Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (39)

17.

Утрото ни свари на път. Начело на нашата малка войска яздеше Аспарух. Към нея непрестанно прииждаха още словени — от онези, дето призори бяха излезли из полето и край реката по работа.

— Тръгвайте с нас!

— Ханът ще отърве Присойските села от войниците на василевса!

— Какво се пулиш, снощи ханът насече цяла кохорта с архонта заедно!

— Вдигайте се, люде, ромеите бягат, щом съгледат хана…

С такива викове словените, които ни сподиряха, канеха в строя ни своите мирни братя, а недоумението на Аспарух растеше.

— Що щат с нас тия хора? Че те не са бойци!… — Безмер, който упорно подтичваше отляво на ханския кон, бе чул въпроса.

— Ювиги, моите братя отколе чакат някой да ги поведе срещу войската.

— Защо не са й излезли досега?

— Излизат, излизат! — заканително каза Безмер. — Само че нашата каква е? Тук избием пет-шестима, там — десетмина. Друго е така, войска срещу войска. Че и с коне. И с хан.

Първото село на ония словени ме удиви — беше едно никакво село. Навярно щом тропотът на конницата ни е бил чут в землянките върху високия скат, из тях взеха да никнат словенки и светлокоси дечурлига. Скатът сякаш обрасна в бели гъби. Истина говоря, те излизаха от земята.

Както му е ред, селянките стремглаво уловиха гората, нарамили коя що смогнала. Но техните синове и бащи, които бяха в строя ни, се развикаха:

— Не бойте се, свои сме!

— Не ни е пленил ханът!… Отиваме с него на бой!… — За всеки случай почти всички жени и дребосък потънаха в гората. Само някаква мома се затири безстрашно към челото на дружината, махаше ни да спрем. А понеже ние си вървяхме, настигна строя тичешком.

Бяла и наляна, с една ръка словенката придържаше пазвата си, а с другата укротяваше своите пръснати дълги коси. Тя започна да се взира във всекиго — очите й излъчваха и любопитство, и горест.

Не бях виждал сама жена — и хубава, и млада — да пресрещне без плахост войници. А тази жена попита, питаше наред:

— Бегун от Потопа с вас ли е, жив ли се връща Бегун?…

Някъде из тълпата словени, които ни сподиряха, припна млад мъж.

— Ето ме! — викаше той.

Колко много радост можела да бликне в тъй прост вик!

Двамата се прегърнаха пред стотици очи, все прегърнати успоредиха стъпките си с нашия ход.

Нека призная, че и досега в спомена ми тези двама млади сякаш въплътяват Мизия — прекрасна, одарена от бога, а застрашена от безброй злини, конопено проста, а честита. Окъпана в слънце…

— Целуни ръка на хана! — каза момъкът Бегун.

Аспаруховата ръка лежеше върху шията на коня, тежка, силна ръка на вожд. Младата жена се повдигна на пръсти, допря я с устни. Усетил топлата им влага, ханът се стресна в мислите си.

— Защо, момиче? — дръпна се той.

— Загдето жив се връща Бегун — усмихна му се от душа словенката.

— Виках ли ти аз? Само дето се показахте, ромеите не посмеяха да разсипят Присойските села. Няма ги. Не подават нос из крепостта, водата да отнесе дано тая крепост! — говореше Безмер.

— Не ще я отнесе… — разсеяно отвърна ханът. — Докато не прогоните ромеите от твърдината им, няма да ви дадат мира.

— За твърдина голяма сила трябва… — мечтателно каза Безмер.

Тримата ние седяхме на невисок хълм, откъдето околността се виждаше като на длан — нивици, ливади и неизбежната река, по чиито брегове словените вършат всякакви полезни работи. Ханът бе наредил тук да бъде разпъната шатрата му, единствената, която носехме със себе си, за да си личи, че станува владетел. В подножието на хълма се разполагаха нашите конници и голям брой въоръжени словени.

— Докато съм тук, ромеите ще кротуват — бе заключил ханът по пладне на петия ден откак спряхме. — Но аз не мога да бъда тук цяла година.

— Ювиги, ако се махнеш, по-лошо ще стане! — натърти Безмер. — Ромеите изгарят до дъно онова място, където един път е покълнал метеж. Не оставят там ни зърно просо, ни човешка сянка. Страшно ще бъде, ако си вървиш!

— А как иначе? — отговори ханът. — Съседите ви, драговичите, ми проводиха вест — патели били от вилнежа на побягнали войскари. Да съм отидел нататък да отърва Драговишките села. Не съм слънце, та да огрея всички ви наведнъж.

— Зная защо ще вървиш къде тях! — сърдито рече Безмер. — Обещаха ти платно и мед. Ако е за плата, и тукашните родове ще ти се наплатят.

— Не е за това, а загдето водя малко хора — обясни му ханът: — Стотина сме.

— Че какво бърка да доведеш хиляда?

С нетърпеливо движение ханът накара Безмера да млъкне; напомняше му, че ханските работи са си ханска работа. И макар че присойските словени ни изпроводиха плачешком, с щедри дарове, все пак оставихме техните села. На произвола — нека призная донякъде гузно. Но неразумно би било да стануваме дълго на същото място, понеже стратегът на Мизия можеше да ни обкръжи с войска, десетократно повече от Аспаруховата.

Така започна животът на ханската дружина южно от Истъра. Тя се биеше нагоре-надолу с неголеми ромейски части, често отнасяше победи, а усетеше ли се по-слабата, улавяше горите. След наша победа си отдъхваха селата от някоя котловина, а ние отминавахме нататък, където други словени ни обдаряваха, за да сме отбиели поредна напаст.

Лятото преваляваше, ние шетахме из благодатна Мизия. Дружинниците ни наякнаха — сито се живееше там. Заедно с нас вървяха и тълпи словени, дали от отвъдните, дошли с хана, дали тукашни. Някои от тях намъкваха бронзовите нагръдници и шлемове, пленени от ромеите подир спечелена битка; тази плячка стоеше чуждо над конопените дълги ризи, върху свободните коси. Други носеха собственото си въоръжение.

Имахме странен вид — войска, пъстра до немай-къде, неподредена. На всичко отгоре возехме или носехме даровете от разни села, получени от бойния ни труд.

Нерядко всред тази волна общност (тя не напомняше строгата върволица на българското преселение, а бе многолика, широко разгърната и весела) можеха да се видят словенки. Жените понякога съпровождаха своите мъже, но най-вече бяха така, изобщо, увлечени от нашето движение и от сполуките ни. Тук-там радваше окото по някоя бяла, напращяла жена, която делеше седлото с наш конник. Не пропусках, бе наистина забавно, насмешливите погледи, с които хан Аспарух отбелязваше такива картини — природното сближение на мъже от дружината му със словенки от Мизия.

Веднъж, съвсем развеселен от подобна гледка (наш боец вдигаше на коня си румена, дебелка мома, а тя, като уж пискаше от уплаха, накрая доволно се изсмя, под пригласа на як войнишки смях), развеселен и от израза на хана, припомних му:

— Помниш ли, ювиги, как преди година-две вярваше, че ханската ти дума ще попречи на твоя народ да се смеси със словените?

— Досещам се и какво си мислиш още — подсмя се ханът: — не тежат ханските думи, когато има думата великата природа… Природа… — неопределено повтори той. — Как ще спреш да си отвземат на жени мъжете, дето отдълго самотуват непогалени, нестоплени?

Аспарух, досетих се аз, говореше за бойците си, а изповядваше всъщност своята собствена самотия. Не ми беше позволено да разпитвам, та нямах и отговор на въпроса си — толкова години от страшната гибел на Пагане, от кроткото угасване на Ирнике — защо Аспарух не взе трета жена? Дали той наистина не вярваше в прокобата на убития от неговата ръка Онегавон, че бе обречен да остане сам, да не създаде дом и челяд? За мене, християнина, такава примиреност пред поличбите бе чужда. Но можех ли да искам от езичника да не бъде суеверен?