Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (43)

21.

Минали бяха месеци, преваляше и онова лято. Чудно, никакви ромейски войски не ни попречиха да слепим и тук своя нов онгъл — той твърде напомняше стария наш. Укрепили го бяхме както си знаехме — изкоп и землен насип, набити в него яки греди. Издигнаха се над укреплението ни шест кули, всичкото — измазано с бяла глина. Но ние всякак усещахме, че тук ще бъдем не за дълго; неразтоварени бяха колите ни, нераздиплени — повечето шатри. Никой от новия онгъл не се зае с мирен труд, понеже непременно ни предстоеше война.

Една от малобройните опънати шатри бе ханската, но не тържествената негова, а проста, войнишка. Пред нея почти през ден се събираше съветът на Аспаруховите сановници.

— И днес осъмнахме без лоши вести.

С тия думи ме посрещна боритарканът Паган, когато една заран се явих всред съвета; всички чакаха Аспаруха.

— Ювиги! — повиках го аз.

Затуй, че отговор нема, надникнах в шатрата му. Постелята на хана беше празна.

— Кога ли е излязъл? — попита се Паган. — От доста време сме тук…

Еклив тропот ни накара да се озърнем. Ханът пристигаше на кон, изпрашен, запотен, щедро засмян.

— Нека добър бъде денят ви! — поздрави бодро той, преди да скочи.

Аспарух сам си поля, накваси лице и жадно пи от мяха.

— Снощи не ме сдържа, не ми идеше сън — обясни той. — Яхах до онова прастаро светилище, помниш ли го, Велизарие?… Искаше ми се отново да зърна природните стени от жълт камък, синята верига на планините. Там дадох обет да издигна капище и аз, ако Тангра ми дари победа.

— До планините не срещна ли ромейска войска? — изрече боритарканът Паган въпроса, който вълнуваше всички ни.

— Никаква.

— Дали пък… съвсем ще се оставят от бой? — запита се на глас Паган. — Може да…

— Бой бездруго ще има — увери го ханът, сядайки всред нас. И след късо колебание ни сподели своите мисли: — Докато нощес яхах през Мизия, стана ми страшно — прекалено хубава, тучна и плодна е тя… Станеш ли неин господар, готви се не за една, а за безкрай войни!

Боритарканът махна ръка с нехайство, което означаваше: ти само това искай от нас!

— Прочее, битката с ромеите ще бъде преди зима, зиме никой не води война. Велизарие, ти остани! — заповяда ханът, от което следваше, че другите бяха свободни да се оттеглят.

Вече сами, Аспарух ме изгледа с присвити очи, умислен.

— Трябва ми съгледвач в Константиновия град — каза той. — Съгледвач-ромей… Нужно е да науча що има на ум василевсът, какво ни готви. Склоняваш ли?

Прехапах устни. За кратко претеглих всичко, което криеше за мене подобно пътешествие.

— Не, ювиги! — отговорих смирено, но твърдо. — Прощавай, дето за първи път от двайсет години възроптавам! Но ако се появя в Константинопол, ще ме изпитват, ще ме наглеждат и вардят. Каква ще бъде ползата ти, ако отида, а не се върна?

— Трябва да се върнеш! — натърти ханът.

— Невъзможно е! — натъртих и аз. — Проводи жреца Безмера, той ти е предан, говори ромейски, а…

— Ювиги, вести! — прекрати спора ни с вика си един чигот. — Дошли са някакви важни словени.

— А! Това ли било… — разочаровано каза ханът. — Помислих си, че иде пратеник на василевса…

Подир малко видяхме да пристъпват преко стана ни княз Славун и свитата му. Едва ги разпознахме, защото в нашия спомен живееше един друг словенски вожд с друго обкръжение. Сега идеше към нас много стар, полусляп, просто облечен мъж, чието достойнство се отгатваше само по множеството му огърлици и дългата тояга — оръжие Славун не носеше. Въоръжени, някак го следваха десетина негови хранени мъже. Те сякаш вървяха през пусто поле, очите им отбягваха чуждите погледи, при все че наоколо вече се тълпеше любопитен народ.

— Поздрав! — каза ханът, без да стане. — Какво те води, стари познайнико Славуне?

— Княз Славун! — поправи го полуслепият словенски вожд.

— Нека ме прости старостта ти, княже! — извини се с достойнство ханът. — Но след нашата отколешна среща не се разделихме като приятели. Бъди добре дошъл!

Словените се разположиха мълчешком, а аз пак си помислих, че те се държат необяснимо унило. Като хора, току-що претърпели поражение.

— И прав, и неправ излязох аз при онази наша среща — вдигна към хана побелели зеници княз Славун. — Прав бях, че юнашката шетня на конниците ти, към които се пришиха мнозина словени, ще накара василевса да даде огън на нашите села и нивя. А неправ бях, дето не смислих, че само в сговор с тебе можем се опази. Това дойдох да ти призная…

Имаше нещо трогателно в доблестното смирение на речта му.

Покъртен беше и ханът.

— Нека не припомняме миналото, княже! — кротко каза той.

— В миналото ти сам рече: времето само ще покаже! То показа. Василевсът не ще миряса докато ни има. Ето защо: ромеите и ние сме с различна вяра, нас те зоват езичници, техният бог им повелява да ни требят. А твоят народ, както и моят тачат едничкото достойно за почит — великата, безначална и вечна природа. Ювиги, не ни забранявай да я зовем Перун, при все че за българите тя е Тангра!

— Не са важни имената! — като заклинание изрече ханът. — Естеството е едносъщно за всяка жива твар.

— Ювиги, не скверни нашите оброчища, свещени дървета, извори, а ние ще божим и камъка! — като заклинание каза княз Славун.

— Слънце и небе, вода и камък, това е един-единствен бог! — като първожрец нареждаше хан Аспарух. — Ние сме негови рожби и сговорът ни ще бъде природен. Още преди ти и аз да седнем на приказка, старче, най-природно се съчетаха нашите два народа. Те ни изпревариха, защото на народите е дадено ясновидство…

— Колкото и закъснял, сговорът ни иде съвсем навреме! — оживи се, като внезапно прогледнал, полуслепият княз. — Нека ти обадя, че Константин Брадати се стяга за най-голяма битка с българите. На пристана на Константиновия град, казват, корабите били повече от рибата. Из цяла Анатолия плъзнали глашатаи да събират свирена войска. Походът бил назначен за времето на равни ден и нощ. Кога е то?

— Моите жреци ще го пресметнат точно — увери го ханът. — А как узна тъй изтънко що става в ромейската столнина?

— Известно е, ние сме навсякъде! — горчиво отговори князът. — Всеки втори човек в града на Константина е роб из Словениите. Нищо не остава скрито за нас.

— Сега речи ми, ювиги — пак смирено помоли той, — какво си мислиш за войната, която ни грози? Дали (както има обичай) да уловим планината и да оставим похода да се навилнее до умора, до глад? Дали…

— Искам да говоря само с княз Славуна! — заповяда Аспарух.

Всички, съветът на боилите и свитата на княза, се оттеглихме. Още дълго, чак до пладне всъщност, гледахме отдалече как двамата властели седят и си приказват. За какво ли? — питах се, въпреки че се догаждах за какво.

Вечерта на същия ден стана приношението, с което господарите на българи и на словени скрепиха своя сговор.

Още преди заник Славун и Аспарух, всеки със своите хора, се упътиха към един от немалкото околни хълмове. Предвождаше ни полуслепият старец. Той крачеше начело на малката дружина конници и пешаци, учудващо уверен в посоката, с учудващо пъргава стъпка. На мене, християнина, той напомняше библейски патриарх; вечерникът ветрееше ризата му, белите коси. Вдъхновено бе лицето, върху което десетилетията бяха опнали мрежа от дълбоки гънки. В едва зрящите очи се оглеждаше цялата хубост на смълчания за кротка дрямка божи свят.

Зад княз Славуна пристъпваше ханският вран кон. Ханът ни беше в облекло на първожрец, следваше го ловно куче от рядка порода — малко такива животни бяха очитавели при преселението ни. А приближените на княза водеха пък на въже пъстър и игрив козел, дето все се теглеше да пасе.

Празнично бе нашето вечерно шествие през мекото поле, по облия хълбок на хълма — там, на върха растяха сякаш от правреме невиждано мощни четири дъба. Сиянието на залеза се процеждаше през клонака им, между вейките цвъртяха безчет птици. А под дъбовете стърчеше прост, груб камък, отесан отгоре.

Навярно ми е личало доколко внушението на това избрано от Перуна място ме зашемети, навярно и аз съм изглеждал твърде особено, та хан Аспарух попита:

— Що ти има, Велизарие?

— Дотук бях отстъпил от своя господар, от своето рождение, но не и от вярата си, ювиги… — признах му открито. — Чест ти прави, че никога не поиска от мене това. А днес чувствувам, че освен варварин, съм станал и езичник — никой бог не може да вдъхне у човека такава страхопочит, каквато ни навява божият свят.

Княз Славун вървеше крачка пред ханския кон, той ме чу. И каза без да се обърне.

— Не бих държал при себе си християнин, ювиги! Ти не си патил от бога им. Непреклонен, стиснат и кръвник е техният бог.

— Затуй пък познавам Велизария, старче — кротко отби нападката му ханът.

— Беда ще ти навлече християнинът, чуй думата ми!

Така, докато за лишен път и все примирено слушах израза на варварското недоверие към личността ми, нашето малко шествие опря до оброчището. Там, в червеносинята заря на късния залез вождовете на два народа трябваше да принесат жертва на бога, когото наричаха различно.

Това те сториха пестеливо — без думи.

Хранените хора на хана и на княза обкръжиха господарите си; двамата господари излязоха напред, при грубия лишасал камък. По двамина българи, по още толкова словени простряха върху камъка кучето и козела — ръцете им с мъка удържаха подивелите от страх жертвени животни. Пред очите им бяха двата животински корема; виждаше се как под ребрата лудо се блъскат две още живи сърца.

Аспарух и Славун едновременно извадиха обредните си ножове. После князът направи знак с глава и заби своя в гърлото на козела. А хан Аспарух сряза кучето от главата до опашката.

Вече отдавна не ме отвращаваше този обряд на езичници. Не ме отблъсна и ловкостта, с която ханът бръкна в горещата утроба на кучето, изтръгна още трептящото му сърце и го вдигна високо.

— Гледайте! — призова той. — По волята на Тангра ние ще победим!…

Българите размениха смутени погледи никой никога не бе присъствувал на тъй кратко тълкувание след принесена жертва.

Надолу се връщахме по мрак. Един от нашите бе качил княз Славун на своя кон. Движехме се разбито, умълчани. По едно време ханът ме доближи. Чувствувах как се двоуми, преди да ме запита:

— Велизарие, смяташ ли, че моите хора ми повярваха?

— За кое, ювиги?

— Дали не разбраха, че аз нищичко не смислям от тази мазна червена каша? Та аз не съм се учил за жрец.

— Можеше негли да изречеш по-витиевати, по-пространни тълкувания. Хората ти всякак ще ги разнесат между народа…

— Не ми дойде на ум. На ум ми беше едно: трябва да победим! Това и изрекох, какво повече?