Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (19)

20.

В кожух и с гугла клечах аз край дупката в леда, положил до себе си два замръзнали клена, надявайки се на трети. Понеже последният ми прадядо-ловец беше умрял преди столетие-две, у дома не бях приучен да ловувам — това е не само умение, но и усет. Затуй поминавах тук от риболов, поминък лек, достъпен и за несръчните.

По брега се нижеха ловците, които днес бяха ходили в близката гора. Водеше ги същият Докс, с когото ходих до Херсон. Той ме разпозна и се отби от дружината си. Гледах го изниско, ням от възхищение.

Грамаден под трите слоя зверинни кожи, българинът в добавка бе преметнал зад врата си целиничка убита сърна, а на пояса му се поклащаха две червени лисичета. Скрежът по къделестите му мустаци, бялата пара, която Докс издишаше, го правеха да прилича на неустрашим варварски Херкулес.

— Гледаш ли тия? — гръмогласно ме заговори Докс, имайки предвид лисичетата. — За голямата ми мома ще събера десет, в лисици ще я пременя… Намини към нас довечера, сърна да хапнеш!

Все така ухилен, Докс се върна към коня си на брега. Отпратих го със завистлив поглед — каквото и да вършех, не можех се равни с тия мъже…

Фшшшшшт — отново отвратително свистене на стрела, отпратена изневиделица. Този път обаче бях я чул късно, зазяпан подир Докс. Усетих остра болка в рамото. Несмело погледнах към него и видях още да трепти подлата стрела.

Опашката й сочеше към гъстия крайречен ракитак.

От дете са ме учили, че стрела трябва да се изтегли незабавно. Замижах и стегнах зъби, дръпнах с все сила жилавата пръчка и не можах да сдържа смешния детски хленч, дето извря из гърлото ми. Сетне разгледах стрелата — най-обикновената. Такива, с железен връх, има всеки българин.

Полекичка смъкнах кожуха; раната вече силно ме болеше. Целият ми ръкав бе огизнал от кръв, тя капеше и върху синкавия лед. Съдрах своята торба за риба, омотах дрипата около рамото си. Тъмнееше ми. Снежното поле наоколо аз виждах ту алено, ту зелено.

Зарязах край дупката в леда и двата клена, и нескопосните си въдици. Клатех се тромаво по брега, чувствувах се жалък, смъртно застрашен. Въпреки болката, озъртах се на четири — нали не беше речено, че невидимият ми враг е имал само една стрела в колчана?

Бе притъмняло, когато се домъкнах до стана. Преминах през веригата стражи, поех между шатрите — там народът си готвеше вечеря. Бях печално неуместен всред тия все уместни хора, бях усамотен в болката си, която неловко криех.

Безсилните ми нозе ме влачеха към моето леговище, когато някой спря погледа ми — вече знаех, че това момиче не е Пагане, но в непрозирното свечеряване и в моя унес поради загубената кръв то отново прие образа на покойната.

Ние стояхме между шатри и хора, въпросително се взирахме един в друг. Боях се, че момичето ще побегне, а вместо това то дойде съвсем близо.

— Какво ти е, чужденецо?

— Ти никога нямаше очи за мене, Пагане!… — отговорих несвястно, усещайки, как ме отнася мътен порой.

Чак сега ме виждаш…

— Бълнуваш! — тревожно каза момичето. — От огненица ли?

И то направи още крачка към мене, който повече не можех — не ме държаха нозете.

— Ранен съм… — признах си. — Помогни ми!

И навярно съм паднал.

Дойдох на себе си през нощта — не зная коя поред от нощите, след като бях изгубил свяст. Борината осветяваше червено шатрата ми. Наземи седеше в кожух сестрата на Пагане. Рамото ми беше чудесно превързано, челото и косата ми бяха мокри — мокрило ги беше със сняг момичето.

— Как те казват? — попитах беззвучно.

— Ие, дъщеря Ишбулова.

— Лесно име… Удобно за викане: Ие! Сполайти за добрината!

— Велика работа! — засмя се момичето. — Сдъвках малко медна пита, наложих ти раната и я увих с меча кожа. Щом бълнуването отмина, ще отървеш трапа…

Ие говореше звънко, а не гръдно, както сестра си. Те се различаваха и по друго: Пагане бе буйна и небрежна, а по-малката й сестра — женски придирчива, прибрана. Косите й бяха сплетени не в една, ами в множество плитчици. Полите и ръкавите на кожуха й — извезани с пъстра вълна.

— Какво ме разглеждаш с крайчеца на окото, може и направо!

Ие се смути от собствената си дързост, взе да разглажда полите на дрехата си.

— Преди време, когато го носеше майка ми, за приказ кожух беше — каза тя без връзка.

— Няма кой да трепе зверове, да ви облича… — неволно изговорих аз заключението си.

— Още малко и ще порастат братята ми… — сякаш се оправда момичето. — Снощи идва ювиги… — продължи то. — Нареди ми да те гледам докато се съсвестиш.

Ие се изправи, поклони ми се леко.

— Сега да си ходя.

Лежешком и несръчно аз улових ръката й.

— Далеко някъде си имам майка. Сестри имам, голяма — и малка… — изговорих съкровено, жал ми беше за мене си, предчувствувах самотното бълнуване, което ме очакваше през идната нощ.

— Горкичък!… Ни свой, ни чужд… Ничий… — с умиление прошушна Ие тъкмо това, което съвсем ме стопи.

Вече знаех как да ловя риба — избирах си досущ открито място върху леда, далече от всякакви драки и ракитаци. А и не бях сам — по правило с мене идеше по-малката дъщеря Ишбулова. Когато аз се занимавах с въдиците, тя се тренчеше към брега, като че ли беше мой чигот.

Допускал ли бях някога, че аз, знатният, ученият, ще клеча заради три рибки — днешния ми залък — като дивак край Днепро, великия път от Константиновия град към Янтарно море?… Колко коприна и злато са се изкачили по реката към крайния север, колко янтар е слязъл по нея към родината ми… Може би някой мой прадядо, търговец, е минавал из тия места, пресмятайки печалбата си…

— Жива душа няма, спокойно е!… — съобщи високо Ие.

— Бива си ме и мене! — пошегувах се без веселост. — Да ме пази жена…

— Още си еднорък, затуй — извини ме Ие. — Пък и ювиги заръча да не оставаш много-много самичък.

— Ти просто изпълняваш заръката му, тъй ли?

От този жален въпрос, а също и от погледа, с който молех момичето да ми отговори отрицателно, можеше да се подразбере, че за мене Ие вече беше близка душа, та и нещо повече.

— Ти пък! — неопределено рече тя и изведнъж викна: — Виж там! Кани се пролетта!…

— Ей богу, ни помен от пролет — озърнах се.

— Онова по-тъмно място върху леда, гледаш ли? Протънял е, набъбват водите! До ден и ще тръгне ледоходът…

Двамата стояхме срещу студения блясък на залязващото слънце, образа на вечно младия, щедър, всесилен български бог. Едва положих здравата си ръка върху момичешкото рамо. Ие ми отправи лъчист поглед — дали я радваше милувката ми, дали — близката пролет?

— Тангра, дано всички наши доживеят до копривата! — притисна ръце към гърдите си и ниско се поклони тя на слънчевия кръг.

Обичам ли я? — опитвах се да внеса яснота в своите объркани помисли докато вървяхме двамата към брега. Може би точно това е обич, дето ми е добре с Ие. Онова, което изпитвах към Пагане, бе отчаяно и неистово, то ми носеше само мъки. Тоест, не е било любов, а нещо друго, неземно…

Без да искам, обърнах се пак към слънцето — Тангра, ти справедливо ми я отне. Не беше Пагане жена за смъртен…