Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (1)

Колко непроменена е Света София от онова далечно време, когато тук по Великден ме водеше баща ми, лека му пръст!… Превисокият купол се губи в празничен сумрак, тъмнеят зад колоните три дълбоки абсиди, пред четвъртата е олтарът, встрани от него — свети изображения върху златна основа, изкусна мозайка… Всичко си е както беше. Почти четвърт век не съм идвал в Света София. Убеден бях, че никога, никога няма да се върна. А се завърнах. И преживяното от раздяла до завръщане ми изглежда небивало. Сън бяха моите две десетилетия всред чужди.

Чужди ли казах? Защо тогава — ако в Константинопол аз съм свой — ме притиска като похлупак на ковчег катедралният купол? Все ми се струва, че стига да вдигна очи и погледът ми ще намери небето: хмуро зиме, нажежено до бяло лете, неизказано ведро през пролетите. Все ми се ще да се озова извън градската стена, отново да бъда под слънцето.

Ако някой ме погледне разсеяно (а особено внимание не заслужавам аз — един от стотиците стратези, сановници, придворни, допуснати да присъствуват на вселенския събор), не ще ми даде годините, които имам. Вероятно загдето половината от тях изкарах на воля и в откровеност всред варварите — там поне си личеше кой е приятел и кой враг.

И така, явно младея при сравнение с Валериан и Евстатий, които стоят от двете ми страни, пък с тях сме играли като деца, учили сме заедно. (Помня, че Валериан беше лишен от дарби, но удивително ловък). За разлика от тях съм попосивял, но не и приведен, нито размекнат от охолство. Укрепи гръбнака ми язденето, не натежах поради скъдната храна. Отличавам се от околните дори по изгледа на лицето; брулиха ме виелици и палещи вихрушки, мой покрив бе небето, а лампада — самото слънце…

Чудно, все същите спомени ме гонят по петите, натрапват ми се неканени. Уж бях дошъл да чуя пренията на светлия събор, а как ме отблъсна тази чернота, мракът посред бял ден!

Черно и тъмно. Най-отпред седи синклитът — поне епископите пъстреят със златовезаните си одеяния. Зад тях гъмжи от черноризци: презвитери и протойереи, протосингели на митрополитите.

Пред олтаря на Света София е тронът на патриарха, съвсем отскоро въздигнат във вселенски. Не познавам Тарасия; през младостта ми на негово място седеше друг. Върху по-висок трон седи сам василевсът. След своето завръщане го видях веднъж — прие ме в покоите си. Там той изглеждаше по-жив, почти трескав, а сега се гуши в дебело подплатената си мантия и сякаш е сърдит на цял свят. С право: такъв порой несполуки!…

Току-що си дадох сметка, че не съм чул нищо, пак бях се унесъл. Виждам как се връща към мястото си митрополитът на Никея, дебел старец с тежки ръце. И веднага рипват трима.

— Искам да кажа! — надвикват се те.

Двамата размахват жезли, понеже са епископи. Третият отчаяно пери ръце, сухи като у болник:

— Искам да кажа!

Вселенският патриарх присвива очи. Големият свещник е пред него, та го заслепява, а отвъд свещника владее полутъма. Патриаршият поглед минава над синклита, намира черноризеца, който напомня разпятие от селска църква, прогнило, с времето.

— Кажи ти, брате!

Тук винаги е било така и тъй ще бъде — театър!… Как отвикнах от този живот, който все нещо си изобразява или уподобява, но никога не бива прост и суров, истинен…

Светият отец — знаят всички, събрани тук — не ще да знае какво би говорил костеливият и май че смахнат монах; за светия отец важат само епископите, понеже имат право на глас. Но Тарасий се прави, че слуша оногова окаяника, след като му нарежда:

— Нека преблагочестивият Константин съобщи сведения за себе си и за причината, поради която е дошъл!

Големият свещник огрява споменатия Константин, мъж нестар, но противно постал, тъй изглеждат отшелниците. От уединение и самоизтезания те стават като обсебени, мъчно ще ги отличиш от безумните.

— Казвам се Константин — хрипливо започва монахът. — Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Дойдох пред вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още от началото да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни. Та да настане мир и любов, защото от всичко на света бог най-много обича мира и лю…

— Стига! — невисоко, но остро произнася василевсът.

И виждайки, че налудничавият отшелник изпъва шия за вик, Константин Погонат повтаря съвсем остро:

— Стига!

Василевсът избягва да напуска трона си (всяко негово движение поражда болка в ставите му), но сега той скача, уязвен от непристойната откровеност на сирийския монах. Болката явно се е обадила — Погонат говори с криво лице и през стиснати зъби:

— Да се изричат пророчества след изхода на една битка е подло! Най-тежкият жребий за всеки владетел е да се прибере от бран без триумф, аз понесох тази тежест. Но нямаше да ми бъде простено, ако не бях опитал меча си срещу езичници, които заграбиха Христова земя. И ако вчера те ни надвиха, то утрешният ден — кълна се! — ще бъде наш. Спасителят няма да допусне…

Така и не чувам какво нямало да допусне Спасителят, Презвитер Константин, стъписан от внезапния изблик на гняв у василевса, бързо се опомня. Той се вкопчва в тържествения свещник, сякаш без опора би залитнал, и вече пронизително крещи:

— Все с огън и кръв ли ще налагаме властта си над душите човешки?… Бог ще ни накаже заради насилията в негово име!… Мир и лю…

— Изведете го! — кротко нарежда негово светейшество.

Докато двама млади послушници извиват мършавите ръце на презвитера зад гърба му, докато се силят да го извлекат към страничната абсида, презвитерът се противи с цяло тяло и сипе безбройни закани:

— Ако не ме изслушате… Късно ще е!… Варварска държава върху Христова земя — това е само началото, ще се намножат те!… Бог вложи в устата ми предупреждение…

Последното долавяме едничко ние, застанали в дъното — презвитер Константин вече е изтласкан навън.

— Неприятно!… — процежда Валериан. — Не би трябвало да допускаме на съборите духовници, които смятат, че са говорили с бога.

— Има ли начин да узнаем предварително кой от тях… — не се доизказвам аз, понеже Валериан ме прекъсва:

— Ние владеем всички начини!

Не ме учудва никак отговорът му — моят някогашен съшколник, скудоумният, но ловък Валериан е началник на всичко тайно в империята. Затуй никога не му възразявам. Не крия, имам страх от Валериан.

Изкачвам се по стълбата към личните покои на василевса. Изкачвайки я, навярно и други като мене са си мислили, че ги чака работа, а не трапеза.

Пред сводестата вратичка стои въоръжен до зъби страж; длъжен съм да оставя нему късия нож, с който не обичам да се разделям. Леко се привеждам на влизане предците ни са били доста по-ниски от нас.

Император Константин Погонат ме следи зорко от първата ми стъпка в покоите — очите му изобщо са си такива: изпитателни, умни. Нащрек е целият той, въпреки че болестта му го прави мъчно подвижен.

Не зная защо (а всъщност зная защо), в негово присъствие ме наляга гузност — то е загдето твърде дълго съм бил на служба при чужд владетел, та за мен Погонат днес е чужд. Не бих рекъл враждебен, но има нещо такова в отношението ми към него.

Прегъвам коляно по правилата. Василевсът мръдва само показалец: стани! Ставам и заставам. Ако разговорът ни бъде дълъг, ще пусна корен от чинопочит.

— Като юноша, Велизарие, навярно си изучавал Стратегикона — започва Константин внушително бавно, безстрастно, както подобава на владетел.

— Изучавахме го — отговарям. — Той беше задължителен за синовете на всички знатни.

— Навярно помниш и кой е писал тази книга?

— Император Маврикии, да бъде вечна славата му!

— Не, Велизарие! — опроверга ме Константин. — Баща ми е познавал човека, който направи от Маврикия голям писател: някой си неизвестен за историята Анастасий.

Мълча си не от изненада — още в юношество, когато наизустявахме въпросната творба, шушнеше се, че не бил я писал покойният василевс. Но какъв е този нелепо закъснял изпит? — чудя се.

Погонат се изсмива без глас.

— Трудното е да станеш василевс, Велизарие. Оттам нататък всякак ще се намери анастасият, който да те направи голям писател… Досещаш ли се защо те повиках?

Почти се досещам, но вдигам рамене.

— История е не самото минало — все безстрастно ме поучава Константин Погонат, — а онова, което знаем за миналото. Преди месец аз загубих битката с оня нечист и новопоявил се народ. Но в същата битка ханът тепърва ще понесе поражение, защото има за враг забравата. Забрава ще покрие българските победи — варваринът умее да върши история, но не умее да я пише. Тогава? Тя все едно, че не е била. Прав ли съм?

Василевсът се разгорещи в края на тази длъжка реч, пръстите му шават неспокойно, тресе се гъстата, боядисана в черно брада, която не отговаря на неговото състарено лице.

— Великият ми господар е съвършено прав — съгласявам се по правилата.

— Пак ли ще кажеш, че не си отгатнал за какво те повиках? — И василевсът продължава, без да изчака ответ: — Ти живя двайсет години всред оня нечист народ. Опиши го сега, но така, както бих сторил аз! Помни, че бъдещето ще познае не днешните хора и събития, а твоето, сиреч моето писмо. Думи… Цялото човешко знание е нечии думи… Е?

— Слушам, господарю! — е единственото, което ми е разрешено.

— За мълчанието ти по работата, която има да изпълниш, ще отговарят други — съобщава ми василевсът.

— Бъди спокоен, ще мълча като гроб, господарю! — с мрачно смирение го уверявам аз.

— То е в твоя полза — уверява ме пък той. — А защо не питаш каква ще бъде наградата ти за така безимен труд?

— Ти вече знаеш молбата ми, господарю — напомням му.

— Нда… — потвърждава василевсът. — Ако изпишеш образа на Аспарух такъв, какъвто се вижда от това място — (и той сочи мрамора под стола си), — ще позволя да влезеш в манастир. Покой, книги, размисъл… А може би и спомени?

Той пак се смее без глас и без да му е смешно. Аз мълча.

— Ако ли пък в съчинението ти съзра друго… не мое разбиране за враговете ми, то…

Василевсът замълчава многозначително преди да ми постави въпроса, на който бях длъжен да отговарям неведнъж от завръщането си насам:

— Въпреки всичките ти обяснения, пак не съм наясно, Велизарие, защо се върна жив от вражия стан? Това е неестествено…

„Види се, на господаря ми би изглеждало по-естествено, ако се върнех мъртъв…“ — викам си наум из пътя към дома. — Тангра, как съм уморен от подозренията, които ме съпътствуват цял живот! Все давам някому доказателства за вярност, докато истината е, че винаги бях верен на себе си…

Крача по неравната настилка на родния си град, а зад гърба ми кънти неотстъпно войнишко траптраптрап. Това е стражът, натоварен да осигурява моето усърдие и мълчание до края на работата ми. А може би и до моя край изобщо…

Освен меч, войникът носи голяма връзка пергамент, цяла стомна чернило, както и снопче тънки пера.

Домът, където се прибрах след дълго отсъствие, не е от най-великолепните в Константинопол. Семейство аз нямам, макар че връстниците ми вече отглеждат внуци — нали жената, която обичах, и децата, които ми роди, останаха да принадлежат към оня нечист и новопоявил се народ. За тях не би се намерило място в света, подвластен на всеблагия…

Стражът ме съпровожда до вратата на малката ми, скромна стая — някога тя беше работната стая на моя баща — и остава пред прага й. А аз си влизам с чувството на горски звяр, попаднал в клопка. Като запрян звяр крача насам-натам, почти се блъскам о стените. После притискам чело в решетката на прозорчето, което гледа към Златния рог. Каква топла тъга излъчва есенната нощ, какво спокойствие плува по черните води!… Откъде тогава тази тревожна мисъл: Ще ме пуснат ли някога отново навън?

— Що означава оня войник пред вратата? — В отговор правя знак: тихо!

Това е малката ми сестра, Агрипина. Днес не мога да я нарека малка — жена с прошарени коси и горчива гънка край устните, жена в черно.

Прегръщам я, изпитвам необходимост от близък във вече чуждия ми град, в пустия ни дом. Под моята длан раменете на Агрипина потръпват. Тя опира чело о гърдите ми и за миг стоим така — самотни останки от някога честитото ни многолюдно семейство. Всички ветрове и бури минаха над нас, отнасяйки каквото могли…

После Агрипина насилено ми се усмихва; сили се да забрави войника пред вратата. Но в бъдеще тук ще говорим шепнешком:

— Поискал е да споменеш баща ни, тъй ли? Нарочно в стаята му всичко си е на място. Уж те имахме за мъртъв, а в себе си все се надявах да си дойдеш…

Понеже аз не отговарям, толкова ми е уморено и тъжно, Агрипина отива до иконостаса, припалва кандилото от свещника.

— Твоят светия… — шепне тя. — Майка ни всяка вечер го молеше да те запази.

— Недей, сестро! — възпирам ручея на миналото. — И без това премного спомени и мъртвило владеят в този дом…

— Ти пак ли се разтъжи за… — започва Агрипина в шепот разговор познат и с позната ми вече непримиримост.

— Внимавай какво ще кажеш! — предупреждавам я също в шепот, та сестра ми променя насоката на думите си.

— Трябва да отпочинеш! — съветва ме тя. — Подир толкова години неотлъчно служене, кой нямаше да се съсипе?

— Почивката ми не започва, тя току-що свърши… — отвръщам — й нарочно мъгляво. — От утре се залавям за работа.

— Не се съгласявай! — уплашено шепне сестра ми. — Къде ще те запратят пак?

— Не бой се! — усмихвам й се криво. — Този път работата ми ще бъде тиха. Ще ме хранят богато срещу съвсем малко: да си спомням…