Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (30)

8.

Изчакахме вечерта в тръстиките край Истъра. Месечина нямаше, бе звездна лятна нощ, валяха звезди над нас. Намерихме място насреща, където нямаше крепости и стражници. В тъмното водите — поизлинели от жегата — лекичко подплисваха. Навлякъл своята непривична вече премяна, трябваше да запретна високо полите на хламидата си, за да възседна сурата кобила. Аспарух, в риза от бял лен, яхна бос своя вран жребец, ботушите той държеше в ръка.

Бяхме готови за преплуване. Прекръстих се трижди — реката бе Истър, а не каква да е; там брод няма.

Ето ни на земята на василевса!

Не бях наясно дали в това възклицание, което Аспарух изрече приглушено, прозираше боязън, дали — тържество. Самият аз бях развълнуван искрено. На своя земя съм!… — опитваше се да ликува сърцето ми, а нещо го възпираше. Знаех какво бе то — българи са синовете ми, майка им!… Кому принадлежа аз, Христе?

Конете ходом изкачиха върлото крайбрежие. Пред нас — в подзвездната кротка синева — се простря Мизия. За мене тя бе толкова непозната, колкото и за Аспарух. Затуй съчувствувах на неудържимия възторг, с който ханът възкликна:

— Тангра, каква земя!…

Вие сте й свикнали, та защо да ви описвам нейната чудна хубост, която дене е тройно по-ярка, но дано разберете, че през онази нощ ми се струваше, че яздя насън!… Тъй промълви и ханът:

— Чини ми се, че сънувам, Велизарие…

Тихи и кротки бяха думите, които разменяхме през първата си нощ на юг от Истъра. Все още не бяхме се оборавили от чара на тая приказна земя — подир година на мъчително еднаква безбрежност пред нас сега се раздипляше като чеиз на самовила неизчерпаемо многообразие.

Не бяхме принудени да се крием — умело предрешени, мирни друмци. При изгрева попаднахме на утъпкан път, из който личеха следи от колелета. Ливадите наоколо разточително цъфтяха, цвъртяха птици, земята се огъваше в хълмчинки и рътлини, чиито подножия миеха, ромонещи, бистри реки — не като онези, опасно многоводните, враждебно мътните, а — дружелюбно плитки между вир и вир.

Когато стигнахме върха на върл хълм, Аспарух ненадейно спря коня, впил омагьосан сякаш взор на юг — там недалеко се издигаше странна планина.

Планина!… Стръмните й сипеи бяха увенчани със съвсем отвесна скална стена — като че ли корона, положена върху главата на полето. Още една глава — вляво, две още — вдясно. А зад тези множество, усамотени всяка за себе си, природни крепости се извисяваше могъща, с равно като зид било синя планинска верига. Полето в полите й бе пъстро — редуваха се цъфнали ливади и жлътнали нивя, лъкатушеха реки и пътища, тъмнееха прохладно китки стари дървета и малки горички.

Бе така омайващо прекрасно, та двамата занемяхме, превърнати в зрение — пиехме с очи хубостта на божия свят.

Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.

— Познавам тази земя — каза той почти несвястно. — Тя е!… Нея съзираше във виденията си Пагане…

Това разкритие ме стресна до немай-къде, нали тъй и тъй не бях на себе си. Не отговорих, понеже с ръба на мислите си май че и аз бях се докоснал до същото откритие — но тъкмо тази земя ли бе предричала в ясновидството си Пагане? Миг, два… След което ханът каза с обичаен глас.

— Не вземай думите ми на истина, Велизарие! Просто… не бях готов за чак толкова хубост…

Продължихме нататък в някак си напрегнато мълчание. Без да знам защо, бяхме се упътили към една от височините, увенчана с естествено кръгла и естествено отвесна стена като съща твърдина, някакво чудо божие. Полето под нея не беше пусто, оживяваха го селата на словените.

Вярно било, че словените не струпвали големи селища, а си живеели пръснато. Тук — сламена къщица, там — три. Малките ниви започваха от сами прага на тия колиби, около които шетаха, заети с работата си, млади и стари жени всред русо-бели детски ята. Мъжете изглежда бяха на лов или на полето — понякога всред нивите мярвахме светло петно, сякаш щъркел из зеленината.

Ханът разглеждаше любопитно живота на словените, който бе за него чудноват. И те, както нашите съседи отвъд Истъра, бяха предпочели близостта на реките — виждахме ги, нанизани по брега или нагазили из плиткото, да се трудят над всичко, за което бе нужна вода. Имаше нещо безкрайно весело в съчетанието от бяло и зелено, в спокойствието на простия живот и мирния, благодатен труд.

— Да завидиш!… — изпуснах се неусетно. — Колко по-усилно живеем ние!…

— Как не! — съгласи се ханът. — Ние се мъчим да обживеем пустоша, да укрепим тресавищата. А тук е питомно. Види се, от много отдавна.

— От съвсем отдавна, както съм чел — уверих го. — По тия места винаги е имало живот.

— А словените кога са ги населили?

— Има-няма сто години, нека бъдат триста. Какво не са правили василевсите, дано спрат словенския потоп. Не! Дано прогонят пришълците отново на север. Не! Дано ги привият към покорство. Не!

— Че какво им е непокорното? Киснат в реките, ловят, сеят.

— Живеят си тъй, сякаш не били в държавата. Пък тази държава дори е империя.

Ето в такива полезни разговори преминавахме през жалките, но и необяснимо ведри словенски селища, прекосявахме реки по бродовете им, а нагоре-надолу край тия реки волно и без да припират се рееха словени.

— На кое по-точно викате империя? — осведоми се по едно време ханът: той не обичаше неизяснени въпроси.

— На държава, която владее десетки народи, а те й плащат дан.

— Аха… — разсеяно отговори ханът, загледан в многочисленото словенство по брега. — Сиреч, ако бяхме останали във Велика България, щяхме да бъдем част от империята на хазарския хаган. Но на това ние пък викаме робия. Затуй се и махнахме. Ти навярно (син на империя, де) смяташ, че можехме да си спестим изселничеството: оскъдица, мъки, гибел… Неясно бъдеще. То е неясно до ден-днешен, признавам. И все пак — дори да доизмрем без следа, — ще си мисля, че жертва станахме не ние, а брат ми Баян. Под чужда пета, под чужди камшик… Тъй, както често си ме чувал да негодувам против окаяното тресавище, в което ни натика злата орис, сега чуй друго, Велизарие! Къде по-завиден е жребият на оногова, дето търпи опасности и недоимък върху късче ничия земя, сравним ли го с живота на народа — част от нечия империя. Нали? — обърна се ханът към мене подир тази непривично дълга и развълнувана реч.

Аз само вдигнах рамене, притеснен от своето двойствено положение.

— Та тези хора плащат някому за това, че съществуват! — възмути се ханът.