Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (16)

17.

През една вече есенна, прохладна привечер челото на нашата върволица прекоси истински път — ромейски. Без настилка наистина, той се отделяше всред равнината като огазена ива, покрай която на равно разстояние бяха набучени попътни каменни стълбове. Спрях пред най-близкия. „Херсонес — 2“ — прочетох. Прекръстих се и благоговейно целунах буквите, сякаш бяха свето изображение. Сетне догоних колата на Ирнике.

— Ромейски път — обясних на ханката, защото тя ме гледаше въпросително.

— Не си ли помисляш… — каза тя след малко, — че другият му край стига до дома ти?

Ирнике говореше кротко, сестрински, както умееше само тя.

— Помислям си… — признах й, защото така и беше. След гибелта на Пагане, особено след като Аспарух се затвори и отдръпна от всички, аз нерядко бях спохождан от мечтите (мечти наистина, а не трезво намерение) да избягам. Убеден бях, че въпреки враждебността на Авитохол и Онегавон към ромееца, ханът нямаше да нареди да бъда преследван, намерен и казнен. Самият сирот и тъгуващ по своите мъртви или отсъствуващи близки, Аспарух би вникнал в същината на възможното ми бягство — ще разбере, че то е било плод от непреодолима тъга по дома ми, както и от невъзможността да се примиря с битието, което българите трудно, но сдържано понасяха. Това битие бе цената, с която племето им се откупваше от робия и изтребване; никоя цена не е висока в такъв случай. Колкото до мене обаче, голямото изпитание ми бе наложено не от жаждата за живот — нищо не заплашваше моя живот, ако някак успеех да се добера до Константинопол.

Какво бе ме задържало всред българите след края на Пагане? — питате навярно. Мъчно мога да го назова… Възпираха ме — доколкото си спомням — страх и срам. Не е леко да се решиш на бягство, когато не знаеш точно къде върху земното лице се намира невидимата точица, отбелязваща крехкото ти съществование; когато всичко между тази точка и бащиният ти дом е обширна и плътна неизвестност; когато си самичък, неумен, неопитен и уплашен. Но дори и пред мене да не стояха тия множество пречки, би поне отложил, ако не и осуетил бягството ми срамът. Щях да се срамувам — неясно защо — от Аспарух и от боеца с прехапаната длан, от Ирнике, от съвсем всекиго в българския строй, дето страдаше, търпеше и издържаше, докато аз…

Не! — виках си неведнъж през просъница или буден нощем, обсъждайки за стотен път в себе си своето възможно или невъзможно завръщане. И само печалната, отзивчива Ирнике бе отгатнала скритата борба, която ме мъчеше.

На вечерта бях стъкнал голям огън. Готвех се да опиша преживяното напоследък. И тъкмо да пристъпя към любимата си работа, дойде хански чигот.

— Вика те ювиги! — каза той и изчезна в тъмното. Стъпках огъня, за да не горят на халос тъй ценните дърва.

Както вече стотина вечери от женитбата си и откак се отстрани от мене, Аспарух седеше отначало с Ирнике, а след вечеря — сам пред своя огън. Сега Ирнике бе срещу него, оттатък огъня.

— Поздрав, ювиги!

— Ела, Велизарие! — просто рече ханът.

Седнах ли, той направи с глава знак на Ирнике, която ни подаде потири с кумис; изпих го на един дъх. Втори знак с глава към Ирнике. Ханката безропотно стана, поклони ни се и се оттегли. Прехапах устни — гнетеше ме необичайно хладната обноска на един младоженец към жена му. Мълчех.

— Не ме кори! — сякаш чу мислите ми Аспарух. — Другояче не мога. Опитвах се не веднъж и дваж… Не мога!

— Горката! — изплъзна се от гърлото ми.

— По-право речи, горкият!… — поправи ме ханът. — Както и да е. Та… недей да смяташ, че съм ти бил сърдит тъй дълго — додаде той с друг глас. — Исках сто дни и нощи да бъда сам, без никого. Трябваше ми да надмогна мъката и яростта си, да начертая бъдещите си ходове… А как ли се чертае в пълна тъмнина! Никаква вест от братята ми. Баян навярно още се държи, иначе всякак щяха да ни догонят хазарските дружини. Това не означава, че няма да ни догонят утре или след месец, разбира се. Все по-често започвам да си мисля, че можем да се надяваме само на себе си.

Ханът позамълча, преди да продължи, наглед без връзка.

— Старецът Ерми ме учеше, че недалеч вляво, по брега на голямата вода имало ромейски градове. Откак потеглихме, пресмятам как да проводя човек дотам. Прочее, като прекосихме надвечер онзи ромейски път, казах си: това е сгодата! С една дума, Велизарие, стягай се за път!

— Че аз съм ромейски заложник! — възкликнах.

— Тъкмо! — натърти ханът. — Като ромей и патриций ти най-сигурно ще изучиш каквото ми трябва, а то е: държи ли василевсът за съюза си със синовете Кубратови, или българите вече не му влизат в сметка? Защото — разбираш ли ме? — ако един император е съюзник на хан Аспарух, ние все още сме част от световната игра, ние сме не прогонено конно племе, а държавата българска, само че — в движение. — Ханът разсеяно стъкна огъня. В червената светлина забелязах как между веждите му беше се вдълбала рязка гънка. Първата… — рекох си. — Колко ли още гънки ще издяла върху лицето му грижата? Допреди година това бе лице на млад езически атлет — гладко и ведро, засмяно… Най-напред от него слезе усмивката — не съм видял ханът да се засмее откак изпроводихме Пагане. А сега тази остра гънка, която…

— Не мога повече да поминавам без вести — продължаваше да нарежда Аспарух. — Виж там, разпитай! Във Фанагория винаги знаехме къде що става; идеха новините по търговци или по вестители. Ех, във Фанагория!…

Не посмях да издам жалостта си — та нали бяхме мъже! — към сиротия и прокуден свой господар. Имах ли право нощем да мечтая за бягство и завръщане у дома, когато пред очите ми този мой връстник, по-злочести от мене, се топеше от отговорности, забравяйки собствената си злочестина?

— А не се ли боиш, че ще избягам при своите? — изтърсих не на място.

Прекалено дълго бях разговарял само наум с Аспаруха, та сега не улучвах точното разстояние между нас.

— Аз пък да те попитам, Велизарие, защо не избяга още от Фанагория? Нали всеки месец по реката идваше и отплуваше ваш кораб с ваши търговци. Защо остана?

Погледът на ювиги бе пронизващ, той стигна до дъното на душата ми. Преглътнах веднъж и дваж отговора си под този поглед, но повече не можах — пък и какво значение имаше безвъзвратното минало?

— Ще ти призная кое ме привързваше към Фанагория по-яко и от робска верига… — казах тихо, — най-отчаяната любов, връхлитала някого. Аз си позволих… не си позволих тоест… да обичам Пагане. Тя не ме и виждаше, не съществувах за нея…

Обърках се и млъкнах. При унизеното ми признание ханът не бе трепнал. Само очите му се присвиха, тесни като острия.

— Че как иначе! — отвърна той само.

— Сега, щом си признах, навярно съвсем ще ме отпратиш…

— Не — рече Аспарух, — изпращам те в Херсонес, за да проверя кое у тебе ще надделее: дали законното твое желание да си спестиш безброй трудности (а може би и ранна гибел), или пък — дългът, приятелството. Съвестта ти, накратко.

— Слушам, ювиги! — покорих се. — И няма, както очакваш, да се разсипя в клетви, в обещания. Ние сме слаби пред изкушението, а не искам да съм те лъгал.

Надявах се, че след тези думи ханът ще отмени моето отлъчване, което смътно ме плашеше. Но ханът заповяда:

— Утре при изгрев бъди там, където ромейският път пресича нашия стан!

Разбира се, че доста преди изгрев разстъпвам сурата кобила на уреченото място. Не след много видях през утринната дрезгавина към мене да иде сам ханът.

— Цяла нощ не ме улови сън — каза той. — А сега няма да повтарям какво трябва да узнаеш в Херсонес, Велизарие. Известни са ти грижите ми, моите тревожни съмнения. Потърси отговор за тях!

— Бъди спокоен! Но ако не се върна при тебе, не заключавай, че непременно съм побягнал. Много тайни се крият из високите треви и тръстичищата. Вярвам, боилите са ти обадили — който българин изостане от върволицата ни, не се завръща. Нито един!

— Какво? — изуми се ханът. — Изчезвали хора? Защо никой не ми е съобщил? — (Виждах, че днес за съвета ще има лош ден.) — Това са сигурни белези — наоколо ни швъка враг!

— Земята е пълна предимно с врагове — казах горчиво.

— Щом ги има, защо не излизат на бой. Такъв е редът! — без колебание отряза ханът.

— Чий ред? Може би съществуват непознати за нас видове ред…

— Добре, ще ти дам стража — реши ханът. — Внимавай във всяка своя крачка. А ние ще държим все същата посока.

— Няма ли да ни чакате тук?

— Не може, Велизарие — отби ювиги. — Знаеш, не бива да спираме! Във Фанагория българите гинат, за да ни дадат ден, още един ден преднина… Скъпо платен е всеки наш мирен миг.