, Ираклий се отказал да заповядва на обезумелите си войници. Движела го все още една мисъл — да се измъкне! Той се повлякъл обратно като напипвал брода с треперливи нозе. Наоколо пъкало от словени, ала стражите на стратега били най-ловки бойци. Половината останали в тресавището, но останалите овардили началника си. Тъй подир сякаш безкрайно време Ираклий усетил, че стъпва върху твърда почва — неравното дъно на онзи овраг. Старият войник издържал дотук; той се разридал, изнурен, отчаян, изчерпан.

Ираклий седял да чака отломките от своята войска, чакал до първата предутринна дрезгавина. Смогнали да се върнат по стъпките си най-многото две ромейски хилядни. Те се тътрели безоръжни, по тях нямало чисто и сухо място, дрехите им висели като дрипи. Гледали своя стратег с вълчи очи, а Ираклий едва изговорил:

— Да тръгваме! Който не се е прибрал досега, няма и да се прибере…

Доблестният стар военачалник се упътил назад. С проклятия на уста, които той се правел, че не чува, го последвали остатъците от войската му.

В зори, когато василевсът още не бил се разсънил, стотници и хилядници — в изпълнение на височайшата снощна заповед — вече подбутвали хората си да се строяват за новия налет над крепостта ни. Тогава се задал стратегът Ираклий с приличните на върколаци, едва живи свои бойци.

Валериан, както винаги бдящ, бил от първите в стана, които съзрели потресаващото шествие. Той пресрещнал стареца, понечил да го прегърне и подкрепи, но се дръпнал погнусен.

— Нима… Наистина? — попитал го беззвучно за онова, което било повече от явно.

Ираклий дори не отвърнал. Той продължил с разхлабени крачки към стана, където до вчера искрели от боеготовност мъжете на Анатолия и Армения — ромейските най-надеждни бойци.

— Ти знаеш какво се полага на един сразен стратег, нали, старче? — креснал след него Валериан, защото не сдържал повече безсилния си ужас.

— Е? — отвърнал, без да се обърне Ираклий. — Всяка казън ще бъде нищо пред нощта, която изтърпях…

Подире му се провлекли, страшни за гледане, огризките от неговите десет хилядни. Тия мъже изглеждали като подивели от мъки и страх; тук-таме по някой плачел беззвучно — парещи сълзи на срам…