Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (33)

11.

В онгъла пристигнахме по тъмно.

— Ювиги ханът! — извиках отдалече, за да предупредя нощната стража.

— Нека властта му да трае вечно! — бе задължителният за случая отговор.

Наближавайки голямата врата, пред която бе пуснат мостът над рова, тя се открехна и пропусна десетмина бойци. Мъжете се подредиха и отдадоха почести на Аспаруха — редът в стана ни постепенно започваше да напомня живота във Фанагория, макар и много по-сиромашки, опростен.

Вървяхме между заспалите шатри. Вляво и вдясно просветваха окъснели огньове. Неочаквано из тъмнината си проби път остър писък на оплаквачка.

— Кого ли оплакват? — насочи се по гласа ханът. Бе недалеко. Под кървавата светлина на няколко главни, побити в пръстта, лежеше — сякаш по-едър от приживе — боилът Севар. Жена му, дъщерите му коленичеха край мъртвия — бяхме чули техния висок плач. А зад тях се тълпяха мрачни, унили близки и далечни на покойника. Ханът ги разбута нетърпеливо.

— Севаре! — обърна се той към мъртвеца, защото още не можеше да повярва на тази така изневиделица смърт. — Севаре!

— Ювиги, да би го взел със себе си на лов! — изхлипа черната вдовица. — Сега щеше да бъде жив…

— Какво се е случило? — попита Аспарух с глас, който ме уплаши.

— Първожреца питай! — сниши се от неясен страх жената. — Ние не знаем, нам донесоха Севара мъртъв. Ненагледни… бащице наш!… — отново заприпява вдовицата.

А ние двама вече бяхме се отправили към шатрата на първожреца.

Сварихме го седнал пред нея, някак нащрек; не ми убягна, че щом се показахме из нощта, той трепна.

— Как умря боилът Севар? — без поздрав го попита ханът.

— Както сам си заслужи! — отговори кораво, но със зле прикрито неспокойствие Онегавон.

— По-точно? — настоя Аспарух.

— Отзарана Севар дойде, за да ме извести, че ти тайно от всички ни си преминал на ромейска земя. Според Севара, туй означавало, дето замисляш бран срещу василевса. Няма българин с ума си, който да повярва в такава клевета — една война с империята би ни погубила. Ще рече, Севар плетеше козни зад гърба ти.

— Какво целеше с тези козни? — присвил очи, попита ханът.

— Предложи ми да оглавя недоволството на боилите срещу онова, което криеш от нас — разрива с Византия.

— Долна лъжа! — отсече ханът, но не се разбра какво има предвид — дали думите на Севара, или разказа на Онегавона.

— Така му и отвърнах, че лъже — разбра го в своя полза първожрецът.

— И в справедливия си гняв го уби без съда на боилите, а?

— Боях се, че ако почакам, ще му дам време да уплете мнозина в коварната си игра — поясни убиецът на Севара. — Пред Тангра и пред тебе аз съм чист…

— Само дето няма жив свидетел за чистотата ти — студено уточни Аспарух.

Мълчание. Ханът разглеждаше служителя на бога тъй, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му. А Онегавон не намери повече оправдания под този поглед.

— И все пак — гъгниво промълви той след малко, — бил ли си, или не отвъд Дуна?

— Ако си допускал, че Севар ти обажда истината, защо го уби тогава? — отговори му ханът с въпрос, на който първожрецът нямаше какво да каже.

А аз се приготвих за нещо страховито — тъй гъсти бяха страхотиите през тези последни дни. Та нали в най-законния си гняв ханът можеше и дори трябваше да накаже своеволието на Онегавона, придружено с нагла измама. Миговете течаха, пресмятах движението, с което бих осуетил съпротивата на първожреца, но ханът стоеше като вкопан в земята.

После той рязко си тръгна.

Припевите на оплаквачка се чуваха все по-отпаднало, умориха се. Крачех до хана през нощта. Аспарух не продумваше. Не бе редно първи да наруша мълчанието, но се страхувах за мене си — нали първожрецът отколе беше по желал и моята смърт.

— Ювиги, той е убил Севара тъкмо понеже ти беше предан… — осмелих се да изрека. — Онегавон винаги ще…

— Зная всичко, което би ми казал, Велизарие — не ме остави Аспарух да продължа. — Нареждам! Ако утре някой те заразпитва защо е погинал Севар, отговаряй: за измяна. Тъкмил бил заговор срещу хана.

— Нима ти наистина повярва! — упрекнах го отчаян.

— И да, и не… — мрачно призна Аспарух. — Не съм се облягал никому, както на Севара. Но обясни ми, Велизарие, откъде първожрецът е научил, че сме били отвъд? От къде у него подозрението, че имам на ум вражда с василевса? Та самият аз още не съм узрял за такава стъпка… Съюзът ни с ромеите, боя се, е угаснал негласно, от само себе си. А за бран нямаме сили… И тъй, докато аз меря за и против, някои вече работят яко.

— Че накажи Онегавона за това! — доплака ми се от страх пред бъдещето. — Иначе…

— Къде го свидетелството за моята правота? — строго ме попита ханът. — Пролетес, когато българите отказаха да потеглят, рекох си: тяхното непокорство е било подкладено. — От кого, ако не от първожреца наш?

— Не е доказано — твърдо ми се противопостави Аспарух. — А най-първото достойнство на един господар е справедливостта. Не си забравил, нали, Велизарие, че ми дължиш живота си? — без връзка напомни той.

— Не! — прошепнах изтръпнал. — Защо питаш?

— Боритарканът Севар вече заплати за своята малко вероятна измяна… — смътно отговори Аспарух. — Може би е време друг да заплати за много вероятната си измяна. Но най-вече иде времето, когато ти трябва да се разплатиш загдето си жив, Велизарие…

При тия думи ме изби студена пот. Що можеха да означават те? Докога всеки наоколо щеше да ми изтъква с какво и защо съм му бил длъжник? Творенията божи — цвете, мушица или невестулка — се радваха на дните си под слънцето. Излизаше, че само аз живея даром. Докога, господи! — призовах го, а небето ме гледаше със своите безброй равнодушни очи.

Крачех подир господаря си като бито, но неизменно вярно куче, дето не смее дори да проскимти, за да изпроси милост.