Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (40)

18.

Продължавахме да се реем из полята и по облите или увенчани с отвесни скали хълмове на Мизия — благодатна шетня, която ни сподобяваше с всичко желано: топли нощи и тучна паша, бистри извори и обилна прехрана, неопасни схватки с малките ромейски дружини, които, съзнавайки слабостта си, отбягваха да влизат в боя с нас. През онова първо лято на нашите трайни налети над Мизия дадохме броени убити, а прибрахме големи откупи или дарове. И плячка, разбира се.

През деня, за който ще говоря, бяхме току-що избили стражата на едно, къде от камък, къде дървено укрепление върху десния бряг на Истъра — заедно със словените, одързостени от нашата конна подкрепа, често нападахме именно тия малки укрепления. Гредите още димяха в бяло-синкавото пладне, наоколо лежаха и събираха мухи труповете на ромейски стражи, а бойците ни — българи и словени — извличаха где що докопали: зърно, постилки, оръжие. Бяхме бодри и настървени, празнувахме още една сполука.

Нека си кажа, че през онези дни и аз, както всеки истински мъж на моето време, радостно се отдавах на грабеж. При въпросното нападение например бях придобил рядко ценното оръжие на граничния архонт. Седнах на стъпалата да разгледам плячката си — меч от сирийска стомана, широк и остър като бръснач, а лекичък в ръката ми; великолепно кован кръгъл щит; украсен със свети образи нагръдник — светиите не бяха спасили христовия воин.

Имаше нещо чисто варварско в удоволствието ми. Вдаден в него, пропуснал съм началото на една необикновена поява — голяма, пъстро изрисувана ладия се движеше по течението на Истъра, движеха я стремително няколко двойки гребци. На носа й стоеше в цял ръст стар мъж, ветрецът развяваше сивите му като плъст коси, гъстата брада. Неговите дрехи бяха не от грубото неоцветено платно, в което се обличат всички словени, а от ромейско — пищно цветни. Над тях, въпреки есенната пладнешка жега, лежеше наметка от дълговлакнеста вълна. Старецът се подпираше на среброобкована тояга, а върху гърдите му лъщяха огърлици от чуждоземни маниста. Никога още не бяхме виждали словенин, който така да се отличава от белодрехите си, босоноги, еднакви наглед братя.

— Ювиги! — викнах му, защото ханът беше надалечко, всред димящите останки от укреплението и следеше дали войскарите ни справедливо разделят помежду си бойния добив; пред него българите трупаха в един куп плененото оръжие, в друг завивките и в трети — зърно.

— Ювиги! — извиках го повторно като размахах ръце. Той дойде върху високо изрязания бряг в същото време, когато чудноватата ладия (сподиряха я още три, набъкани с въоръжени словени), меко опря о брега. Из нея тутакси рипнаха неколцина, които взеха да се катерят към нас, вдигнали две ръце — у словените това е знак за мирни намерения. Великолепно нагизденият старец си остана като идол в ладията. Цялата тази шарения почваше да ми прилича на театър. А Аспарух — в противовес, опушен, раздърпан като всеки воин след битка — с нищо не издаваше, че е владетел.

Словените, които се изкачиха горе, явно бяха отбрани мъже — пак никога не бяхме намерили тъй въоръжени всред тукашния народ, тъй едро скроени, с такова надменно самочувствие.

— Къде е ханът ви? — направо попита един от тях, след като светкавично огледа и димящото съсипано укрепление, и ромейските трупове, и камарите наша плячка.

Не му трепна окото при това.

— Аз съм Аспарух, владетел на българите — изговори ханът с неподражаемия израз, който му придаваше достойнство, дори ако Аспарух да бе опушен и раздърпан.

— Ще говори с тебе княз Славун, владетел на Словениите!

— А? — не сдържа изненадата си ханът, но мигом се, съвзе. — Нека говорим! — разреши той.

Пратеникът направи знак. Величественият старец величествено стъпи на брега и без да припира пое из стръмнината. След него, очевидно в определен по чин и важност ред, се проточи свитата му от трите ладии. А ние бяхме донякъде смутени — при вече дългото ни общуване със словените свикнахме с тяхната детска простота, с добродушието и слободията им. Днес се случваше нещо неясно.

Ханът бързо се окопити, обърна се към боритаркана Паган:

— Хората ми да се строят с оръжие!

И така, докато започваше разговорът между Аспарух и княз Славуна, нашите конници смогнаха да се представят по всички правила.

— Добре дошъл в нашия стан, княже! — сдържано приветствува Аспарух госта си.

— Не може да ми желаеш добре дошъл на моята земя! — враждебно отговори старият княз. — То е все едно аз да нахълтам в града ти докато тебе те няма, а сетне да те посрещна с хляб и сол. Не върви.

— Както бездруго се е разчуло, нападам само ромеите, не вас — уместно изтъкна ханът.

— А словенските села ти плащат откуп, за да не оплениш и тях — процеди княз Славун. — Дали грабеж, дали откуп, все това е.

— Не е! — възрази ханът. — Нито паля, нито робя, нито требя. А вземам откуп, защото такъв е законът на силата.

— По този закон може и да премерим силите си, скитнико! — надменно оскърби хана ни княз Славун.

Аспарух поривисто посегна да изтегли меча си, поривисто прекрачи напред. Към него в миг направиха крачка стражите на княза. Към тях, като в миг скочиха от конете си, настъпиха нашите бойци. Още миг и схватката би била неизбежна, но внушителният старец я предотврати с един властен вик: „Спрете!“. И всички, словени, както и българи, замръзнаха на място. С тласък върна хан Аспарух меча в ножницата.

— Нека бъде! — каза властно той. — Прощавам ти тази първа обида, при условие че ще бъде последната. Съдбата превърна народа ми в скитник. Същата съдба, която е превърнала вас пък в роби.

Тук замалко не се разсмях: старият княз Славун извърши движението, което преди миг понечи Аспарух — той изтегли наполовина меча си. Но преди хората му и нашите момци да се счепкат, ханът твърдо заповяда: „Спрете!“.

— Прощавам ти тази обида — тържествено произнесе князът. И просто предложи:

— Нека седнем!

В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина, имаше напрежение, недоверие, вражда. Все пак двете страни се стараеха работата да не стигне до бой, макар че от време на време по някой или някои от мъжете посягаха към оръжието си или неволно изръмжаваха.

— Съюзът на словенските князе по Истъра — важно подхвана Славун — не е съгласен българите да шетат из земите му и да ги съсипват!

— Вече казах, налитаме само ромейски твърдини и богати владения — повтори ханът.

— С такива пакости сърдиш ромеите, а те си го изкарват от нас — настоя князът.

— Що за князе, що за съюз и народ сте, щом ви е страх да не разсърдите враговете си? — надменно попита Аспарух.

(Тук мнозина от княжеската свита глухо възразиха, но Славун запази хладнокръвие.)

— Игра на власт е, прощавай, властта ти, старче, щом тя не вреди никому. Ако вашият съюз е държава, къде я войската ви?

При тия сурови, но точни думи, старият княз отведе поглед.

— Едни си имат народ без войска, други — войска без народ… — каза той, потискайки гнева си. — Наши жени крадете за разплод, колко жени отмъкнахте, а?

Словените от княжеската свита пак враждебно изръмжаха, това обаче не стресна хана. За първи път видях у него усмивката, дето го оприличаваше на вълк — през стиснати, остри зъби.

— Защо ще ги отмъкваме? — Аспарух имаше предвид словенките. — Сами идат подире ни!

Рекох си, че гостите ни не ще изтърпят такова оскърбление. Но Славун явно не желаеше свада. А ханът, вече по-меко, продължи:

— Уверил си се, че с мене освен жени тръгват и немалко мъже от твоя народ.

— Подмамваш ги с плячка — презрително отговори князът. — Твоите налети им помагат да грабят.

— Привлича ги разплатата! — възрази Аспарух. — Словените са се натърпели на ромейски безчинства, те имат много да си връщат.

— Искаме да живеем в мир с василевса — внезапно тихо издума князът.

— Но иска ли той да живее в мир с вас? — зададе му оправдан въпрос ханът. — По три пъти в година войската му ви разорява, за да не забравяте, че му дължите покорство и дан.

Княз Славун замълча, помръкнал от обида, неговите хранени хора също мълчаха.

— Откак се помни… — колебливо рече той след малко, — властта над всички народи по Истъра е държал василевсът. Няма народ, гдето ще я пребори… Мислиш ли, че ви говоря с леко сърце?

Хан Аспарух само вдигна рамене.

— Върви си отвъд реката с добро! — упорито настоя Славун. — Иначе, заедно с князете на още седем племена, ще опълча срещу тебе словените!

Хан Аспарух отново се засмя с вълчия израз, който бе нов за мене.

— Хубаво! — каза той. — Тогава аз пък ще ви изляза не с дружина, а с всичките си българи. И ще ми помагат ония словени, дето не щат повече да мируват, да плащат и да отглеждат роби!

— Смятай се във война с нас! — свирепо изговори княз Славун.

— Смятам се! — студено прие ханът. — Тангра ще даде да я загубят тези, които не разбират къде е доброто им.

Славун стана, навдигнаха се и хората му. Едва сега видях, че старецът трепереше, изнурен от усилието да сдържа обидата и гнева си. А нашият хан ни заповяда: Стегнете се за преплуване!

Българите мигом се запретнаха да сглобят сал от още димящите греди, за да натоварят плячката си. Без повече да се обърне към свитата на княза, Аспарух сложи крак в стремето. Преди да яхне, той високо каза:

— До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.

— Проумяваме! — кресна, все треперейки, князът. — Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.

— Няма да я деля — каза ханът. — Искам я цялата!