Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (34)

12.

Щом уседнахме и се заехме да уреждаме своя живот, подновиха се уроците по бойно изкуство на израслите през годините на скитането ни деца. Понякога — седейки с невръстните свои момчета край прашното гумно, където юноши и момичета се учеха с успех или без — спомнях си себе си като млад яздач, младия Аспарух с безпогрешните му стрели, Пагане. Всъщност само тя бе останала все тъй млада; ние, живите, вече имахме немалко бели нишки в косите си…

Прочее, седях със своите синове край гумното, за да привикват те отрано на разни мъжки изкуства; наблюдавахме по-отраслите бъдещи войскари. Наблизо (това се случваше твърде често) се тълпяха словени. За тях българските бойни усилия в мирно време бяха нещо необяснимо — словенинът се бие само ако го нападнат. Нашите съседи по блата и по реки зяпаха как българите обяздват двугодишни жребци, как въртят меч и изучават стрелбата с лък.

Веднъж един словенски мъж, който навярно присъствуваше за първи път на такова зрелище, несмело се обърна към мене:

— Прощавай, българино, за какво ви е цялата тази… мъка?

— Войната е повече от умение — поучих го аз. — Тя е изкуство. Привикваме синовете и дъщерите си от млади да се бият по всички правила, за да бъде победата ни сигурна.

— Ако се биехте пеши като нас, нямаше да ви трябва игрочно учене.

— Различни сме, това е — казах. — Вие се надявате на броя си, а ние надвиваме само чрез сръчност.

В същото време видях да иде към нас непознат конник; той уж изглеждаше като всички ни. Не бих казал, че можех да назова по име всекиго от онгъла, но тогова никак не бях срещал.

Той спря пред хана и произнесе с вдигната ръка:

— Привет от България!

Каквото си е право, стреснах се: коя България, нали вече я нямаше?

— Привет от хан Котрага! — продължи конникът, та работата стана по-ясна.

От много отдавна не бях видял господаря си тъй развълнуван — вълнението мигом го подмлади и разхубави.

— Какви са вестите от брат ми Котраг? — поривисто се отправи Аспарух към госта ни.

Котраговият българин слезе от коня, коленичи пред ювиги. Вестта, която той му предаде, прозвуча много по-внушително, отколкото мога да я предам аз:

— Нашият хан намери земя за своите българи. Там, където се сливат големите реки Волга и Кама, днес лежи България. Съградихме я върху голо поле, оживихме мразовитата пустош. Спаси се народът ни. Множат се нашите деца и стада, якнат българските градове.

— А със съседите как сте?

— Речи го, нямаме. Редки са племената из оня край.

— Забили сте далеч на север, затуй и нямате врагове каза ханът. — Негостоприемна е там равнината, страшни са зимите…

— Спаси се народът ни — повтори пратеникът най-важното. — Сами разбирате, че щом една земя е гостолюбива, тя бездруго си има стопани и господар.

— Така е… — съгласи се ханът.

Можех да се обзаложа, че сега в мислите му възкръсна спомен за земята отвъд Истъра с нейното безметежно гостолюбие и нейните корави господари. Той помълча докато отпъди този натраплив, тежък от сладка съблазън спомен, после разпореди:

— До довечера не споделяй с другиго своята новина! А по вечеря ела пред съвета!

Когато мръкна, сановниците се събраха в голямата ханска шатра. След като бяхме заседнали, Аспарух свикваше рядко своите първенци; дните и месеците ни течеха едносложно, всеки българин — зает да гласи по-добър живот за своето семейство. Почти не се налагаха въпроси, общи за целия народ, та мъжете от съвета бяха се отпуснали, занемарили бяха ония дела, които доскоро им биваха наложени от преселението, от невярата в утрешния ден, от глада и страховете.

Подир смъртта на Севар сана боритаркан бе получил най-възрастният негов син — Паган. С това ханът май че подчертаваше, че не е убеден в измяната на баща му. Някои заслужили боили не криеха обидата си, дето с началството над конницата е бил удостоен тъй незрял техен събрат — Паган бе по-млад от Аспаруха, беше личен хубавец, известен с чак неразумната си смелост. Сега обаче тя не бе нужна никому — нямаше по нас ни бойни, ни друг вид събития.

И така, на вечерта след пристигането на Котраговия вестител първенците се стекоха в голямата шатра без да крият, че са зачудени: нищо особено не беше се случило, та Аспарух да ги вика на съвет. Те тежко се настаниха околовръст, мълчаливи, озадачени. Ханът влезе последен, съпроводен от братовия си вестител. Ювиги остана прав до входа — нещо небивало досега — прие приветствията на своите сановници и без всякакво предисловие се обърна към тях:

— Събрах ви, велики боили, за да ви обадя голямата си радост: има държава България!

— Честити сме да го чуем — изправи се с достолепие първожрецът. — Отдълго те уговарям да обявиш земите ни за ханство.

— Не! — решително му възрази Аспарух. — Не за това тресавище е думата. Ние, повтарям пак, сме на стан из пътя на преселението си. Нищо повече.

— Ти се съгласи да спрем тук — настоя първожрецът, чиято брада при яд смешно се тресеше. — Преселението завърши, вече си имаме укрепена столица, та…

— Никога не ще назова онгъла столица — с ярост го прекъсна ханът. — Просто защото не е. А без моята ханска воля пасбищата ни не ще станат една нова България. Казах!

Онова, което се разигра през нея вечер, беше битка — между Аспарух и неговия стар противник. Започнала в деня на Аспаруховото възшествие, тя бе тлеяла дълго и глухо, а тогава пламна ярко.

— Ами ако сам Тангра е посочил онгъла за средец на българите? — (Вбесен, първожрецът не млъкна подир задължителната забрана „казах!“) — Ако Тангра се разгневи, че не тачиш повелята му? Ако народът отново възроптае, дето неговият хан гони небъдници?

— Това май че е заплаха — със зловещо хладнокръвие установи Аспарух.

— Вземи го както щеш! — изсъска Онегавон. — Щом за хана не важи изнемогата на людете му, щом ханът отказва да даде на народа си родина…

„Христе, спаси ни!“ — помислих си в мига, в който първожрецът и двама велики боили (неговите братанци Елемаг и Угаин, за чудо здравеняци) скочиха на крак. По израза на тези трима си пролича, че те бяха готови на всичко. Нека тук спомена: от отдавна бях забелязал, че въпросните съветници на хана се отнасяха поне сдържано към неговите заповеди и намерения — за тях важеше думата на могъщия им, честолюбив и властен чичо. Тъкмо родата на първожреца не криеше, че бе засегната от избора, който ювиги направи, поставяйки Пагана на Севаровото място — към това място по силата на своето високо рождение се стремеше Елемаг.

Сега за миг стана очебийно, че Онегавон и братанците му бяха сдържали несъгласието си с волята на хана дотук — до отколе чаканата равносметка. На какво ли се надяваха те? — попитах се през онзи предълъг, пълен с неизвестност миг. Видимо — на всеобщия ропот, с който хората ни посрещнаха всеки намек, че ние просто по-дълго стануваме, че още не сме в края на своето движение.

Двусмислен ропот… За мене — все пак полубългарин, а не съвсем — бе ясно, че българите донякъде роптаеха и против себе си. От една страна те искрено желаеха да не помръднат повече от тук, да обживеят тъкмо тази земя, като я превърнат в своя нова родина. Но от друга страна (долавях аз, отчасти страничен зрител на техните неравни настроения), всеки българин бе разколебан от коравата увереност на хана: друга трябва да бъде нашата родина! Та кой ли — нека си признаем — не би избрал, ако му предстои да избира, най-чудесното пространство на света за своя родна земя?

Не зная дали Аспарух си даваше сметка за двойствените настроения на хората, които при краткото си избухване през пролетта бяха се държали и говорили недвусмислено. Затуй пък Онегавон и братанците му бяха изтълкували положението в своя полза. Тоест, че ювиги ще се стъписа пред изгледите за повторен метеж и — през зъби, но какво от това! — ще обяви заселищата ни за нова България.

Колкото и зареден с опасност да беше онзи миг, пресрещнах го със смях (наум, разбира се), слабо, слабо познаваха господаря си Онегавон, Елемаг, Угаин.

— Не смейте! — изрече ханът с гласа, от който се смразявах. — Около шатрата ми са събрани отбор чиготи. Бързо и тихо още тази нощ ще нахраните шарана в Истъра!…

Готовността за всичко — от призив към бунт до крамола или убийство — полека взе да изстива върху трите корави лица; замени я уплаха, после — ужас. Аспаруховите противници се заозъртаха като в клопка, докато боритарканът Паган застана на входа с гол меч, а аз се изправих като щит пред господаря си. Останалите боили също наскачаха, все още неясно в помощ на коя от двете страни.

— Седнете! — заповяда Аспарух, който единствен не бе помръднал.

Всички се покориха, онези трима — последни. И ни живи, ни мъртви заради това, че наглият им налет не намери отзвук, та замря от само себе си.

— Тази вечер угощавам пратеника от хан Котрага — продължи Аспарух, сякаш нищо не беше се случило. — Исках да ви известя, че при сливането на Волга и Кама вече има държава България! Нека отпразнува добрата вест целият онгъл! А утре рано каня всички вас на хански лов.

Въпреки радостните светлинки в очите на хранените Аспарухови хора, до радост не се стигна; прекалено тъмно бе челото на ювиги подир непростимата дързост на Онегавона. Помрачен беше празникът ни…

Когато след малко първенците се оттеглиха с ниски поклони, придавайки им различен оттенък, Аспарух се обърна към боритаркана Паган:

— Чиготи около шатрата ми, разбира се, няма…

И ханът се засмя без глас. Както ми се стори — злокобно. Паган само вдигна рамене, него нищо не стряскаше.

— Тази нощ двама няма да спите! — нареди ни Аспарух. — Ще бдите над съня ми. За утрешния лов ми трябва отпочинала, сигурна ръка.