Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (10)

11.

Старият хан сякаш по своя воля не доживя пролетта, от която всички се бояхме. Той угасна през прозрачната предпролет, когато по пладне снегът взе да омеква, а от шушулките се стичаха бистри капки. Гледах купчината (не купчина, а цял хълм) черна пръст, която българите за една заран бяха натрупали върху пепелта на великия си хан. Тъгата им се предаваше и на мене — наближаваше нова раздяла.

Ония, дето бяха присъствували на погребалното тържество, бавно се разотиваха. Влязох заедно с тях през крепостните врата във вътрешния град, запустял, сякаш връхлетян от болест. Няма нищо по-покъртително от картината на едно умиращо човешко живелище — негова кръв довчера са били работните хора, неговият дъх е бил работният шум. Изтичаше пред очите ми кръвта на Фанагория…

„Сега му е времето за бягство!“ — рекох си, внезапно и за мене. Изглежда това неосъзнато намерение бе тлеяло отдавна в помислите ми, а сега лумна — подклаждаше го извънредната сгода за бягство, неповторимият случай: днес или никога!

Погледът ми крадешком премина през лицата на опечалените — далечни, чужди за всичко земно. „Ако потегля с Аспаруха, къде ще ме търси баща ми след година или пет? — съобразявах аз и гузен, и съблазнен от постижимостта на моето освобождение. — Къде ще търся аз кораб за Константинопол?… В суматохата никому ме е до мене, ще се стопя из горите, докато…“

И тъкмо тогава видях — извън шествието на първенците — да пристъпва Пагане. Безпределно тъжна, посърнала, съсипана. „Не мога, не мога да се откъсна от нея! — изплака сърцето ми. — Покойният хан не я съчета с Аспаруха… Може би един ден тя… ще забележи, че съществувам…“ — това беше пък надежда. Между страдание и надежда се люшкаше юношеската ми душица, аз крачех безволно из фанагорийските улици, в плен на жестоко раздвоение и на отчаяна любов.

Ханските синове бяха чакали погребението на баща си, за да се впуснат в път. Готовност за това те вече имаха от дни. При българите тя означаваше скатани и натоварени на коне шатри, грамадни кожени вързопи върху други коне, където умело се крепяха най-ситните деца. Всяко, достигнало седем-осем години, седеше само на седло. При преселението българите нямаше да яздят върху гол гръб, а на седла с множество окачалки по тях: за оръжието и за по някой кован съд, за мяха за кумис, за навитата като тръба постеля.) Малък брой запрегнати коли щяха да возят недъгавите и болните.

Събрахме се за последен път в аула преди племената да потеглят. Братята бяха си поделили и боилите на баща си, тъй че зад всекиго хана образуваха полукръг четирима най-видни големци и първожрецът на племето, и паметта му. Зад Аспаруха бях седмият негов човек.

Великият жрец при Кубрата, който не принадлежеше никому от новите ханове, им даде знак. Те изстъпиха пред хората си, запретнаха ляв ръкав. Ръцете им заприличаха на странно цвете от вплетени пръсти и доверчиви длани.

Великият жрец направи върху тия длани с ножа си ряз, колкото да прокапе кръв — те не трепнаха. Сетне всеки от братята накваси устни в кръвта на другите трима.

— Заклех се! — казаха те просто.

— От днес сте не само братя, но и съюзници до смърт! — изрече първожрецът. — Тангра ще ви накаже с безплодие, ако пристъпите клетвата си. Където и да бъдете, бъдете единно цяло: живи части от Велика България!

— Не трябва ли преди тръгване да погребем и тебе, велики? — отправи му Кубер учтиво въпрос, от който прималях.

— Ще ме погребат робите ми — спокойно отговори първожрецът. — Аз зная дълга си: нямам право да преживея ювиги хана, комуто вярно служих.

От аула ханските синове излязоха по реда, по който бяха се появили на бял свят. Най-старият брат кораво прегърна всекиго от по-младите, а по израза му, затворен и суров, се четеше обреченост.

— Давам дума да задържа хазарите до ранна есен. Най-много… — пестеливо обеща той на сбогуване. — Бързайте, не спирайте из пътя! Скъп е всеки ден…

Втори излезе из бащиния си аул Котраг. След него — Кубер. Младите ханове крачеха шумно из пустите ходници, осиротелият камък отекваше: сбогом, сбогом!…

— Отива си животът от аула и от Фанагория… — промълви Аспарух.

Останал сам с шепата свои хора в големия трем, подир разлъката с братята си той беше вече кръгъл сирак.

— Така се надявах да не настъпи никога този час!… — изговаряше мислите си младият хан, безпомощен, разстроен. — Така вярвах, че баща ми ще се привдигне!… Тъй исках да ми се размине теглото на властта!…

В бъдеще щях да опозная кавхан Авитохола, брат на Кубрата и старейшина на рода Дуло. Но в оня ден за мене той бе непознат — държеше ме на разстояние неговата едносложна, груба дума.

— Аз, най-старият от рода Дуло — за първи път неедносложно подхвана Авитохол, — ще потегля с ювиги по волята на покойния. Брат ми разсъди, че хан Аспарух няма ни години, ни знания, ни опит за държавни дела. Аз ще бъда винаги до тебе, аз ще помагам на решенията ти, аз ще възпирам от грешни стъпки твоята неука младост.

Това три пъти натъртено „аз“ се наби неприятно в ушите ми, но не беше прозвучало така и за Аспаруха.

— Да ти даде Тангра дълги години живот и власт, чичо! — обгърна той кавхана със същия поглед, с който бе благоговеял пред баща си.

Аспарух пристъпи към каменния зид, където по обичай бе седял всред своите хранени хора покойният; младият хан плахо и нежно погали зида, погали мрамора, излъскан от стъпките на баща му.

— Сбогом! — произнесе той.

И като измъчено се насили да изобрази решителност, заповяда:

— Тръгваме!