Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (31)

9.

Беше привечер, когато доближихме един от ония странни хълмове; той бе теглил като магия хана през целия ни ден. Гигантско природно построение в наши очи — подир многогодишно равнинно битие.

Преди да стигнем до подножието му, отляво се издигна каменна ограда. Аспарух отправи коня си нататък; ръката му с несмела нежност — сякаш докосваше жена — се плъзна по грапавия камък.

— Камък… — промълви той, сякаш бе казал „мамо“. — Откъде ли го карат?

— Ей, ти там! — стресна ни груб вик. — Стой, не шавай! — И изневиделица изникна твърде жалък, но въоръжен с копие ромей. Войник той не беше. О, да! — пазач на нечие богатско владение.

— Какво се навъртате? — попита ни той мнително. — Страшно зли псета има господарят.

— Минаваме, само минаваме — заявих аз примирително. — Отиваме към планината. А на това място как викат?

— Матара — отвърна пазачът, без да снема очи от оръжието ни.

(Оръжие, слава на бога, имахме и достатъчно, и добро.) Аспарух не бе отронил звук. Той отмина напреде ми, уж съвсем безразличен, но по раменете му в широката бяла риза отгатвах, че господарят ми е цял нащрек.

— Странно име! — рекох. — Сбогом.

Благословена изглеждаше ни тази долина, сгушена под почти отвесните скали. Упътени нататък, бяхме свидетели на печално зрелище — няколко десетки словени, речи го голи (ако изключим нечистите и дрипави подпояски), припряно строяха върлия път. Застилаха го с плочи, под които бе вкопана подложка от речен камък. Четирима въоръжени до зъби ромейски войници осигуряваха тяхното усърдие.

От челата на словените, от плещите и гърбовете им струите обилно пот, скулуфите им бяха мокри. Ни дума, ни вопъл — труд до несвяст под палещото обедно слънце.

Войниците ни премериха с подозрение, та предпочетохме да избиколим строежа. Словените дори не вдигнаха очи, навярно — съвсем ослепели от изнемога.

— Роби ли бяха? — поиска да узнае ханът, а аз долових в гласа му нещо злобно.

— Не. Поданици — поясних гузно. — Работят ангария на василевса.

— Защо не избягат? — още по-злобно попита Аспарух.

— Къде да избягат, надзорниците на василевса са навсякъде.

— Не е вярно! Отвъд Истъра не смеят да припарят. — Докато разменяхме тези думи, малката горичка, която бяхме прекосили, внезапно прореди и точно напреде ни се изпречи отвесна стена от сиворъждив гранит — тази, която отдалече приличаше на корона върху хълма.

Причудлива бе скалата. Сякаш сечена от огромна ръка, с взети ръбове и заоблен горен край, долният се вдаваше дълбоко навътре, образувайки обширна, плитка пещера. Няколко извора бликаха отвисоко. Водата им се събираше в изкусно издялано корито под навеса.

Види се, преди хилядолетия части от величавия скален венец бяха се откъсвали и падали наоколо — там сега тежаха буци камък, по-едри от човешки ръст. Увиваше ги ситен бръшлян. Повет пълзеше по каменните стени на пещерата, широко отворена към залез.

— Колко много камък!… — захласна се Аспарух.

Той ловко изкатери един от най-едрите късове скала, хвърли поглед околовръст — веселото поле се губеше в обедна мараня. Погълнат от невъобразимата гледка, ханът повтаряше:

— Не може да бъде!… — И все по-молитвено: — Не може да бъде…

А аз бях плувнал в пот, на север отвикнах от горещини. Отидох към дъното на пещерата, където се стичаше изворна вода, наведох се над коритото и взех да плискам лице, шия, гърди. Каква прохлада, каква вода и сянка, господи!

— Пък онези, злочестите, долу се потят — мрачно каза ханът, който беше ме последвал. — Надзорникът не им дава да дойдат до извора… — И внезапно заключи: — Търпелив народ тъпче тази вълшебна земя!…

Направих се на зает в миенето, защото резките заключения на хан Аспаруха върху ромейска земя ме объркваха, чувствувах неясна вина, че съм ромей. Но за господаря си май че не бях, иначе не би се изразявал тъй обидно за моите кръвни братя.

— Странници, не сквернете извора на русалиите!

И двама трепнахме, обърнахме се по посока на гласа — напевен, гръден женски глас, който идеше изпод земята. Там, откъдето го чухме, имаше пещерка, входът й водеше дълбоко под земното равнище. От пещерата — стъпвайки върху камъни като стъпала, идеше към нас жена. Бих казал, хубава, но съвсем не млада.

Жената бе облечена особено: много чистата й бяла риза беше обшита богато и изкусно. В косите, по ушите и шията, по ръцете на тази жена блестеше злато — също придирчиво изработено. Как не я беше страх — сама и позлатена — на това отдалечено от селата място? Защо се бе нагиздила като за пред василевса, когато наоколо не се мяркаше жив човек?

Тя излизаше изпод земята, право срещу нас — двама незнайни, въоръжени и изобщо неясни мъже. Ханът я разглеждаше втрещен, навярно не по-малко втрещен съм бил и аз. А тя съвсем се появи, като вървеше тържествено, гъвкаво, сякаш спазваше стъпките на танц; спря с лице към извора, извърши плавни движения и поклони, след това благоговейно пи.

— Жрица! — прошепнах аз в ухото на хана. — Чувал съм за безбройните жрици у нашите поданни народи тук…

— Аха… — ханът остана зяпнал, без да откъсва поглед от почти смешното, преукрасено женско същество.

Сега то седна на издялана в камъка скамейка, внимателно нагласи диплите на ризата си и всички свои скъпоценности, та заприлича на изваяние, но оцветено. Чак тогава жената ни заговори:

— Къдешни сте, пътници?

Не съм виждал Аспаруха много пъти смутен, но това беше един от тия пъти. С мокро лице, с мокра коса ханът отговори почти плахо, а то излезе загадъчно:

— От отвъд.

— От отвъд не се е върнал никой — опроверга го украсеното същество. — Само нашите сънища нашепват, че там било прекрасно…

— Мястото, откъдето ида, не е прекрасно — горчиво каза ханът. — Моят народ…

— Позволено ли е да пладнуваме тъдява? — прекъснах го, защото той щеше да изтърве лишна приказка.

— Позволявам! — с достойнство отвърна жрицата.

Денят клонеше към заник. В червената надвечерна заря скалите сякаш се запалиха, а струите вода обливаха камъка като разтопена мед. Двама ние седяхме настрани, потопени в нямо съзерцание. Затуй пък при извора стана оживено — там се отбиваха вярващи, преди да поемат към дома си. Заточиха се и ония объхтени словени, дето бяхме видели, че правят пътя.

Непосилният ден бе изсмукал силите им, те пристъпваха с отмалели нозе, коленичеха благоговейно пред издълбаното в камъка корито, после пиеха вода със смирени лица. Нито един не намокри дори челото си — водата бе свещена.

На тръгване вярващите поставяха върху каменната скамейка по нещо от сиромашките си вързопчета — навярно комат или шепа диви плодове.

Никога преди и никога по-късно не съм се чувствувал в настроението, което ме обзе през онази вечер — пречистен, окрилен, сякаш постигнал висше откровение. Явно, така се чувствуваше и ханът. Погледът му беше вдъхновен като пред жертвоприношение.

— Тук и сега бих принесъл жертва на Тангра — издума Аспарух. — Уверен съм, че ще ме чуе, божествено е това място… А нямам жертвено животно.

Аспарух неволно се озърна, той търсеше начин да засвидетелствува почит към оногова, който бе създал земната хубост. Очите му спряха върху голям скален отломък. Той отиде при него, коленичи.

Христе, колко прави били езичниците! — мислех си аз, завладян от неведома, тайнствена сила. — Защо да се молим на незримия създател на красотата, а не на самата нея? Та нали тя е божо чедо…

— Странниче, защо божиш камъка? — пак изневиделица беше се появила жрицата. Тя се приближи до хана, все още коленичил. — Тук свещена е водата — поучи го. — Ела!

Прикани Аспарух към извора, но Аспарух не помръдна.

— Дедите ми открай време тачат камъка — рече той с глас на обсебен.

— Защо? Камъкът е най-мъртвото мъртвило. А водата съживява всичко живо. Моят извор е чародеен — продължаваше жрицата напевно. — Който пие от него, винаги ще иска да се върне. Твоят камък…

— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?

— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение — все напевно отговори чудната жена.

Огънят ни огряваше долния край на скалния надвес, под който се готвехме да преспим. Конете си бяхме вързали по-настрани, в горичката. Из нощната синина се прокрадваха бели сенки — словените идеха да се поклонят на извора, да попросят изцеление.

Жената бе седнала при нас; у нея всичко бе тъй природно, подразбиращо се, та нямах чувството, че седим с жена, при това — непозната. Тя ронеше малки залъци от хляба, с който поклонниците бяха я дарили. Когато ханът й предложи от нашето сушено месо, тя гнусливо сбърчи нос, отказа.

— Защо тук хората се кланят нощем? — попита Аспарух.

— Денем не вдигат глава от работа… Мълчание. Из синьото се движеха бели сенки.

— Хубав, хубав е краят ви!… — въздъхна Аспарух. (За кой ли път вече изказваше той възторга си.)

— Затуй и не виждаме бял ден. Не навсякъде из Словения има тъй много ромейска войска, а по нас е пълно. Мине, не мине ден и…

Жената се загледа встрани; тя искаше да рече още нещо, но я плашеха ромейските ми дрехи.

— На кой бог е светилището? — намесих се тогава.

— На трите русалии. По-рано (преди да ме обрекат) казвали му „Трите нимфи“, но словените от нимфи не отбират, те викат русалии.

— А ти нима не си словенка? — учудих се, че жената говореше на „те“.

— Почти… — призна си тя. — Словенин беше баща ми. По майка съм от древно племе. Тракийско е било и туй светилище.

— Какво ще рече траки? — Аспарух във всичко бе любознателен като дете.

— Ние! — с внезапна гордост изговори жената.

В своята везана риза, огреяна от свитките на много злато, въпреки годините си, тя ми се стори божество езическо.

— Тук сме от правреме, знаеш ли що е то?

— Вечността — отвърна съвестно като школник ханът. — Само че не от днес нататък, а от началото на времето до днес.

— Точно, от началото на всички времена. Какви не ветрове и бури са ни брулили, а пак ни има. У вас днес е силата, ромеецо — обърна се тя към мене, — но пак сте гости на земята ни. Виждали сме ги всякакви… — завърши тъжно тракийката.

За първи път срещах свободен човек от нейното племе. У дома (тоест в Константинопол) ставаше дума все за тракийски роби. И то в миналото.

— А със словените как я карате? И те ли са по вас гости? — продължи да разпитва ханът.

— Как щяло? — зачуди се жрицата от Матара. — Ние и те отдавна сме едно. Нели си виждал как леят бронза?

— Да. Към стопената мед прибавят стопен калай.

— Така е станало и с нас, казваше дядо ми, който…

Тук тя скъса приказките си насред дума и тревожно, като преследвана кошута, наостри уши — тихата нощ наистина бе оживяла, разбуждаше я далечният тропот от много нозе, далечни мъжки гласове. Безпокойството на чуждата жрица ни се предаде мигновено — ние вперихме недоумяващи очи в жената.

— Пак идат! — прошепна тя уплашено. — За четвърти път това лято!… Ако не ви е чиста работата, странници, бягайте!

(Щом тази жена бе подозряла у нас нещо предрешено и скрито, следваше, че и всеки друг би ни заподозрял.)

— Да изчезваме! — обърнах се към хана, който си седеше край огъня и явно държеше да продължи любопитния за него разговор.

Той без охота стана. Стори ми се нелепо, че веднъж и дваж се поклони ниско на чуждата жрица; ней никак не беше до поклоните му. Докато отстъпвахме, тя ни посочи отвесната скала.

— Нататък! В камъка е издълбана стълба… — съобщи припряно.

И се залови да гаси огъня, дано заличи следите от човешко присъствие.

Опипом — понеже въпросните стъпала не се виждаха в тъмницата — двамата заизкачвахме високия отвес. Поне едно бе утешително: тук никой не би ни открил. Затова и не припирахме. Пътят ни вървеше не право нагоре, а полегато, та скоро се озовахме доста встрани от светилището — там, където под скалата се гушеше селце.

То се провидя в звездната нощ щом шубраките оредяха — трийсетина сламени покриви на глинени къщурки, голямо гумно, общо за селото. А наоколо се стелеха нивички зряла ръж, обгърнати от необятната зеленина на ливадите.

Спрели за кратко да поемем дъх, подплаши слуха ни настойчивият тропот, глухите гласове. Всеки мъж може да различи и насън шумовете, които съпровождат похода на войската.

— Що ще тук войска? — прошепна Аспарух.

— Да не шаваме! — напомних му аз.

И така, залепнахме о скалата, спотаихме се.

Траптрап! — тътнеше опасността. И не след много по мекия път към селото се проточи войска. Тя беше не много — стотина човека. Начело им крачеше друнгарий, набит мъж.

На три или пет хвърлея от селото бойният строй се разби — войниците образуваха рехава верига, която притегна къщурките от всички страни. От нашето наблюдателно място всичко се виждаше като на длан.

— Не разбирам… — рече на себе си ханът. А аз чудесно разбирах, при все че не посмях да му обясня: моите сънародници продължаваха да воюват срещу словените — една война, която траеше десетилетия. Словените бяха навсякъде, навсякъде ги и преследвахме. Не бях участвувал в тази война, не си я и представях, а ето как изглеждала тя!…

Тъкмо позагубихме из очи веригата ромейски пешаци, тя се издаде по страховит начин: в кръг около селото припламнаха ситни светлинки. Дали факли? И защо?

О, колко страшно гори зряло жито! Малките пламъчета за миг лумнаха в широки огнени петна, петната се сляха — гореше неудържимо и наред. Тогава от къщите напряха първите писъци, пробудени от пламъка в сламените покриви; запращяха горящи греди. Из всяка врата излитаха като пилци при появата на ястреб сънени дечурлига и жени (нали мъжете бяха подбрани на ангария по оня път). Те се щураха със сърцераздиращи вопли всред пожара, силеха се отчаяно да се доберат до ливадите — извън огромното огнило. Повечето падаха задушени или обгорели, към крясъка на живите се прибавиха стенания на умиращи в адска мъка.

Смразени от ужас стояхме над тази невероятна картина. Не допусках, че тя тепърва ще ни досмрази; долу започваше лов на хора.

Ромейските войници бяха отстъпили надалечко, за да не ги лизне пожарът. Сега, когато броени жени и отрасли деца бяха преодолели жаравата, бяха се докопали до спасителната зеленина, подхвана ги войската.

Зная, че никой не ще ми повярва (та аз съм и мъж, и боец, и ромей), но през нощта, за която говоря, изпитах непреодолима погнуса от насилието пред очите ми. Принуден бях да гледам как тук-там — в подножието на скалата, която спасително ни криеше — жена или момиче бягаха обезумели, търсейки надеждна тъмнина, горичка, храсталак. Но войскарите ги чакаха неотстъпно, войскарите се нахвърляха върху им, сякаш от месеци не виждали жена, те ги поваляха в нацъфтялата ливада и само по задавените викове из нощната зеленина отгатвахме какво се случваше. А малко по-нататък войската вече увързваше по две, по две ония, с които беше се заситила — утрешни робини за робските тържища.

Голям брой роби имаше в града на Константина, поне двайсетина — в бащиния ми дом. Като роден патриций бях свикнал да ми служат, така човеку служат ръцете и нозете му, най-естествено. Нито веднъж през свое го детство и юношество не бях си задавал въпроса как един свободен мъж, свободна жена стават нечии роби…

През годините, които прекарах у българите, сам аз полубългарин, не си давах сметка, че нещо у мене все пак е било привързано към моята страна, към сънародниците ми, към христовата вяра. Тляло беше някъде под мислите ми чувството за превъзходство над варварите, с които ме съчета случайността. Сега то умираше от горещ срам, от осъзната вина и безплодно разкаяние — защо, защо съм се родил ромей!…

Не предполагах, че страданието, което ме разтърси, е било дотам видно, но изглежда — било е. Тогава, когато ромейската войска подкара робините си (човешки дрипи бяха това, не жени), когато те се повлякоха из пътя под нас, а месецът осветяваше цялото им, дотук приглушено от далечината мъченичество, навярно съм направил непредпазливото, неволно движение, което накара хан Аспарух с една ръка да ме дръпне назад, а с другата да затули устата ми. Никога не беше посягал на мене, та чак в оня миг усетих колко яка ръка бил имал ханът.

Той ме подържа така не малко, докато престанах безсмислено да се противя. Пускайки ме, забелязах, че войската бе отминала с плячката си отвъд завоя.

— Какво те прихвана, Велизарие? — спокойно попита Аспарух, като да бяхме наблюдавали нещо досущ привично.

— Без да искам… — отговорих глухо.

— Да… виждам, досрамя те от юнашките дела на твоите хора. А защо? На война бива така, навсякъде и винаги…

— Но тази война е вътре в пределите и каква полза за Византия, ако изтреби селяните си и подпали жътвата им?

— Те са от друг народ. Затова, види се…

Ханът говореше някак особено, през зъби и с хлад. Това охлади и мене — какво бях се разгорещил като вчерашен!

— Щом войската изчезне съвсем, ще се върнем за конете си — казах. — Дано не ги е отвлякла!