Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (18)

19.

Яздехме и яздехме…

Всичките ни беди от пролетта и лятото взеха да ми изглеждат песен, сравнях ли ги с бедите от есента. Дъждът из северните земи не е онова, което бива по нас, желано благо. На север дъждът е бич дяволски. Дървета, драки и трева огниват под непресъхващите му струи, равнината се превръща в безбрежно тресавище, мъглите лепнат о него — светът като че ли се разпада на непроницаеми килии, които имат за потон и стени мъглата, а за под — мочурливата земя. Не е за приказване.

Аспаруховите българи по цяло денонощие живееха под неуморния порой. Конете изнемогваха под товара си — двойно по-тежък, понеже бе накиснат. Преселниците се опитваха по разни начини да опазят сухи поне малките деца и болниците. Децата те превръщаха във вързопи, из които надничаха черни очички. Прострени нагъсто в колите, трескави и лехуси изглеждаха вече мъртви. Затуй пък младите, здравите яздеха под денонощния дъжд като през лятото, макар че по тях отдълго не бе имало сухо местенце. От какво вещество бяха тия хора?

Дори мъничката, вече тежко бременна Ирнике не ми се струваше по-унила от преди. Скрита в скъп кожух, тя бе прибрала в колата си още три бъдни майки.

През една отчайващо сива и мокра заран бях изумен от плахите грижи, с които първожрецът ограждаше своята хилава дъщеря. Той се засуети около нея, подсушаваше личицето й, погрозняло от ръждивите петна, прибираше под гуглата влажните й кичури, галеше я несмело. Почувствувах жалост към човека, когото всъщност люто мразех. Дали не се боеше той за дъщеря си, та я обсипваше с разточителна нежност? (И през ум не ми мина, че този корав и честолюбив, и силен мъж може да се бои от нея…)

В отговор Ирнике нетърпеливо тръсна глава; това бе необикновено пък за добросърдечната Ирнике.

— Да ти е слабо? Да те боли някъде? — унизено й се умилкваше баща й.

— Душата ме боли мене! — изтърва тя. — Нали си първи от жреците, излекувай душата ми.

Той се озърна дали хората не са дочули думите на дъщеря му.

— Друга я мислехме, друга стана… — тихо рече първожрецът.

Гласът му прозвуча — да, прозвуча виновно!

— Радвам се, че се излъгахте в мене, тате! — с неподозирано при добротата й злорадство отвърна Ирнике.

Чак се ококорих. Не бях видял всред българите млад човек така да се сопне на стария — у българите много е на почит старостта. Още по-голямо бе удивлението ми, когато първожрецът, вместо да сгълчи или удари дъщеря си, й прошепна нещо на ухото. А Ирнике се изсмя предизвикателно:

— Как да го убедя, когато той не говори с мене!

 

 

Яздехме и яздехме…

Имало било и по-голямо зло от дъжда — лапавицата. Към края на есента ни налегна такава противна лапавица, че по на петдесетина крачки всеки трябваше да спре, за да отмахне от раменете си студената тежест, натрупала се по време на тия крачки.

Яздех до Аспарух. Всичко си беше както всеки божи ден — досадно, безнадеждно.

— Край няма! — рекох, докато отърсвах от кожуха си мокрия сняг. — Ювиги, кога ще спрем за зимуване? Изнемогват хората ни.

— Ако е за зимен стан, желая го повече от всички вас. Но къде го това място, дето да спрем? Може ли току-тъй да се сипнем върху голо поле, без поне от една-две страни нещо да ни огражда?

— Прав си… Какво съм се развайкал и аз!

— Планини!… — промълви на себе си ханът. — Вече и не вярвам, че някъде има планини…

Яздехме и яздехме…

Под всепропиващата мразовита каша, която тежеше върху хора и добичета, нашият строй заприлича на умираща змия — не вървяхме, а се влачехме едва.

Не мога да кажа дали бе преди, или след пладне, усетихме суматоха в челото на преселението. Някакъв непознат конник стоеше всред първенците, а по вида им отсъдих, че неговите думи ги вълнуват.

— Нека бъде трайна и честита властта ти, ювиги! — поздрави непознатият.

Бе тъжно да го гледаш — обрасъл, измършавял, почернял от усилено яхане войн, — имах чувството, че всеки миг ще падне от седлото на съсипания си кон. Но непознатият събра сили и обяви:

— Вести от Велика България!

Мокрото лице на Аспаруха прежълтя; досущ като истукани стояха наоколо мъжете от съвета.

— Говори! — заповяда с трепет ханът. Предварително ясно беше, че вестите ще бъдат лоши.

— От тухом твирем допреди петдесетина дни ни ден не спряха боевете — поде вестителят. — Чудо е, че удържахме тъй дълго на хазарския напор, дива сила хвърли срещу Таманската земя хаганът. Но хан Баян ги беше дал дума да устои до есен. Не те излъгахме, ювиги!

Вестителят прекъсна, не загдето бе приключил — всички виждахме, че го душат безсилни ридания, които той потискаше.

— Няма вече Фанагория, българи, няма я Велика България! — и изнуреният конник наистина се разрида.

Не предполагах, че нашите зрели, калени, твърди воини били способни на тъй откровено отчаяние, но вече казах: варваринът не крие ни радостта, ни мъката си. И все пак ние бяхме подготвени, че силите на Баян едва ли ще стигнат до есента — Баян действително бе извършил невъзможното.

Вестта го лиши от глас. А гончията преглътна буцата, заседнала в гърлото му, за да продължи:

— Преди петдесетина дни хан Баян с останалите живи свои хора се подчини на аварския хаган… Това е.

— Жив!… — каза Аспарух тихо.

Не разбрах дали новината го зарадва, или го огорчи. Но за вестителя тази единствена дума прозвуча като упрек.

— Грях на душата ви, българи, ако корите ювиги Баяна загдето се е предал на хазарина! — мрачно рече той. — Той сам обрече себе си и племето ни, за да спечели за вас половин година преднина. А вам е чоглаво, че не сме измрели до последния човек… Защо не питате колцина погинаха в боевете, колцина още влачат гнили рани? Защо не ожалихте сираците ни и робините, дето хазаринът отведе за продан по далечни тържища?… Два месеца яхам без дъх подире ви, пък…

— Брате Баяне, прощавай, брате! — изтръгна се из побелелите устни на Аспаруха.

Той изви коня встрани, за да не бъдем свидетели на скръбта му…

— Що стана със синовете ми? — едва събра сили да запита кавхан Авитохол.

Вестителят не отговори, навел глава.

— Недей ми казва!… — не на себе си прошепна бащата. И след много дълъг миг прошепна:

— Кажи!

— Най-старият — още пролетес, кога се биехме по река Танаис. Другите двама — кога бранехме Фанагория… Страшна сеч беше, хора!

Полека се откъсна от първенците и кавхан Авитохол. Покъртителна бе дори за мене, чужденеца, бащината мъка на този властен, винаги сдържан мъж.

Конят му спря до ханския. Внезапно чичото обгърна раменете на племенника си.

— Прости за всичко! — глухо рече кавханът. — Кроим уж ние, а решава Тангра… Сега в тебе е цялото бъдеще на рода Дуло…

— И в нея! — ханът гледаше към Ирнике с някаква съвсем нова за него, милозлива нежност.

 

 

Яздехме и яздехме…

Вече не задавах на Аспарух въпроси, усещах, че те терзаеха най-болно тъкмо него. През последните седмици ювиги бе посърнал като тежко болен.

Нощем, излезех ли по свои нужди, го забелязвах как отмерва десет крачки насам и десет натам пред шатрата си. Не го ловеше сън. Пак през въпросните нощи, подадях ли нос навън, наблюдавах върху белотата на заснежената равнина черни рани — нижеха се пресни гробове…

Съзряхме голямата река през един от ония убийствено еднообразни по своята безизходица дни, когато небе и земя бяха се слели в непроницаемо сиво. За наше щастие мразът все още не беше леден, снежинките се стапяха по челата и ръцете ни. Затова и широката, дълбока вода не бе скована — изведнъж пред очите ни тъмна ива проряза белотата!

— Не може да бъде! — гласно произнесе ханът. — Не е, нали? — този път се обърна към мене.

— Наистина… река е! — не смеех да вярвам и аз.

— Сега вече ние… ще спрем!

Това бе вик на ликуващо облекчение.

— Стойте!!! — извика към българите вождът им. — Тук ще останем до пролет.

Да бяхте видели как откликнаха на заповедта преселниците! Тия съсипани, премръзнали, затворени в усилието си да издържат хора се отдадоха на буйна радост. Те наизвадиха из вързопите рогове, пищяли, хлопатари — вдигнаха с тях врява до Тангра, а из врявата се заплетоха всякакви песни. Мъжете се прегръщаха, жените, снели гугли, отново взеха да изглеждат загадъчно хубави.

— Боже, какво нещо е простото земно щастие — да полегнеш, да се подсушиш, да се сгрееш! — без да ща гласно възкликвах аз. — Не бих го разменил срещу неземното…

— Грешиш, Велизарие!

Всред хилядите, които необуздано празнуваха спасението си от бяла смърт, само Ирнике беше без усмивка. Вече много натежала, тя седеше неподвижно в ханската кола. Никой не я подири да сподели с нея радостта си, че ще живеем…

— Ето, аз имам земно благо — говореше ми тя, а в гласа й имаше бунт, — ханка съм и бъдеща майка на хан… А дали поне един от тези — тя посочи с брадичка множеството ми завижда? Не, нали? Завиждам аз… Завиждам на Пагане за надземното й тържество: без плът и образ, тя е любима. Пагане изпълва дните и нощите на мъжа, който по закон е мой… Законът! — завърши Ирнике с цялата си горчивина, която от месеци тровеше крехката й душа.

Тия думи дотолкова не съответствуваха на честития ден и всеобщото веселие, че дори не можах да ги оборя. Опитах се да изразя съчувствието си с поглед, но нищо не излезе — и аз, както всички, бях прекалено щастлив. Изоставих Ирнике на самотната й печал под предлог, че съм нужен на хана.

В това време Аспарух, надмогнал щастливата си изненада, вече предметно чертаеше зимното поселище на българите:

— Голямата река трябва да бъде Кузу. (Според стария Ерми, словените й викали Днепро.) — Така поучаваше той съвета. — Дълбоката вода ще ни пази от две страни, останалите две ще пазим ние. Тя ще ни храни с риба, ще пои конете ни. Към нея иде на водопой и дивеч, ще падне лов… Прочее, разпъваме стана ей там! — Аспарух показа полуострова, образуван от речния завой. — Севаре, предай моята воля на народа!

Тарканът се метна на коня и отиде, та се не видя. Ние продължихме до сами носа на полуострова, където Аспарух очерта върху снега търкало.

— Тук ще бъде ханската шатра. Другите — в полукръг, чиито краища опират о брега. Покрай селището ни ден и нощ ще се сменят стражи…

— Преди пролетта хазарите няма да се впуснат подире ни. А може би — и никак… — вметна вестителят от Фанагория, който бе останал с нас. — Премного имат те за грабене в стара България.

— Трябва да бъдем готови и за най-лошото! — отряза ханът.

Един по един сановниците му се оттегляха. Аспарух се изправи с лице към водите, откъдето брулеше тежък от мразовита влага вятър. Не си представях за какво си мислеше той в този миг, а то е било за баща му и за поробената родна земя, за всичките премеждия, побрани в месеците на нашето странствуване.

— Татко! — с шепот се обърна ханът не към Тангра, а към покойния. — Сякаш не година, сякаш цял човешки живот изтече от началото на нашия поход…