Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (24)

2.

Яздехме и яздехме…

Непосилно ми е да предам преизобилното съдържание на многото пролети, лета, есени… Яздехме и яздехме, спирахме за нощуване или за цяла зима. Пътьом се раждаха децата ни, из пътя се закрепяха върху седлото, порастваха, ако не ги улучеше редушка…

Яздехме пряко пространството и през годишните времена. Менеше се не само светът около нас, но и самите ние.

Годините отнемаха блясъка на очите и косите ни; ветрищата изсушаваха гладките ни някога лица; върху тях — от взиране в далечината — се вдълбаваха горчиви гънки.

Ако някой фанагориец ни видеше шест години след началото на нашето преселение, би ни ожалил.

Бяхме проредели. Нямаше вече старци във върволицата от млади и зрели яздачи — старите бяха оставили кости из равната безбрежност; намалели бяха жените ни — малко жени издържаха раждане и кърмене на път; нерядко гледах мъже с дребни деца на ръце върху седлото пред себе си, зад себе си — мъжете несръчно бранеха живота на осиротелите.

Беше тежко.

Някъде из нашия все по-унил път ханът съвсем млъкна. Когато яхах до него, той не ми продумваше по половин ден, или напрегнато вторачен напреде, или забил поглед в крачките на врания си кон. Ако речех да се върна към строя при Ие и децата, Аспарух не усещаше, че го напускам.

На минаване покрай челото на похода ни вече не отбелязвах това, което доскоро все още отбелязвах — досущ побелял, макар и строго държелив бе сега първожрецът, силно посивели — кавканът и таркан Севар… Старееха хората ни от усилия без отдих, от недоимъка и честите загуби на свои близки.

После плисваха есенни дъждове, после се извиваше снежна виелица… Оределият наш строй спираше при поредната река, която едва-едва отгатвахме през фъртуната.

— Сприиииии! — чувахме металния вик на хана. — Ще зимуваме…

Не яздехме. Бе зима.

В широката шатра, където всяка завивка, дреха и съдина бяха изработени от четирите ни ръце, спяхме с Ие. Не както преди, прегърнати. Сега между Ие и мене имаше разстояние; там — за да ги окътаме по-добре от две страни — като в гнездо се гушеха децата ни, четири…

На събуждане не спрях очи върху жена си — добре позната жена. Дори насън — със следи от грижа по челото. Дебнешком се изхлух изпод мечата кожа, която добавих над завивките на малките. Обличах се най-тихичко, но Ие все пак ме усети. Без да мръдне, прошепна ми:

— Хапни, преди да се запретнеш! Не искам да ги будя, храни ги сънят…

— Не съм гладен нещо — излъгах я, а тя се направи, че вярва.

Излязох навън. Тук и там между шатрите вече се появяваха и други мъже. Всеки мълчаливо се заемаше със задачата на тежкия си ден — вече описах задачите на дните ни.

Станувахме на брега на голям речен разлив — безброй ръкави — обрасъл в ръждивочервени ракитаци, единствен жив цвят всред мразовитата белота. Лед бе сковал водите.

Както при всеки стан, отново бях разпънал шатра до ханската. Ослушах се. Ханът май още спеше. Награбих пласт кастрена шума и влязох при моите коне.

Не изглеждаха добре чудесните ми иначе добичета… Недоимъкът сякаш беше ги оглозгал, та гръбнаци и ребра се провиждаха под кожата им, загубила летния си лъсък. Нали сега нямаше кой да ме гледа и пред кого да се правя бодър, седнах при конете, чувах стръвното им хрупане, наблюдавах бледата пара, която изпускаха ноздрите им, взирах се в печалните им, тъмни очи, които разбираха страха ми — ще издържим ли до пролет?

Да, в това бях се превърнал аз, Велизарий, син на константинополски патриций — превърнал се бях в угрижен баща и отруден стопанин… Животът ме смля така, че и моята родна майка не би ме познала.

Оттатък, в шатрата на челядта ми, кисело проциври дете — май беше дъщерята, двегодишна.

Опитах се да отгатна по гласеца й дали не се е пробудила нездрава, зимата беше бич за дребните деца. Плачът продължи, усили се, та отидох да видя що става:

— Пагане май има треска… — каза жена ми.

Тя се стараеше да не издава тревогата си. Седеше, кърмейки най-малкия ни син, а момиченцето бе заровило глава в скута й, скимтеше като бито кутре.

— Негли е редушката!… — вече с нескрит страх издума Ие. — Мед и горещо мляко!…

— Медът свърши — прошепнах виновно. — Пред пролет свършва всичко.

— Измоли, намери!…

Усетих, че Ие е в края на силите си. Тънките й ръце безволно ровеха завивките, загръщаха децата ни. Приличаше ми на орлица с пречупено крило, която отчаяно брани пилетата си.

Отчаяно и без надежда — нали точно преди година, пак през такава заран на лют студ умря по-голямата ни щерка, веселата като катерица Севине. Тогава бях стиснал зъби, преглъщах без ропот болката си — как да роптая, когато губехме едва първо дете, а десетки хора наоколо бяха заровили кой три, кой повече? Но долових, че с тази първа загуба Ие се промени — необяснимо се промени тя към мене, сякаш аз носех вина за смъртта на нашето момиче. А какво ли би станало, ако… Христе, смили се над дечицата ми! — помолих се мълчаливо на един бог, с когото от години взаимно се бяхме забравили.

Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.

Така и аз през онази зла заран, като се влачех из стана да търся мед, забелязвах все едно и също: с какъв труд и мъка преселниците се силеха да залъжат глада си… Ако се случи — недай боже! — по-длъжка зима, ще окапем съвсем, рекох си.

Макар и мразовито, станът беше се разшавал. Тук някой, домъкнал сух ракитак, се опитваше да препече жилав къс дивеч върху бързия му пламък; там друг извличаше с пъшкане труп на умряла отглади кобила от шатрата за конете. Рибарите трошеха с камък леда, забучваха въдици и се оттегляха на завет — свистеше тънък, противен ветрец.

Един рибар, млад мъж, вдиша нос, подуши вятъра.

— Извърта се откъм юга — обяви той. — Малко остана! — Другите не му отвърнаха, загледаха се към реката.

— Мед да ви се намира? — питах аз наслуки всеки срещнат. — За болно.

— Ех, че го рече! — присмиваха ми се в отговор. — Всички сме негли като тебе, болни си имаме, а не мед…

— Велизарие, ела да тълмиш! — извика ме някой.

Там, където около стана ни вардеше стража, бяха пристигнали неколцина словени. За нас отдавна те не бяха чудо незнайно; опознали ги бяхме от трайната вече размяна с тях или от кратките ни схватки. Но словените, които дойдоха през въпросната заран, изглеждаха тържествено в големите си кожуси и омотани в няколко пласта платно, наглед дебели като греди крака.

— Бог здраве да дава! — поздравих ги.

Те ме стрелнаха с необяснимо високомерие. Бяха все снажни мъже без гугли. (Вече бяхме научили, че у словените само робът ходи с покрита глава — свободният човек е непременно гологлав. В израз на това, че нищо не може да бъде над главата му. Ни господар, ни дори гугла.) По веждите и мустаците им блестеше скреж, навярно дълго бяха вървели към стана ни.

— Кой е най-големият всред вас? — без да отговори на поздрава ме запита (както винаги) най-старият, който всъщност не беше стар.

— Ювиги хан Аспарух — заявих. — Господарят на българите.

— Аха — каза словенинът с рижата брада и почти бели очи. — Чували сме, идете откъм изгрева. Оттам иде всяка напаст — скакалците, фъртуната, конните народи… — И внезапно ми заповяда: — Води ме при вашия хан!

При все че бе ранна утрин, заварихме Аспаруха зает, той помагаше на Севар и синовете му да дълбаят лодка. Този начин — корито от един дървен къс — бяхме научили из пътя, от словените. Аспарух и Севаровите синове тесаха с брадва дългия пън, а самият Севар, запалил насмолена главня, прогаряше с нея вдлъбнатина в пъна.

— Щом се махне ледът — взе да ми обяснява Аспарух, за когото гостенинът също не беше чудо незнайно, — ще я пуснем.

— Дойдохме да ви кажем, че тия острови, реката и земята са наши! — спокойно се намеси на свой език в разговора ни рижият словенин.

Само ханът и аз разбирахме езика му, затуй трепнахме при тия думи; Севар и синовете му продължаха да се бъхтят по еднодръвката.

— Земята и водата са на всички! — бързо схванал положението (понеже то се повтаряше твърде често за нас), с тежест заяви хан Аспарух на сносен словенски.

Вече споменах, че откак пое властта той многократно беше ме дивил с превръщанията си — през оня ден Аспарух мигом се превъплъти от дървар във владетел.

— Народът ни не е нагазил вашите граници — продължи ханът. — Той зимува върху ничие място.

— Ничие ли?… — възнегодува словенинът. — Наоколо са най-големите ни риболовища, само чакаме да цъфне пролет и реката ще побелее от ладиите ни. Че нас тази вода ни храни!

— Колцина сте? — без да влезе в спор, попита Аспарух.

— И да знаех, нямаше да ти кажа! — злобно отби словенинът. — Правиш си сметка да ни връхлетиш, да изтрепеш кого ти очи видят!

— От ранна зима сме тук, кому сторихме пакост? — намесих се и аз.

— Пречи ви зимата, ето защо… — с растяща враждебност заключи словенинът. — Затуй дойдохме да ви кажем — Щом времето отпусне, махайте се! Иначе има да патите — сто пъти повече сме от вас!

Забелязах, че ханът с мъка превъзмогна обидата си. Той мълком се повъртя около лодката, където нашите мъже работеха, преди да отвърне:

— Ние така и смятахме, да се махнем напролет… А дотогава, ако искате, да разменяме.

— Може! — светнаха бледите очи на рижия. — Ще обадя на нашите, ще дойдем… — Но не пропусна да повтори натъртено: — Само че — още месец. Оттам насетне да ви няма!…