Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (2)

1.

Първото, което си спомням от своя многолетен странен път, е баща ми. През оная заран след раздялата с града и нашите стояхме на кърмата на кораба, дето ни отнасяше по Босфора към Евксинския Понт.

Бе есен. Ниското небе едва се крепеше върху двата бряга, огизнали в сива влага. Водата под нас се гънеше, тежка като олово, непрозирна.

Колкото до баща ми, той бе мъж на място — цял достолепие, ум и гъвкавост. Василий, синът Велизариев, беше изпращан от императора при разни чужди владетели, а най-вече при вождовете на всякакви тюрки. Североизтокът едва ли имаше тайни за него.

По онова време бях двайсетгодишен, голобрад, къдрокос, но не и пъргав. Твърде малък бяха ме отдали на велеумния дякон Партений, за да ме въведе в низ науки. Учех и учех, както се полага на един бъдещ ромейски пратеник при другоземни владетели — за свой помощник ме готвеше баща ми, горд с моите успехи в знанието.

Съпровождах го за първи път в работата му, изобщо за първо се отлъчвах от къщи, от града. Облегнат о перилата на галерата, вслушвах се в равномерния плисък от веслата, взирах се в бреговете на Босфора, но най-вече напред, където проливът бавно се разширяваше.

— Скоро ще ни подхванат ветрищата на Евксинския Понт… — мечтателно проговори баща ми.

Не го познавах такъв, моя припрян, претоварен баща, разсеян и мълчалив у дома. Днес той изглеждаше необичайно — някак озарен, въпреки мътната светлина, някак безметежен и по-млад.

— А преди Понта искам да ти посоча ей ония скали, които избикаляме отдалеко.

Проследих посоката на ръката му — ръждивожълт скален отвес, усамотен всред наниза от крайбрежни хълмове.

— Там са се разбили корабите на аргонавтите на връщане от приказна Колхида — все тъй мечтателно продължи баща ми. — Винаги, когато плаваме на север покрай това място из пътя на Тезей от Аргос, струва ми се, че скалите ме предупреждават: радостно е да потеглиш, пътнико, но пълно с гибелни премеждия е завръщането!…

— Все още сме на отиване, а не на обратния път — отбелязах аз с леко сърце.

Помня, че в открито море навлязохме надвечер. Евксинският Понт ни пресрещна с вълни, високи и тъмни, с плесници солена пяна.

— За първи път съм в открито море… — възкликнах, облизвайки сол от устните си.

— От днес нататък, Велизарие, ще плаваш все в открито море — отново строг, рече баща ми. — Както и да не бърза, човек възмъжава. Понякога учението ти тегнеше, не е шега да усвоиш четири варварски езика, история, реторика… А аз си мислех колко по-трудно ще ти бъде оттам нататък, при варварите.

— Нямам страх, щом съм с тебе! — доверчиво, както в детинството си, пак търсех закрилата на баща си. — Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.

Навярно това и означава да бъдеш млад с доверие в бъдещето.