Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (26)

4.

Ханът улови грубо мене и Севар за раменете, изтласка ни встрани, та пак се озова лице в лице с множеството. Това е краят! — рекох си. Вече усещах горещия, нетърпелив дъх на тълпата.

— Люде! — взе връх над безумието й могъщ като рог глас.

Не беше Аспаруховият.

Озърнах се с боязлива надежда, понеже долових как метежното напрежение спада, как народът потиска собствената си размирна жажда; озърнах се и видях кавхана Авитохола. Досущ побелял подир гибелта на синовете си, цял кожа и кости след зимата, прекарана в болест, чичото на хана решително си проправи път всред разбунените. Всичко у него свидетелствуваше не за държавника, а за каления в опасности боец.

Навалицата мигом образува кръг около кавхана; отдели го от нас и го заключи в двусмислената си прегръдка. А той отметна глава, както слепците, и заговори някак странно, сякаш бе съвсем самичък:

— Моите стари очи, старите ми уши искат да излъжат мене, стареца… Казват ми те, българите отказаха покорство на ювиги хан Аспаруха! Роптае народът против своя хан… Не, не ще ме излъжете, мои стари очи и уши — старостта е опитна и знаеща. Зная аз, не може българите да забравят, що дължат на сетния жив господар от великия род Дуло!… Когато те му поискаха най-скъпата жертва в името на своето единение, ювиги Аспарух я откъсна от сърцето си, даде им я!… Когато българите се бореха с врагове, мраз, глад и редушки, бореше се до тях и ювиги Аспарух. Когато българите копаеха своите мъртви, копаеше вледенената земя за гроб на чуждо дете и ювиги Аспарух… Отговорете ми, българи, какво не направи за вас, заради вас, заедно с вас, вашият хан? Вие, дето милеете за своите стада, родове и челяд, кажете ми, има ли ювиги Аспарух свой род, стадо и челяд?

— Тъгувате за Фанагория — с пречупен глас продължи кавканът. — Нима забравихте що остана от Фанагория? Порутени зидове, безвестни гробове, роби. От такава гибел ви изведе към спасение ювиги Аспарух, а вие… Не! Не може да бъде — българите помнят дълга си към своя хан. Тяхната вярност е едничката му награда…

Кавхан Авитохол неочаквано за мене бе изнамерил похвата, който накара разбунените да се смирят от изблика си. Мълчаливо възликувах: спасени сме!… Но Аспарух бе чужд за това ликуване. Стегнатите му устни не отрониха ни звук мрачна обида и горчивина се четяха в очите му. Напразно кавхан Авитохол, обърнат сега към племенника си, сякаш го подканваше да проговори на народа. Все по-нетърпима ставаше тишината, която бележеше някакъв непоправим разрив.

По движението, което първожрецът направи към кръга около Авитохол, отгатнах, че божият служител посяга да улови юздите на метежа.

— Не ти! — властно му попречи старият кавхан. — Нека каже думата си боритарканът Севар!

Знаех, че Аспарух нямаше по-предан нему всред пълководците си, та наум молех бога да сподоби сега твърде сдържания иначе Севар с дар слово. А Севар гледаше огазената клисава кал под ботушите си и се мръщеше, сякаш че го боляха старите му рани.

— Ювиги — поде най-после глухо той, — дълги, тягостни години народът ни те следва вярно. Не от добро днес той ти вика: стига! Каквото и да ни се иска, уверихме се, че не е останала ничия земя, дето само чака господарите си. Където и да спрем, без война няма да мине. Тогава?… Защо не — тук?

Тишина настъпи след неговата немногословна реч — тълпата повече не роптаеше, нито напираше. Чувствувах, че Аспарух бе разколебан в своята правота. Той изпитваше с недоверчив поглед хората наоколо си, като че ли за да разгадае мислите им. Когато спря взор върху кавхана, Авитохол кратко каза:

— Прав е боилът Севар, не от добро…

Аспарух въздъхна така, та го чухме. И с мъка произнесе:

— Склоних, оставаме!

Допреди миг примирени, дето утре ще потеглят пак в поход, българите не веднага осъзнаха, че техният повелител бе отстъпил пред умората и страданията им. Радостта бавно си пробиваше път през обърканите им страхове — тя проблесна като редки, а сетне и по-чести искри в множество зеници, в благодарствените възгласи:

— Вечна да бъде властта ти!…

— Тангра да ти въздаде за човещината!…

Като изчака те да стихнат, Аспарух заяви с глас, който издаде цялото му огорчение:

— Склоних, но съгласен не съм! Не обявявам нашия стан за столица, нито пък пасищата ни — за държава. Друга трябваше да бъде нова България!