Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (11)

12.

Ето и движението, с което не само свикнах — дотам се сраснах с него за дълги години, че взех да се мисля роден чергар, който по случайност е проживял уседнало двете свои първи десетилетия.

Яздехме и яздехме — много дълго всеки мой спомен ще започва с тия думи, язденето беше наше битие…

Начело на безкрайния конен строй неизменно вървеше ханът — самотно, на цяла стрела разстояние от първенците си.

— Както и да ме разуверява тарканът Севар — казах през ранните дни на преселението ни, — смятам за опасно ювиги да язди тъй далече от чиготите си.

— Опасно е, разбира се — отговори ми кавханът Авитохол. — Но как иначе ще познаят ония, които може да срещнем, че преминава не сбирщина, ами се мести държава? Прочее, вижте го хана ни, вижте ни белезите — посочи конските опашки и среброкования знак на рода Дуло, — вижте ги хранените ханови хора!

— А ако ювиги попадне в засада?

— Засади из пътя ни, разбира се, ще има. Но първата стрела рядко улучва, пък и ханът е в ризница.

— Велизарие! — викаше се отдалеко, да, викаше ме ювиги.

Боднах сурата кобила и го настигнах.

— Искам да те попитам — каза Аспарух. — Какво знаеш за края на света? Ето защо — ние вървим из Пътя на народите, вляво и вдясно от него, чувал съм, живеели все словени…

— По нас се говори: „многобройни като морския пясък…“.

— Навярно така е. Но аз те питам друго: не води ли към края на света нашият път?

— Не зная, ювиги — смънках. — Казват, че земята съвсем се свършвала някъде на заник. До там обаче има много място.

— Много! — нетърпеливо повтори Аспарух. — Кое наричаш така? Три месеца, година или десет?

— Не зная… — признах си пак. — От Константинопол пътуваме все по вода, слабо познаваме сушата отвъд Истъра.

— Истърът, това е Дуна. Защо не преминавате отвъд него?

— Тази преголяма река е нашата граница с варварството. Северно от нея гъмжат незнайни опасности.

— Тъъъъй… — умисли се младият хан. — И все пак, какво има между ей това място и вашите граници? Дали там някъде не зее пропаст без дъно и без отсрещен бряг? Или пък (нали през дългите зимни месеци звездите не се виждат), ще обикаляме в кръг из тази неизбродима, винаги еднаква равнина? Не те ли плаши безбрежността, Велизарие?

— Уви, не мога да отрека, че ме плаши…

И продължихме да яздим мълчаливо, всеки зает с разсъжденията си за края на света.

— Вече няма да вървим по мрак! — заповяда надвечер ханът.

Той беше спрял под китка стари дървета, рядко разнообразие из еднообразния ни път. Изтеглих своя кон встрани от човешкия и конски поток, за да препредавам ханската заповед. Скоро върволицата се нагъна, образуваха се пръснати купчинки от животни и хора. Мъжете се запретнаха да разпъват шатри, други се разполагаха под открито небе в огромните си кожуси. Чаткаха огнива, боязливо заприпламва пушливо изсушеният конски тор — него предвидливите изселници също носеха в мехове, натоварени върху седлата им.

Тръгнах през влажния пролетен сумрак към дърветата. Под ниските им, едва раззеленели клони бе разпъната ханската шатра с високите знаци. Заварих Аспарух — разседлавайки — да измъква изпод седлото плосък и корав къс месо. Той седна кръстато, опря го о някакъв пън и взе да дяла тънки резени. Подаде ми няколко.

— Хубаво се е стоплило! — отбеляза ханът, докато зъбите му работеха здраво. — Омекнало е досущ…

Какво ти омекнало! Преглътнах неохотата си, но не и коравото като волска кожа месо. Аспарух ми рече между хапките:

— Ще трябва да свикнеш със сушеното кобилешко! Просото ни е малко, наредих да го пазят за кърмачките и за най-ситните деца.

Продължих да се пъна и пъшкам, ръфайки. Бях гладен. Ханът пък привърши и ми заповяда:

— Върви, намери Пагане!

Не ми се полагаше да отговоря, а и не бих имал сила за отговор. Откакто бе започнало преселението ни, Аспарух не само че не беше се срещал с Пагане, но дори и не спомена ни веднъж името й. Този рязък обрат у него ме преизпълваше с несмели надежди — може би отказът на умиращия Кубрат да съчетае влюбените наистина беше ги разлъчил. Болезнена (понеже — насилна), тяхната разлъка с времето щеше да се освободи от болката, щяха да й свикнат, какво ли не постига навикът? И тогава… Христе, дали имам право да се надам?

През стана ме упътваха огънчетата, от по три шепи сух тор. Те едва мъждееха, но изпъстряха нощното поле докъдето поглед стига. Край всяко едно вечеряше по цяла челяд. Българите ядяха същото, каквото и ханът им — солено и кораво кобилешко. Скъпернически отпиваха кумис. И смееше ми се, и ми се плачеше, когато виждах най-малките да сучат направо от кобилата — те стояха по две, по три и всяко търпеливо чакаше да се засити предишното. Чакаха без думи и хленч, а си личеше колко са гладни: очите им не се отделяха от кобилешкото виме.

Търсейки Пагане, вглеждах се във всяка жена. Господи, дано не я намеря! — молех се наум. — Два месеца, речи го, ювиги не я потърси, та аз, глупакът лековерни, си виках: забрави Пагане… Уви, не я бил забравил!…

Когато най-после открих любимата на Аспарух, тя седеше пред сиромашката им шатра и край догорелия огън с майка си и с малките си братчета. Челядта беше се навечеряла. Пагане свидливо прибираше трошиците сушено месо в стара торба. Едно от момченцата посегна към торбата, а Пагане го побутна към кобилите — да се насуче. Заета с грижите си, тя ме съзря внезапно и замръзна в тревожно очакваме.

— Поздрав, Пагане! — казах, задавен от вълнение. — Ювиги ханът те вика.

— Ако бъде за гадаене — с внезапна суровост се намеси старата, — то не е твоя работа, дъще! Сама усещаш, не си същата откак гада на покойния хан… Закрея дъщеря ми, чужденецо! — обърна се към мене старата жена, а аз отгатнах в чертите й угаснала хубост, младата днес хубост на Пагане. — Закрея, пък тя ни е за баща, нали мъжът ми погина в силите си… Дано съхне от черна любов, ще й мине. От болест дано не е!

— Яка съм аз, майко… — сякаш молеше за прошка Пагане. — Не бой се, няма да гадая вече!

И младата жена припряно се упъти през нощта, осеяна с умиращи огънчета. Тя стъпваше пред мене като властна господарка, следвана от своя роб. Плетях нозе подире й, от сърце нещастен — усещах как вехнат едва покълналите ми надежди.

Аспарух, очаквайки ни, сновеше неспокойно пред шатрата си. За разлика от другите, ханският огън бе стъкнат от истински дърва, та пламтеше ярко — единствената щедра светлина всред заспиващия стан.

Последните крачки към хана Пагане извървя почти тичешком, а Аспарух я посрещна, разтворил обятия. Вместо да се приюти в тях, Пагане ненадейно коленичи.

— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!

— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!

С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.

— Няма да се махна докато ме не изпъдят! — рекох си злобно. — С присъствието си ще им попреча да…

— Безкрайна ми се стори жалейката по баща ми, нали бе запретено да те виждам… — говореше ласкаво Аспарух. — Днес тя свърши, душата на хан Кубрат е стигнала при Тангра… Татко сега ни гледа от небето, Пагане — отправи поглед към месечината ювиги, — той се радва, дето пак сме заедно. Завинаги!… — прегърна я.

И усетил колко изтъняло е тялото, което той топло познаваше, Аспарух улови брадичката на Пагане, взря се в очите й.

— Стопила си се просто! — промълви той уплашен. — Нима си мислила, че мога те забрави?

Пагане пак поклати глава без отговор.

— Какво ти е? Невярна болест ли?… Кажи ми, Пагане!

Тя улови с две ръце главата му, прошепна му нещо на ухо. Веднага се сетих, а и всеки ще се сети що беше то. Стиснах до болка зъби, за да не изкрещя. Но двамата нищичко не забелязваха.

— Слава на Тангра! — високо благодари Аспарух и Пагане изчезна цяла в прегръдката му. — Още през първия си ден при бога баща ми е измолил от него да ни съчетае…

Те седнаха до огъня, аз понечих да отмина — сърцето ми не издържаше повече.

— Стой тук! — заповяда ханът. — Тази нощ има да обмислям много, трябваш ми.

Струпах се като подсечен от тази безмилостна заповед, а влюбените веднага ме забравиха — тъй трепетно вдадени в срещата си, която бяха жадували два месеца. Настрани от тях, чувах само Аспаруховия глас. Пагане отвръщаше тъй тихо, че по-скоро отгатвах думите й.

— … затуй те и извиках — продължаваше Аспарух. — Исках да знаеш, че утре ще събера съвета уж да ми избере жена. А истината е, че жена аз вече си имам! — натърти той.

При все, че острих уши, отговорът на Пагане пак не стигна до тях.

— И това ми била най-смелата жена от Фанагория, най-изкусната, най-одарената! — засмя се ханът. — Моя плашлива женска душице! — сгуши той Пагане под наметката си. — Кълна се, утре вечер ще изпратя кавхан Авитохола да те поиска от майка ти!

— Аз съм ювиги хан! — отсече Аспарух с дързост, която ми напомни покойния.