Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (44)

22.

Трябва да победим! — като че ли говореше всяко движение на хилядите българи, които от следващата заран се хвърлиха да заздравяват и разширяват нашия онгъл. Вече споменах, че той твърде приличаше на предишния — ров, насип и прочие. Мястото на новия обаче бе различно, много подходящо за отбрана. Впрочем, през усилните дни, които предстояха, ние пригодихме именно за отбрана дървената стена — увенчахме я с добре защитена, също дървена пътека, където щяха да клечат стрелците, две огромни врати от дебели греди трябваше да пропускат и да прибират на закрито българската конница.

Ето и как изглеждаше местността, където бе съдено да отстоим себе си.

Пред нашето укрепление се простираше стръмна поляна, която слизаше към немалка долина. От една страна долът опираше о млада гора, а от другите му три страни се кълбяха голи хълмове. Най-високият от тях владееше над цялата местност — той и бе заключен в крепостта ни. Насрещната стръмнина беше почти толкова висока, колкото и той, но плешива.

Задният (срещуположен на врати и кули) склон на укрепения ни хълм се спускаше направо в крайистърските блата — обширни, гъсто обрасли в тръстика.

Както виждате, нашето място за защита бе избрано вещо. Иначе във всичко си личеше бързотията, с която бяхме го претворили в боен стан — все още влажна бе калта, налепена от жени и невръстни върху дървената стена. (Лепяха я, за да я направят устойчива на огън.) Все още във вътрешността на кулите ечаха удари — народът строеше стълби и подове за стражата, — а дъските на пътеката за стрелците сълзяха смола. Навсякъде горяха огньове, край които се къпеха в пот железарите — те ковяха по-дебели от пръст клинци за крепостните вратни, закаляваха мечовете и ножовете, източваха по-вехтите, лееха безчет върхове за стрели. Онгълът напомняше грамадна работилница, където никой не знаеше отдих. Ония, които не бяха годни за мъжки усилия — дребосък, старци, — примъкваха подвижното българско имане към склона над мочурището; не ни се вярваше врагът да ни заплаши тъкмо от нея страна. Както се знае, войската отбягва всяко водно място, затуй пък то принадлежи на словените.

Те и сега бяха там; спокойните води, в които си почиваше светлината, оживяваха от човешката голота, коронясана със злато. Множество рус народ извършваше — до колене или до гърди във вода — неясни за мене действия.

Озърнах се наблизо си. Тук жрецът Безмер и щерката на ковача Кормисош (вече отдавна мъж и жена, вече с три до петгодишни сополанчета наоколо) купчеха скиталческия си имот. Булката — румена под слънцето на късното лято — разстилаше тръстикова рогозка, върху която стопанинът й подреди като гърнета децата им. Той тъкмо се упъти към лицевия склон на онгъла — види се, да домъкне още нещо, когато го запитах:

— Що работят вашите в блатата? Оттук не е явно.

— Че що да бъде! — отговори той. — Плетат салове от върбов клонак, тръстика режат.

— За какво?

Безмер стоеше в цял ръст пред мене, плещест, светнал и засмян като пред годеж — смееше се на мене.

— Скоро ще узнаеш за какво, ромеецо — загадъчно обеща той и ме отмина.

Колко отдавна никой не беше се обръщал така към мене!… — помислих си, душевно угнетен.

Вървях аз от ковашки огън към огън. Край всекиго ковача седяха или стърчаха бойци, чакайки ред. Дочакали го, те подаваха оръжието си, като следяха дали то ще добие достатъчно смъртоносна острота. Щом някой получеше своя меч, замахваше с него срещу сухата трева. Бога ми, с такъв меч ставаше коситба!

Трите ми момчета — осемнайсет, седемнайсет, петнайсет годишни — бяха при ковача Кормисош, известен познавач на желязото. На мъжете около огъня не бе до мене, та можех до насита да съзерцавам новите лица на синовете си. Възмъжали за месеци — за последните ни месеци в очакване на неизбежната война, — с едва наболи мустаци, те бяха се съсредоточили в работата на Кормисош, сякаш от нея зависеше животът им. То така си и беше.

Най-големият, Ишбул, сега пое източеното свое оръжие. Момчето го улови с алчна, жестока ръка, развъртя го над главата си, после с един мах съсече ниска трънка.

— Избиввам ги, тяхната вяра христова! — произнесе при това с глас, който не познавах.

Варварски хищен бе изразът му, по варварски широка и корава бе стъпката, с която моят първороден син отмина нагоре, без да ме забележи. Навярно е имало умоляваща надежда в погледа, с който се обърнах към по-малките му братя; просто се навирах в очите им. Но двете момчета, съзирайки ме, не промениха вид, не ми проговориха.

Повлякох се и аз нагоре. Там на самия гол връх самотно се изрязваше ханската шатра. Не вярвах, че ще заваря пред нея боилския съвет.

След нашия сговор с княз Славуна в съвета седяха и словенски първенци. Те бяха се променили твърде от деня, когато дойдоха да ни предложат сговор — словените вече се държаха със самочувствие и достойнство, при все че заемаха място (ако изключим стария княз) зад българските боили.

Щом ханските хранени хора ме мярнаха, освободиха ми къде да седна.

— Прочее, докато тук привършвате работата, аз ще отскоча с чиготите си до морето. Ще се върнем чак когато видим ромеите да слизат.

— А ако ромеите са поели по сухо? — попитах аз.

— По билото на планината княз Славун е разположил свои съгледвачи. Те ще…

— Не се издавай пред него! — рязко му попречи князът. — До вдругиден василевсът ще научи що кроим.

Ханът стисна зъби и премълча, за да продължи след малко, откъдето бе прекъснат:

— … Те ще ни обадят, ако се зададе по сухо ромейска войска. Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.

— С чиготите само? — зачуди се князът.

— Няма да давам бой при морето! — заяви хан Аспарух. — Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.

— Петдесет пъти по хиляда, обаждат нашите от Константиновия град — промълви княз Славун. — Не се е запомнило…

— Друго се помни, старче — с корава усмивка изрече ханът: — броят на бойниците бива равен на опасността. Ще рече, василевсът има българите за преголяма опасност.