Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (13)

14.

Първата светлина, която проби ниските облаци, разбуди хана.

— Готви се! — каза ми той. — След малко ще почне съветът.

Аспарух мигом бе отърсил сънната отмала от себе си; разкърши се (при което за кой ли път му завидях за това безупречно тяло, за пъргавината и завинаги дейната воля, дето и сега изстреля хана навън). Той отиде до корубестия дървен съд, без колебание се раздреши в пронизващия хлад, наплиска с нощно ледена вода рамене и гърди. Изтри се до червено с къс груботкана вълна. Подир, него аз едва понамокрих лицето си — брррр.

Докато Аспарух обличаше своите обикновени походни дрехи, донесох му ханските знаци: огърлието и меча.

Всред българите по правило се молех богу извън чужди погледи — защо да ги дразня? Но в онова предутро бях тъй разстроен, че открито направих молитвата си, обърнат към изгрева, и се прекръстих трижди.

— Така ли служите на бога си вие? Толкоз ли само? — удиви се ханът.

— Толкоз — потвърдих смирено.

— Сиреч, вярно било, че не принасяте жертви на молитва.

— Христос ни запретява да убиваме.

— Че как ще побеждавате с такъв страхлив бог? Бездруго ще пропаднете — с увереност предвидя Аспарух, а аз вдигнах рамене, не ми беше до спорове.

Междувременно той се дотъкми. Вече се забелязваше движение пред стана на първенците.

— Ювиги — поколебах се за кратко между любов и дълг, но у мене надви дългът, — бъди нащрек! Нощес сварих някого да подслушва зад шатрата ти, проследих го — неизвестният влезе у първожреца.

— Цена нямаш, Велизарие! — похвали ме ханът засмян. — Забрави снощните ми корави думи. Татко казваше, че властта правела човека корав, за да издържа тежестта й. Види се, вярно било. Прощавай за снощи!

Той небрежно прехвърли ръка през рамото ми, без да го е еня, че си оставам скръбен. И понеже вече не го свърташе, упъти се към мястото на съвета. Там бяха се скупчили великите боили и боритарканът, кавхан Авитохол и първият всред жреците.

Съветът седеше кръстато и в кръг. Само аз, като човек хранен, но без права, коленичех извън кръга. Небето на мократа пролет бе паднало тъй ниско, че допираше челата ни — бяла мъгла се кълбеше наоколо, не съзирахме върховете на дърветата. В нея мъжките гласове глъхнеха някак зловещо, задгробно.

— Тангра току-що ми обади за какво си ни свикал тази заран — тежко се обърна към хана първожрецът. — Ти искаш…

— Знаеш го не от Тангра, а от чигота си, когото нощес проводи да подслушва! — кипна от първите му думи Аспарух. — След като съветът ни започва с кощунствена лъжа, как да се доверя на добрата му воля?

— Длъжен си да се довериш! — каза кавхан Авитохол. — Съветът, дори и без нарочни напътствия от Тангра, само ще повтори сетното слово на баща ти. Покойният хан отказа да благослови твоята женитба с Пагане, защото против тази женитба е законът!

— Кой закон запрещава на хана да вземе най-личната жена от племето? — хвърли се като в бой Аспарух. — Нейната хубост, ум, изкуства и чарове ще бъдат от висша полза за властта ми, а оттам — и за целия мой народ.

— Вярно — съгласи се първожрецът тъй готовно, та едва не паднах от изненада. — Не спорим, че Пагане е съвършенството, получило женска плът. Съвършенство! Е, какво следва от това според прастария закон на българите?

Моето пълно недоумение в онзи миг имаше две причини — не бях чувал за българския закон по въпроса за съвършенството — едно. Второ, не разбрах защо при натъртената дума Аспарух скочи, сякаш го клъцна усойница. Той изглеждаше толкова уплашен, че все пак проумях — предстоеше ни някакъв ужас.

— Редно е сам ханът да помни и да напомня на народа си законите, низпослани ни от Тангра. Като дете си учил закона, ювиги, изречи го сега!

Така му нареди първожрецът. Изтече време преди Аспарух да изшепне задавено:

— Щом българите открият… съвършен по дарби помежду си… те нямат право… да го държат в несъвършения човешки свят… Длъжни са най-бързо да… го отправят при… Тангра, за да му служи… отблизо.

Христе, що означаваше това! — дори не смогвах да вникна в потреса, поради който ювиги едва не загуби свяст. С неистова воля той се овладя и изсъска диво:

— По този закон никога не е била съдена жена! Той е за мъжете.

— Ще рече, всред българите до днес не се е раждала жена, съвършена по дарби. Множество дарби накуп — това е голяма рядкост.

Бе очевидно, че отговорът на първожреца е бил подготвен.

— Какво ще стане с народа ни, със застрашения ни народ, ако почнем да го лишаваме от майки? — продължи да настъпва сляпо ханът.

— Ти сам знаеш закона, ювиги! — глухо се обади и кавханът. — Грях е да си присвоиш жената, която по орис принадлежи на Тангра.

— Не може! — викна Аспарух. — Пагане вече е моя жена, щом носи моето дете!…

По нас никой и никога не би издумал такова неприличие пред свидетели, но при варварите е друго. Видях обаче, че и българските първенци се възмутиха, макар не от това, дето един плод не е бил благословен чрез брака.

— Според прастария закон на българите всяка майка е свята и защитена — мрачно рече Авитохол. — Ала нередно е да създаваш деца, когато баща ти лежи на смъртен одър или го жалееш! Ако това дете се роди, то ще донесе черна беда на българите.

— Съветът реши по закон, ювиги, най-първата жена от племето още днес да се упъти към Тангра! — избързвайки, докато Аспарух бе занемял от свян, постанови първожрецът. — Който стои за закона, нека покаже!

Мъжете от съвета вдигнаха тежко ръка.

— А ти, ювиги? — строго го подкани първожрецът.

— Аз — не! — едва промълви Аспарух.

— Ако ханът управлява като нехае за законите ни, той не може да иска от народа си покорство. Недай, боже, българите да научат, че ювиги е отказал на Тангра неговата избраница.

Това бе заплаха, и то неприкрита. По-блед от мъртвец, Аспарух вдигна десница. Ако ме питате, уверен бях, че сърцето на господаря ми ще се пръсне пред страхотията, която за мигове беше се превърнала в неизбежност. Колкото до мене, не намирам думи да опиша какво преживявах.

— Обадете на невестата божия да се приготви за път! — заповяда първожрецът.

Сетне кръгът на съвета се разкъса. Първенците се поотдръпнаха, но така, че да държат хана под очи. А Аспарух продължаваше да седи на място, сякаш вкаменен. Усещах, че с него става нещо безвъзвратно.

Озъртах се, като че ли търсех изход. Тогава привлече погледа ми някаква суетня зад ханската шатра, но мъглата бе тъй гъста… Не смеех много да доближа Аспаруха, защото първенците ни следяха зорко.

— Ювиги! — зашепнах аз високо. — Нима ще допуснеш, ювиги?

Затуй, че Аспарух бе гърбом към мене, рекох си — не ме чува.

— Не се надявай на чудо! — умолявах го, вече на глас и с немара към опасностите за самия мене.

— Мълчи, Велизарие, мълчи! — отговори ханът глухо, без да мръдне. — Друг е твоят бог, не проумяваш нашия… Каква жертва ще поиска от мене Тангра, ако не онази, дето ми е най-свидна? Коя жена ще си избере Тангра, ако не най-хубавата, най…

По това време видяхме как се задава жертвеното шествие. Водеше го първожрецът, понесъл запалена главня — нейният ален пламък звучеше като вик, всред сивата, мъглива утрин. След великия жрец крачеха невеликите. Когато шествието ни доближи, разбрах, че те плътно бяха обкръжили Пагане.

През сетните адски мигове най-силно ме ужасяваше срещата с нея — скъпата Пагане, узнала, че подир малко ще умре!… Какво ли безумие щеше да крещи цялото нейно жадно за живот и майчински радости същество.

Облечена в широка, дълга дреха от бяла вълна, закачулена, на минаване край нас Пагане отметна гугла и застана очи в очи с хана. Лицето й (Христе, щях да загубя разсъдък!) излъчваше блаженство — тя ми заприлича на невеста в мига на съчетанието й с любимия, не бях я запомнил така сияеща дори в прегръдките на Аспаруха.

— Не спирай насред път, дъще! — (Това бе майка й, и разплакана, и необяснимо щастлива). — Спести всичката си обич за всемогъщия, дето те избра из всички български жени!

Май че само майката на избраницата имаше право да се обръща към нея — дългото шествие не издаваше ни звук. Но Пагане вече бе глуха за отсамна реч. Тя гледаше и гледаше хана, без да се промени изразът й на сияйно блаженство.

— Онзи, който ме пожела, ми говори: не бой се за своите, не ги жали!… — с детска усмивка изричаше тя, а между думите се ослушваше, сякаш за да повтаря нечие нечуто за нас слово: — Твоите ще достигнат края… на безначалната и безкрайна равнина… Виждам планини! — възликува Пагане като се вторачи над главите на множеството.

(Мъглата се кълбеше и димеше, защо из нея да не ти се привидят планини?)

— Върхове и скали, море и камък… Както в изгубената прародина!… Благо на всички ви! — обърна се тя към изпращачите си. — Когато не ме виждате, аз пак ще бъда с вас. Ще ви измоля от Тангра нова родина… Останете си сбогом! — извика Пагане.

Без никой да я подкани или подкрепи, избраницата божия се упъти към шатрата на хана. Защо нататък?

Не усетих кога пред първожреца беше се препречил ювиги Аспарух.

— С какво ще ме увериш, че Тангра иска Пагане? — попита той нарочно високо, за да го чуят мнозина.

Първожрецът се смути само за миг.

— Нека до идната пролет бог убие едничката ми дъщеря, ако днес не изпълнявам неговата воля!

Заедно с всички и аз бях се поместил по посока на старите дървета. Сега осъзнах, че Пагане бе вървяла към тях, а не към ханската шатра. Там — под дърветата — я чакаха двамина жреци. Тълпата спря на разстояние, в бездиханна страхопочит. Малко напред се изправи майката на Пагане и някакво момиче, вкопчило се в нея.

Въпреки гъстата мъгла, видях как невестата на Тангра се закачулва ниско. Жреците извършваха около й движения, чийто смисъл не разгадавах — явно, обряд езически.

Сетне онова чисто бяло — дрехата на Пагане — се стрелна право към небето, сля се с млечно светлите мъгли.

— Тангра! — изтръгна се вик из всички уста.