Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (37)

15.

Ако се обърна назад към онова време, струва ми се, че виждам най-вече водни — заледени или огизнали, или спечени и напукани от засухата — пространства; не малко години прекарахме във великия разлив на Истъра преди морето. Струва ми се, че виждам зимната ни нерадост: дебел лед, дебел сняг, прошарен от сиво-жълти тръстики, а над белотата — ниско, оловно небе. Виждам пролетното пълноводие — цял един свят, където се завръщаха птичите ята, киснеха еднодръвки, пушеха коминчета на мокри землянки, стърчаха наколни къщици, подобни на щъркели или чапли. Виждам лятната паша — колете ни почти се скриваха в младата трева, а склонът на рова ни също вече тревясваше след като бе слегнал под дъждовете. Виждам крайречните есени, коравата, сякаш камък, засъхнала тиня; там всичко посято биваше осъдено да не даде плод.

Виждам не само онгъла — окоп и насип, дървени кули, рой кожени шатри, — но и поселищата на словените върху уж нашата земя. А в спомена ми винаги е пълно с народ — не единствено българския; всред българите имаше вече не по-малко словени.

Чудното е, че от сами началото на своето съжителство словени и българи се разминаваха без да се сблъскват. Вероятно понеже двата народа бяха с различен поминък, различни обичаи и навици. Затуй пък — хората са си хора! — те твърде бързо взеха да се смесват по прастарите закони на кръвта. Освен дето усилено разменяха каквото дал бог, зачестиха и сватбите между тях.

Спомням си например един ден от късна пролет. Бяхме узнали, че предната нощ водите придошли, завлекли хижи и деца; привични бяха там за нас наводненията. Джапахме ние (ханът, Паган и Пагановите момчета) по клисавия бряг, като помагахме някому словенина да изтегли в тинята лодката си или да закачи с кука на дълъг прът потънал пълен кош, плувнала рогозка. Уви, понякога труп на дете. Въпреки празничното небе над нас, въпреки палавия вятър, който пилееше облаци от трепетликов цвят, равнината бе тъжна; натъжила я беше несретата на хората, едва издържали гладна зима, за да бъдат застигнати от пролетния потоп.

Газехме ние по тинестия бряг, върху нас нямаше сухо място.

— Поврага! — процеди ханът ядно. — Можеше да ни отмине поне тази напаст! Тъкмо се улови народът за копривата, тъкмо доживяха до слънце трескавите и ето ти нова беда!

— Гдето е тънко, там се къса — заключих аз с една стара мъдрост, когато спря погледа ми нещо не мъдро, може би, но съвсем пък старо — влюбени.

Както вече казвах, и при преселението ни, и в нашето селище любовта бе нещо открито; варварите нямат любовни тайни. Онова, което ме накара да се вторача в споменатите двама, бе облеклото им — на българка и на словенин. През първата пролет след словенския наплив към онгъла подобни гледки бяха още рядкост.

Българското момиче, явно изпратено да пази конете, се опираше о хълбока на доста мършава кобила, а момъкът-словенин стоеше пред него и май че му говореше весели работи, понеже то се заливаше от смях. Подир гнетящата мъка от потопа и удавниците видът на тяхното безметежно, младо щастие ме разведри. Но ханът свъси вежди.

— Момиче, чия дъщеря си? — подвикна той към влюбените.

— Кормисошова съм, на подковача, ювиги — звънко отвърна момичето, като забрави да се поклони.

И пак цяло се захласна в хубавеца словенин. (Тогава още не го познавах, а той беше младият жрец Безмер от прибягалите при нас словени.)

— Паган, намини довечера към подковача! — разпореди Аспарух на своя боритаркан. — Кажи му да дръпне юздите на щерка си.

— Природните неща мъчно се прививат под заповед, ювиги — позволих си да отбележа аз — Пък и народът ни проредя при похода, окапаха жените му. Плаче ми се като гледам мъже да бавят деца, да перат и кърпят…

Аспарух за кратко се умисли.

— Ако българин доведе в шатрата си словенка, може! — отряза той. — Но свои момичета навън не даваме! Тъкмо понеже не достигат.

Неведнъж през времето, което последва, си спомнях тези Аспарухови разпоредби — нали самото време ги превърна в дим и вятър.

Пролетният разлив полека се прибра в речните корита, оставяйки зад себе си пласт хлъзгава, досадна тиня.

Неспокоен по природа, при все че удивително умееше да крие това, ханът често ловуваше или просто скиташе, с една дума — губеше се някъде, съпроводен от два-трима чиготи. Понякога той ме взимаше със себе си, а се случваше да не ми проговори цял ден. Друг път предпочиташе моето отсъствие пред мълчанието ни. Не зная дали съм прав, но ми се чинеше, че именно през ранното лято, за което е дума, неспокойствието му растеше и растеше — защо иначе ханът би се губил някъде безцелно, защо би ме отбягвал, все разсеян, сякаш в затворен като кръга разговор със себе си?

Мореше ме тревога, но и любопитство. Достатъчно отдълго познавах господаря си — Аспарух беше мъж на действието. Когато не действуваше, той непременно замисляше дела — другояче не можеше да бъде. Застоят, в който попадна не по своя воля, го мъчеше като блатна треска; Аспарух боледуваше, поболял го беше покоят, толкова настойчиво желан от всички наоколо.

Беше ми тежко, дето ханът странеше от мене, забравил как през младостта си бе делил с мене най-съкровените си болки. Ех, през нашата младост!…

Както на млади години яхнахме двамата един ден — бе късна пролет. Цялото ми същество се възрадва, че ще се откъсна за кръгъл ден от труда на грижовен баща и стопанин, че отново ще се зареем с Аспаруха из тучния пролетен свят. Надвечер, на връщане спряхме край Истъра.

Разседлахме конете, седнахме на брега на пълноводната река. Слънцето захождаше в румени облаци, насрещната стръмна суша чернееше над блестящите кротки води.

— Ти неведнъж си ми подхвърлял, Велизарие, че непременно замислям нещо си… — разсеяно проговори ханът. (През деня той пак бе мълчал.) — Вярно е. С лятото, което иде, искам да премина отвъд. Ще водя този път голяма дружина.

— Доскоро не ми даваше дума да издумам срещу василевса Константина — напомних аз. — Ако навлезеш явно в земите му, това ще означава край на съюза ви.

Ханът отговори така изчерпателно, та разбрах, че отдавна и отвсякъде бе обмислил бъдещите си дела:

— Седяхме тук, на хвърлей място от ромейската граница, предостатъчно дълго, а василевсът не проводи ни пратеници, ни дарове да подновим договора от времето на баща ми; Константин Брадатият е разсъдил, че моите българи са твърде обезсилени, за да бъдат надеждна преграда между варварството и империята. Ние останахме извън сметките на света, Велизарие… Е, щом Византия ни има за окаяни скитници, защо да не се и държим като скитници? Оттам нататък — каквото даде Тангра!

Замълчахме. Аз — понеже решението на хана ме намери неподготвен; той — защото го дообмисляше. Тогава долових в безветрието леко щушнене, тръстиките зад гърба ни се разтвориха и из тях излезе почти гол, съвсем мокър словенин. Беше онзи млад жрец, Безмер, когото наскоро изненадахме с дъщерята на ковача.

Той доближи, кимна небрежно, седна неканен.

— Чух всичко — съобщи ни дружелюбно Безмер.

Разглеждах го смутен — откритото, усмихнато, по женски бяло и румено лице, могъщото тяло. У българите бях свикнал на много дрехи, затуй голотата ми се чинеше непристойна.

Ханът с почуда, но не и с гняв наблюдаваше това странно за нас поведение.

— Не е хубаво да се подслушва — каза той строго. — За полза и печалба го правиш, нели?

— За полза, не за печалба — обясни словенинът. — Трябва ни да знаем що кроиш.

— И така, следиш стъпките ми, лягаш между тръстиките и слухтиш! — презрително го уличи Аспарух. — Долно е.

В отговор Безмер се обърна към ракитака, лекичко свирна. Из тръстичището бавно изникнаха седем-осем все голи мъже. Те, както и първият ни невикан гост, се подпираха на дълги тояги — с тях словените измерват дълбочините на вода и мочури, но същите пръти им бяха и за оръжие, знаехме.

Ханът не трепна, а аз рипнах, готов да го браня. Аспарух улови ръката ми.

— Нека сами кажат какво искат да узнаят, та слухтят! — заповяда той.

Мокрите и кални мъже — все млади здравеняци — наклякаха около двама ни, а жрецът Безмер без заобикалки рече на Аспаруха:

— Чухме, че си смятал да преминеш с дружина отвъд.

— Това е моя работа и не вие ще ме спрете! — надменно отвърна българският господар.

— Че ние и не мислим да те спираме! — възкликна, чак сега обиден, словенският жрец. — Само… нека дойдем с тебе.

В заревото на умиращия ден лицата на нашите събеседници засияха въодушевено, доверчиво и предано.

— Ето какво — поде след малко ханът, — аз, Аспарух, си давам сметка, че по своя воля ставам враг на най-великата днес империя. Силите й са далече над моите, но аз се надържам на арабската заплаха над Константиновия град. Прав ли съм?

— Надържай се и на нашата омраза към всичко ромейско! — дръзко го увери Безмер. — Из Мизия ромеите са като на вража земя. Боища и засади…

— Ще полагате засади и на моята дружина — каза Аспарух. — Ще направите отвъд Истъра всичко, за да ме няма там. Познаваме се…

— Не ни познаваш! — разпалено отрече Безмер. Многото муски върху голата му гръд дръннаха при това движение, златните му коси бяха пропръхнали и лъщяха като нимба в пожара на залеза.

— Искахме да ти кажем, пък не се догаждахме как: ако с дружината ти преминем и ние, нашите отвъд не ще ви пакостят.

— Че това… — замислено отговори ханът, — какво с това? Защо ви е да се връщате отгдето сте избягали?

— Трябва да се върнем бездруго! — изведнъж потъмня светлото лице на словенина. — Там ни е мястото и всичко, което имаме.

Без да усетим, и ние, и словените продължихме да говорим за предстоящия поход като за нещо твърдо решено.