Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (15)

16.

Яздехме и яздехме…

Течеха първите дни на жежка, безводна есен. Зеленината бе прегоряла, умора тежеше във въздуха.

Откакто хан Аспарух изстъпи против съвета на боилите, взе да отбягва и мене. А мене ме терзаеше не само страх (никой няма да живее без страх в себе си, ако веднъж е чул смъртна присъда, чието изпълнение може би е отменено, а може би е просто отложено), терзаеше ме самота. Като напуснат влюбен се взирах отдалеч в конника, който яздеше на разстояние пред строя ни. Не се ли чувствуваше и той уединен?… Едва ли. Вече месеци в упорито мълчание Аспарух търсеше самота, сурово затворен спрямо всички ни…

За това време Аспарух очебийно възмъжа. У него нямаше вече ония изблици на мъка или на възторг, които проявяваше доскоро; господарят ми стана бдящо мнителен, той живееше и дори спеше наполовина, другата половина от съществованието му бе отдадена на настойчив размисъл — така настървено копаят иманяри в търсене на незнайно съкровище. Отпосле чак схванах колко беше ме изпреварил през ония дни на усамотени разсъждения моят връстник Аспарух, колко по-богат от мене бе той подир месеците си на нарочно търсена нелюдимост.

След сватбата си ханът ми нареди през деня да бъда в услуга на жена му — тя пътуваше току зад конете на българските боили. Сега да ви кажа за Ирнике, Аспаруховата жена:

Тя беше необикновено дребна, трошлива наглед — у българите такова телосложение е рядко. Не я намирах хубава, понеже не можех да не я сравнявам с Пагане, но трябва да призная, че нейната тиха доброта и отзивчивост — красивата й душа, с една дума — се отразяваше в лицето й: малко, с неярки черти, ала с високо бяло чело и с очи на кошута-кърмачка. Ирнике аз чувствувах по-близка от останалите българи, тя ми се чинеше родена за християнка. Правеше ми искрено удоволствие да й служа, още повече че Ирнике никога не ми заповяда нищо — тя се изчервяваше при всяка моя услуга. Като например, когато й поднасях потир кумис или поемах юздата на впрегнатия в нейната украсена кола кон, за да го поразсъня.

По български обичай трудните жени не яздят, ами се возят в груби двуколки, по седем-осем жени наедно — ханската, разбира се, се возеше отделно. Българите ограждаха с големи грижи жените си в такова положение. Не от мекосърдечие, както бихте заключили, а затуй че при всички варварски преселения жени не достигат — не издържат походния живот. И през оная заран, без да изтърва из очи самотния конник, който бе забравил, че ме има, водех впрегнатия кон на жена му. Покрай нас — прелетя непознат българин, упъти се към хана.

— Стой! — спря го кавхан Авитохол. — Какво ще обадиш на ювиги?

— Искам на него, не на вас! — рече боецът.

— Ние ще решим дали работата е като за ювиги; такъв е редът!

— Щом било ред… — поколеба се българинът. — Та… ето що, нощес от моето стадо са пропаднали четири коня, а от братовото ми — два. Може ли днес да ги потърсим, пък да ви настигнем идната нощ?

— Разрешавам ти! — удостои го кавханът.

И българинът с угриженото лице се сурна назад покрай строя.

— Не ги ли е страх… да се отлъчват така?

И гласът на Ирнике напомняше снагата й — слабичък, чуплив. Вероятно нейният въпрос беше се изплъзнал неволно, понеже жената веднага се изчерви и отклони поглед встрани.

— От какво да ги е страх? — казах. — Хилядите ни коне оставят диря, която се вижда отдалеко. И да искаш се загуби, няма как.

— Но нали като търсят конете си ще нагазят… в незнайното?

— Кое му е толкова незнайно? Поле, а над полето слънце или звезди, дето ти сочат пътя.

— А мене все ме е страх… — кротко си призна Ирнике. — Може би загдето… Не! — сама си забрани да продължи.

 

 

Яздехме и яздехме.

Беше подир пладне. Сама, в колата, Ирнике изобщо не се взираше напред, както по навик правеше всеки един от строя. Тя държеше ръцете в скута си и рядко откъсваше поглед от тях. Никак не си представях какво си мисли Ирнике през безкрайното еднообразие и мълчание на своя ден.

— Аааааааааа! — раздра маранята див писък.

Затаих дъх. Дори Ирнике излезе из печалната си вялост.

— Аааааааааа! — същият писък. И само подир миг: — Паганеее! Доведете Пагане!

Жената на хана прибеля, а аз се уплаших за нея, понеже, нали?… Не смеех да я оставя, пък си рекох, че трябва да се намеся, за да не стане по-лошо за господарката ми.

— Позволи да видя какво има! — помолих я. Препуснах назад, обратно на движението на преселниците, които на едно място бяха се скупчили — все жени, кои на коне, кои вече слезли от седлото.

Надникнах над рамената им: на земята се гърчеше в родилни мъки немлада жена — всяка жила по шията й изпъкваше като въже. Родилката май че се мъчеше отдълго, бе в края на силите си. Тя пъхтеше името Пагане през кървава пяна, прехапала устни до кръв.

— Само Пагане умееше да извади обърнато наопаки дете… — изшепна една доста бременна жена.

Сега разбута тълпата мъж на средни години, като извади ножа си.

— Какво вършиш! — креснах и се спуснах към него.

Мъжът не ми отговори. Той се наведе над родилката, разкопча с тъпото на ножа стиснатите й зъби и пъхна длан между тях. В безумието си жената го захапа яко. Той не помръдна.

Четейки в очите ми недоумение, българинът поясни:

— Такъв е по нас обичаят, чужденецо, мъжът да дели болките на жена си…

Понеже върволицата, която ни отминаваше, протъня, аз предложих:

— Остани тук с няколко опитни жени! Щом детето се роди, ще ни настигнете.

— Не! — изхриптя родилката.

— Тя е несвястна, слушайте мене! — наредих.

— Съвсем свястно говори — рече мъжът й. — Вече четири пъти ония, които поостанаха, за да изчакат раждане, не ни настигнаха никак. Неведома гибел… Помогнете! — викна той. — Да положим булката в онази кола.

Надойдоха непознати мъже. Те внимателно пренесоха жената, която, мислех си, нямаше да доживее до залез — тъй безсилно утихваше скимтенето й.

— Четири пъти, викаш, не били се върнали хората, дето оставали с родилка? — попитах мъжа.

— Облог правя, че няма да видим вече и ония двамина, които поеха да търсят конете си — отвърна той.

— Наслука дано! — пожелах му и препуснах към мястото си при Ирнике.

Докато препусках, мислех си, че все още малко познавам бита на конния народ — тук всичко се вършеше в движение. Нерядко мярвах по двама млади яздешком да се държат за ръце или дори да напредват, прегърнати през рамо. Движеше се любовта, а също и смъртта — съзрях вкочанен труп на старец, увързан о седлото. Следваше го младо момче в черно; то тихо хлипаше. В него познах внука на слепеца Ерми — паметта на българското племе.

— Кога предаде дух достойният ти дядо? — попитах най-съчувствено.

— Преди пладне… — разрида се, доловило съчувствие, момчето. — Той сам си казваше, че няма да доживее до зима и ето, не изтрая… Взеха да капят старите…

— Безпаметно ли ще остане занапред племето ви, недай боже! — промълвих, вперил очи в успокоеното навеки лице.

— Как! — възкликна сиротият и странна светлина пресуши сълзите му. — Че аз от съвсем малък запаметявах всяка дядова дума. Той не отнесе със себе си нищо непредадено. Ала къде у мене неговата мъдрост, дарбата му!

— Нека Тангра го приеме по достойнство! — сбогувах се с мъртвеца, целувайки студената и корава като камък ръка. — Речовит човек беше дядо ти, сладкогласен…

При Ирнике се върнах по сумрак. Ханката ми се видя още по-посърнала и жалостна.

— Какво беше? — прошепна тя, без да вдигне поглед от скута си.

— Раждане — отговорих. — Тежко.

— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.

За първи път Ирнике ми издаваше печалните си мисли.

— Че кой ли някак и някому не е полезен — опитах се да я утеша.

— Има разлика, голяма разлика между Пагане и мене, признай!

— Я, намери ми две еднакви жени! — уж се пошегувах.

— Сам знаеш какво искам да кажа… — внезапно надмогна свяна си Ирнике. — И защо, защо усещам вина? Не са ме питали, преди да ме дадат на ювиги… не по своя воля взех мястото, което той бе отредил за друга… Наказана съм, а не проумявам — защо?

— Ех, че наказание! Та ти си първата всред българките, щом носиш дете от хана.

— Заплодена кобила съм и нищо повече! — Голямото отчаяние накара Ирнике да произнесе непристойни думи, иначе тя бе въплътеното приличие. — Никога няма да изместя Пагане в сърцето на ювиги…

Ирнике с усилие преглътна мъката си; беше се зачервило дори бялото й чело. Не можах да я разубедя в нещо, в което лично аз бях убеден, а не исках да я лаская лъжливо. Мълчахме. И много се зарадвах, когато ювиги Аспарух даде знак да спрем.

Гледах как Ирнике се запътва към шатрата му с ниско сведена глава. Да я ожалиш!

Аз пък, въпреки че бях капнал за сън, тръгнах да търся челядта на онази родилка. От сетната вечер на Пагане не бях прекосявал българския стан нощем — тогава имах очи и уши само за нея, та едва сега отбелязах, че по света не ще намериш нищо по-занимателно от варварски стан при преселение. Там всичко става открито и всред човешко гъмжило.

Из стана лежаха, вторачени в колебливите огънчета, болни, а може би и умиращи. Току до тях майки кърмеха отрочетата си, а мъжете извършваха неотложни полезни работи.

Напускайки очертанията на гъмжилото, за да вървя по-бързо, след няколко крачки се натъкнах на младата памет на племето. Голо до кръста, момчето усилно копаеше яма във вкаменената от засуха земя. Трупът на Ерми изглеждаше величаво самотен под звездите. Усетих, че съм неуместен свидетел на това тайнство, та безшумно се отнесох по-нататък, където попаднах и на други пресни гробове. За да не блуждая, напразно, тръгнах подир бойците, които вечер раздаваха варено просо — те щяха да ме отведат и при родилката.

Това вечерно раздаване ми се струваше удивително — удивлявах се, че всред българите имаше грижа за общото и цялото. Трима мъжаги сновяха из стана, мъкнейки преголям мях, който димеше. В него бе побрано варено просо. Всяка кърмачка или майка на отскоро отбито дете, дето й се полагаше от просото, поднасяше паничката си на ханските хора. Те не разпитваха, не изобличаваха — види се, немислимо бе някой да отнеме чужд пай. След малко тримата наистина спряха при мъжа с ухапаната длан, която сега бе омотана в кожа. (Самата родилка лежеше тъй тихо, та си рекох, че е свършила.)

— Дойдох да видя що става с жена ти.

При думите ми тя вдигна клепачи — слава богу!

— Моля се на Тангра да оцелее булката — тъмно рече мъжът.

И като се обърна към ханските хора с мяха, додаде:

— Нам не се полага просо, момчета, жената роди мъртво…

Съчувствено погалих по рунтавите глави синовете му — от четири до десетгодишни.

— Сполайти, дето си се навдигнал по нощите! — продължи българинът. — Не си е струвало да късаш от съня си… Гледам те, не си ни свикнал и се плашиш, че няма да изтраем.

— Ще издържите преселението, как не!

— Навярно помниш какво говореше старият Ерми: не за първи път се мести държавата българска, бивало е и ще бъде по-тежко… Само дано не ми умре булката! — повтори или дори потрети той, несмутен от това, че жена му ни слушаше. — Лошо е без майка. Да си го кажем: без майка никак не може!

— Дано бог даде здраве! — тръгнах си аз.

— Чакай! — поспря ме българинът. — Знаем, близо си до ювиги. Е, речи му: трябва да пазим жените като очите си! Не опазим ли ги — свършек…