Вера Мутафчиева
Случаят Джем (18)

Девети показания на поета Саади за пролетта на 1483 година

Началото й ни завари в Ница, доколкото из ония краища може да се говори за смяна на годишните времена — тъй неизменни са там и зеленината, и синевата. Все. пак към началото на февруари те удвоиха сила: над морето премина тревожна тръпка; някакво диво нетърпение напря откъм горите. То така изпълваше цялото пространство, че нахлу и в сънищата ни — нашите сънища изтъняваха, олекваха от неназована тревога. Идеше пролет.

Усещаше я и Джем; вече споменах, че между него и света имаше дълбока връзка. Дори съм си мислил, че кръвта на Джем трябва да бъде зелена — той сякаш се хранеше със земни сокове като дърветата и тревите.

Джем прие тая пролет необичайно; всичко в Ница го убеждаваше, че той не е обичаен смъртен. Всичко: обожанието на малкия дук, разточителните възхвали на придворните певци — поне през заран те ни поднасяха новите си поеми, посветени на красотата, злочестието и доблестта на Джем. След това изчезваха от нашата весела трапеза. Знаехме: поели са на север, изток и запад, за да разнесат своите песни по други благородни дворове, да разнесат името Джем и повестта за трагичната му съдба.

За една зима Джем беше се превърнал в любим герой на трубадурската песен; тя сякаш отдавна бе чакала така чужд, богат на подвизи и страдания, златистобял герой.

Простете, за малко ще се отклоня, но тук му е мястото, защото за първи път споменах в разказа си трубадурите.

Вие, струва ми се, не сте наясно кой, кога и защо превърна Джем в голямо име. Та — мислите си основателно — историята е видяла много по-злочести, по-героични, по-достойни принцове, по-прекрасни и даровити поети. Защото именно Джем остана в легендата на няколко народа, а на личността му са приписани черти, които никой от нас — неговите близки — не бе отбелязал!

Едва ли ви откривам неизвестна истина, когато съобщавам: извърши го песента. Тя може много и в това е възмездието, което бог отдаде на поета за всички мъки, търпени между хората. Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред — стига той да е остър и строен, да бие в целта — поетът срива, което земните властелини трудно са градили десетилетия; с една дума той издига паметник — и този паметник устоява срещу векове, потопи, нашествия и пожари, — издига паметник на най-невзрачния и незабелязан от съвремието си дребосък.

Не случайно по мое време властелините презираха поета, но го глезеха. Те му заплащаха с презрение чак посмъртно — не позволяваха на поета да почива в светена земя; отвъд гробищните зидове — там търсете костите на стотици трубадури. Но приживе кралете хранеха поета от златно блюдо и му наливаха вино в златна чаша. Не мислете, че нашите крале бяха глупаци — тях ги пробираше суровият закон на Средновековието. И, умни, каквито бяха, те приласкаваха поета, защото познаваха силата му. Бих си позволил един съвет към вас, все пак аз наблюдавам повече от пет века: не обиждайте поетите, изберете другаде своя враг!

Та през зимата на 1483 година трубадурите откриха Джем. Тяхното въображение отдавна линееше гладно. Отшумели бяха кръстоносните походи; корсарството бе свързано с плебейски имена; не бе открит още Новият свят, нито започнали верските войни. Трубадурите скучаеха. Те предъвкваха върху всички гласове разни любовни разкази, а любовта — съгласете се — е тема с тъжно ограничени възможности: влюбеният или умира, или се разделя, или се жени — измислете ми четвърта.

Джем беше не нова храна — просто вакханско пиршество за трубадурите. Джем идеше от страна, за която Западът знаеше нищо или дори хич. Беше син на самия ужас и на принцеса — негова жертва. Бе преминал през ред премеждия, твърде смътно дочути и затова — примамливо загадъчни.

Сам по себе си — това трубадурите предвидиха преди всички свои съвременници — Джем бе жертвено агне.

Столетия по-късно вие се питате в името на коя цел беше жертвуван моят млад, обещаващ приятел, Гледате през столетията, затова ви е лесно и навярно ще я назовете, след като изслушате всички ни. Ние тогава не я проумявахме, нашата надежда не ни позволяваше и да приемем Джем за обречен. Първи доловиха това трубадурите.

Около Джем едва за месеци — така се раждат легендите — пръкнаха стотици песни. Само малка част от тях бе създадена в Ница, при двора на Шарл. Другите — обратно, идеха към Ница от Екс, Гренобъл, от Бретан или Нидерландия. Западът се развличаше с един нов герой. Повече: с една нова тема. Признайте — извънредно рядко се явява нова тема, изчерпили са ги още онези хитреци елините.

И тук иде разгадката на Джемовото наглед лекомислено опиянение в Ница: Джем сам повярва в легендата за себе си. Бил съм край него, докато френка му превеждаше някоя нова песен — нали всеки пристигнал в Ница трубадур искаше да бъде изслушан от своя герой (не съвсем без корист, при всичката си унесеност поетите са силно користни). Дори и да не бе пил, Джем в такива мигове ми приличаше на пиян; едно по едно Джем — покорен от песента — обличаше качествата, които тя бе му вменила. Чак и на мен ми се чинеше — аз също бях поет, и аз никога не съм слагал граница между въображение и действителност, — че приятелят ми става и по-строен, и по-златист, изящен в своето злочестие. Така го доработваше, оглаждаше и завършваше песента. Така Джем се рееше някъде между небето и морето на Ница, снабден от чуждото вдъхновение с криле и всичко необходимо за такъв полет, сам влюбен в образа си.

За мен въпросната пролет беше по-малко пиянска. Заради френка.

Френка отново се появи, след като дълго време беше отбягвал нашите твърде весели дни и нощи. Виждах го често около господаря ни и се боях, че Джем му поверява мисли, премълчавани пред мен — от Родос насам Джем сякаш се стараеше да постави някаква преграда помежду ни, горд със своето възмъжаване, което (от това ме беше най-много страх) навярно се изразяваше в купища решения. Утешавах се, че — що се касае до житейските решения — френка би бил по-добър съветник и изпълнител от мен: утешавах се с нежната близост на Джем, близост вече почти без думи. И все пак тя предчувствуваше края си — ние повече или по-малко се храним с думи; в мълчанието — било то тежко от нежност — доживява всяка обич.

Бях, представете си, примирен. Знаех, че нищо не е трайно, също — и любовта на Джем към един човек, дето му беше слуга. Някога в Карамания ние двама бяхме наравно: съработници из владенията на словото, от които аз — по-вещият. Можех ли тогава да подозра, че моят Джем, по-малкият ми брат по перо, ще израсте до герой на легенда?

От нерадостните ми мисли ме отвлече именно френка. Един ден той ме настигна из градините и без предисловие се разпореди да съм се заловИл за френски език. Дали междувременно не беше мръднал? През последните дни, откакто Джем го приближи до себе си, Сюлейман сякаш не ядеше и не спеше; по-дълбоко бяха впаднали гънките между веждите и покрай ноздрите му, бе станал по-непроницаем от всякога.

— Намираш, че владея малко езици ли, Сюлейман? — попитах го.

— Заплюй ги всичките! — отговори той. — Не ще ти потрябва наскоро нито персийска поезия, нито арабска философия. Трябва бързо и съвсем тайно да научиш френски!

— А учител, а книги? И те ли — тайно?

— Ще ти помогна. Тъкмо тайно.

— Най-сетне ще узная ли: защо?

— На Джем султан ще бъде нужен верен тълмач, когато мене няма да ме има, Саади.

За първи път чух името си от устата му. Френка обичаше да говори без обръщения.

Обля ме студена пот. Спомних си как малкият послушник бе загинал заради една дума, произнесена против волята на Ордена. Защо наистина беше още жив Сюлейман?

— Имаш ли нещо предвид? — дори го улових за плещите, макар да беше глупаво, може би ни следяха. Усетих колко е измършавял Сюлейман, стопен.

— Не — отговори той строго. — Нищо. Но зная по-добре от всички вас, че братята не прощават. Дано успея да им навредя достатъчно, преди края.

— Не ще посмеят, Сюлейман! Та Джем веднага ще прозре мъстта им, да не са луди!

— Не са. Само са силни. — И току ми кресна в лицето: — Защо мислиш, че още има значение какво щял да прозре Джем!

След малко, преодолявайки изблика си, френка повтори почти умолително:

— Обещай ми, Саади, че ще научиш френския език! Нямаме време. Ако ме свършат утре, всяка дума на Джем трябва да преминава през техни уши.

Така аз залегнах на учение, което ми беше съвсем не по душа. Работех нощем, защото денем гледах да не липсвам от веселите тържества. Работех с тежка глава, цял изпънат от страх; изнемогвах от бдение и усилия. И ако за късо време постигнах много — толкова, та да превеждам лек разговор, — дължах го не на прословутата си дарба в езиците; дължах го на чувството, че ме гонят, а трябва да стигна.

Понякога през нощните ми бдения вратата се отваряше и знаех: иде Френка. Още по-сух, прозрачен чак, с коса, която бе започнала напоследък да сивее по слепоочията, с втренчени очи, Сюлейман ми напомняше ония привидения, дето ноще вървели из тукашните кули — бях чувал. Сюлейман взимаше книгата из ръцете ми и ме изпитваше като да бях момче.

Казвам ви: никога през живота си не съм бил така прилежен, никога не съм се считал способен на упорит труд. Правех го не толкова заради Джем и нашето общо бъдеще, а за Сюлейман. Знаете, може да не удържиш обещание към живите, но всеки спазва клетвата си пред мъртвец. Сюлейман вече беше мъртъв, така го усещах аз. И единственото, с което бих успокоил духа му, бе това: да науча един чужд език. Учех го през последните ни седмици в Ница, учех го из пътя, когато ни поведоха. Във всеки един от замъците, чиито имена не се опитвам да назова — бяха твърде много.

Малко преди да потеглим, Джем бе искрено наскърбен. Напусна обществото ни малкият дук. Предадоха ни, че бил извикан набързо при вуйчо си — краля, защото неочаквано Людовик се почувствувал зле и искал да го благослови. Малкият бе отпътувал, без да се сбогува.

В цялата работа Джем видя само божи пръст, макар да тъгуваше по момчето, но аз мислех иначе във връзка с пръста божи. Тия мисли ми внуши Сюлейман с една своя забележка: „Виждаш ли, Саади — каза ми. — Започват!“

Нашето заминаване беше шумно. Многобройното благородничество на Приморските Алпи се стече, за да приветствува Джем и му предложи своето гостоприемство из замъците си. Пролетта му пригласяше с порой светлина и цветове, та пътуването ни заприлича на триумф.

Изкачвахме се стръмно, за да уловим пътя, строен още от Рим. Той вървеше по билото на последния ръб планини над морето, вървеше високо и ни позволяваше да се сбогуваме до насита с този неповторим край.

Начело, всред свита от всякакви езици, където виждах малинови, теменужени, лимонови наметки на провинциални благородници и строги раса на братя, яздеше Джем. В бяло и златно, разбира се. Джем хвърляше развеселени погледи ту наляво — където стръмно се издигаха планините, все още снежни под яркото слънце, ту надясно — където полека се губеше в омара Средиземно море с изрязаните си брегове и острови, с корабите и рибарските си ладии. „Съзнава ли Джем — питах се, — че напуска царството на радостта?“

Едва ли. Джем разговаряше — тук му помагаше френка, съсредоточен и натегнат като тетива — с благородници и духовници; Джем отдели много внимание на някакъв римски паметник — високи, високи колони върху висок връх, те ознаменуваха победата на Рим над планинските племена и крепяха савойското небе, за да не се слее с морето; Джем заслиза обратния склон, отвъд билото, без да се обърне. Не се обръща назад един герой на песента — всичко е пред него. Следващите седмици са останали в спомена ми като наръч много пъстри дамаски кърпи, които търговецът разгръща бързо, за да ти вземе очите и парите. Ние посещавахме този барон или онзи конт в техните имения. Там слушахме певци, свирци, поети. Пиехме стари вина. Ядяхме — дори заран на закуска — дивеч. Ходехме на лов. Джем вече изглеждаше съвсем отчужден не само от мене — от всички нас, нашите. Наблюдавах го донякъде с радост — нека отдъхне, кой знае какво ни чака занапред; донякъде с болка — не така би завоювал господарят ми престола.

А един ден взех да мисля, че Джем играе на безгрижие и не е запуснал своите честолюбиви стремежи — за Джем не бе трудно да играе, то лежеше в кръвта му. Тоя ден аз не видях между нашите Ахмед ага и Хайдар, селския ни поет. Знаете, не бяхме мнозина, за да не проличи нечие отсъствие, но двамата така бяха се впиянчили през последните наши подвизи, та помислих, че се излежават на сянка. Те не се явиха и на следния ден, не и тогава, когато потеглихме към поредния друг замък.

— Сюлейман — отнесох се до френка, защото вече рядко говорех с Джем пред хора, — къде ги Ахмед и Хайдар?

— Заминаха, изпратихме ги до крал Матиаш.

— С кой ум! Братята ще забележат, ако още не са.

— Не сме крили от братята. Джем сам говори с Бланшфор. Каза му, че желае да се свърже с маджарите направо, без ДЮбюсон.

— И Бланшфор се е съгласил?

— Да. Дори твърдеше, че било напълно в реда на нещата. А мен ме плаши такова леко съгласие… Саади, моли се на бога, моли се на дявола, ако щеш, но нашите трябва да стигнат Маджарско!

Да, нали ви учудва този нов Сюлейман? В последно време Френка предпазливо се сближаваше с мен, търсеше ме сам. Сякаш се боеше да не изчезне, преди да ми е предал работата си — мен бе избрал той за свой заместник. И нищо на света не ме е така ласкало, както доверието на този твърд, отречен и прежален мъж.

— Саади — продължи, докато уж подтягаше ремъците на седлото ми, — брой дните, Саади! Нашите имат трийсетина нататък, а гончия от крал Матиаш може да дойде за по-кратко. Ако след два месеца няма вест от Ахмед ага и Хайдар, брой ги отписани. Ще започваме отново. Ти, навярно вече не аз.

— Пепел ти на устата! — отговорих му, както би говорил селският ни поет. Къде ли се мореше Хайдар? Никога не бях го почитал особено, струваше ми се, че скверни високото изкуство с простите си съждения, а сега цял омекнах от тъга по Хайдар.

Докато разсъждавах над новината, докато се питах дали, да се обидя, че я научавам едва днес, Сюлейман продължаваше. Чух края на думите му:

— … Ужасно ме е страх, Саади!

Бедният, бедният френк! С очите си виждах как страхът пред смъртта може да стопи дори желязо, щом бе претопил френка; мъчително се мре от страх. Аз също вече смятах неизбежна тая смърт, просто й се надявах, за да видя Френка най-сетне успокоен — всеки ден беше за него изтезание.

А нашите наистина не се върнаха. Не дойде и гончия от крал Матиаш. Това би трябвало да спомена по-късно, но споменавам тук, за да не пропусна. Всъщност ние се уверихме в края на Ахмед и Хайдар през месеците ни в Румили, една от командериите на Ордена. Брат Д’Обюсон, предполагам,бе счел, че Джем се движи в твърде смесена и несигурна среда и побърза — към началото на юни — да ни приюти пак под монашеско крило.

Странно съвпадение: нашето ново прибежище се наричаше Румили. Джем се засмя, когато ни го съобщиха: „Виждаш ли, Саади — каза ми, — ние се стремим към Румелия и ето че

попадаме там.“

Замъкът беше стар и беден — Орденът не успяваше през последните десетилетия да поддържа имотите си в приличен вид. Дългите му, тъмни ходници бяха обрасли в плесен; гредите в Джемовите покои бяха проядени; набързо окачените завеси не пречеха нито на вятъра, нито на влагата — тя пълзеше нагоре по тях и рисуваше някаква причудлива картина на запустението. Савойското лято не влизаше в този каменен зандан с тесни цепки наместо прозорци, та човек се чувствуваше като в ковчег.

Джем зиморничаво потръпна, когато го въведоха в така наречените му покои. След разните благороднически замъци на Савоя — по-скоро домове, отколкото крепости, богато наредени, топли, обитаеми — Румили му се стори затвор. Същата мисъл бе дошла и на мен, но никой от нас не я изказа. За да ни отвърне от заключения, твърде близки до ума (не ставаше дума за нашето спокойствие, а за неговото собствено; Джем ненавиждаше загрижена, оклюмала свита), той ни увери, че му трябвало тъкмо това: малко отдих след прекалено честите ни забави, условия да се отдаде на Своята държавническа работа.

Навън сновяха братята рицари. Напоследък забелязвах, че всеки ден се увеличават. Мълчаливи и пристойни, те искаха да приличат на почетно обкръжение, а не на стражи. Дразнеха ме необяснимо — мъчно бе да излезеш из ходника или в затворения двор — целият в мъх и снопове бурен, — без да се сблъскаш с някого от тях. Явно, братята имаха много работа и я вършеха усърдно.

Дните ни в Румили течаха еднообразното делово. Джем и Сюлейман често седяха заедно (съставяха някакви послания, чиито отговори все не идеха), а аз в това време си намирах нещо навън, за да слухтя около Джемовата стая. Рицарите уж изчезваха пред мен, а ме преследваше чувството, че са плътно наоколо ми — просто в стените.

Замъкът беше самотен. Селото му, пръснато в подножието на укрепения хълм, броеше някакви двеста човека. Виждахме ги отгоре как заран се разсипват из полето, докато ги покриеше вечерта. Без глас и песен беше трудът им, сякаш черната сянка на Ордена тежеше и над тях.

Селото не беше на път, но веднъж някакви заблудени търговци от Италия се отбиха в него, че изкачиха и хълма до замъка ни. Предлагаха коприни и сребро. Прие ги Сюлейман, покани ги при господаря ни, където се забавиха доста, после ги изведе шумно сърдит — били искали майка и баща, каза, и изобщо изрази по отношение на търговското съсловие голяма злоба.

Понеже в Румили нямах много развлечения, останах на крепостната стена, докато търговците слизаха през вечерния здрач. Стори ми се, че водят излишно силна охрана като за двайсетина топа коприна и един сандък сребро, но не споделих с никого своето наблюдение. Бях започнал да прозирам нещо преднамерено във всички действия на Сюлейман. Може би и италианските търговци не са били случайни.

Това стана в сряда, а в петък заран ни разбуди необичайна врява. Както знаете, спях пред леглото на Джем, защото Джем не обичаше самотата ноще.Ние двама скочихме наведнъж и се заслушахме в гласовете навън. Говореха рицарите монаси — не се чуваше наша реч. А всред всички непознати, противно груби гласове, откъснах един познат: псуваше Френка и псуваше на всички езици.

— Виж какво има! — нареди Джем пребледнял.

Полуоблечен, аз отпънах вратата; някой ме блъсна и вътре нахлуха поне двайсетина братя. Заприличаха ми на хайка хрътки, добре отспали, яки и настървени животни. Трима държаха едва ли не със зъби френка. Сюлейман се теглеше отчаяно, а на лицето му бе изрисувана такава ярост, че го правеше неузнаваемо.

— Извикайте тълмача ни! — ревна един от братята другиму. Явно. френка не беше повече тълмач за тях.

— Стойте! — спрях ги с дързост, която никога не бях подозирал у себе си. За първи път проговорих езика им и това ги изблещи донемайкъде; за малко не изтърваха Сюлейман. — Ще превеждам аз!

Езикът ми се въртеше неудобно, носът ми беше сякаш запушен, а чуждите звуци смешно гъделичкаха небцето ми. „Сюлейман — мислех си, — приятелю Сюлейман! Надявал ли си се,че тъкмо в такъв миг ще обереш плода от усърдната си помощ? Бъди спокоен, приятелю: аз ще съм ти добър ученик!“

Един от братята бе излязъл напред. Носеше сребърното ковчеже, в което Джем заключваше книжата си — още от Карамания и Кайро.

— Предай на своя господар — захапа ме с очи монахът, — че отзаран заловихме Сюлейман, когато изнасяше из тази стая книжата му. Милостта на Джем султан е хранила най-долен изменник! Сюлейман е продаден неизвестно кому, но е продаден, няма съмнение. А ще разберем и кому! — свирепо заключи той и измери френка с поглед, който би убил носорог.

Виеше ми се свят, докато превеждах, а Джем изгуби боя дотолкова, та се уплаших, че ще припадне. Той упорито отбягваше да погледне Сюлейман. „Какво му е, защо? Боже, само дано Джем не оскърби с подозрение приятеля ни в последния му час!“ — виках си, защото поривите на Джем често бяха несъобразни.

Тогава се реших, макар и без увереност, че между глутницата няма, който да разбира турски. Но бе дума не дори за важно, а за свято: да изпратиш с благодарност човека, дето умира за тебе.

— Султанъм — прибавих от себе си, — лъжат като цигани. Нагласено е всичко! Искат да ти отнемат Сюлейман! Не вярвай, Джем, спаси френка!

— Мълчи, Саади — сряза ме Сюлейман. Вече не беше крив от ненавист. — Те ще направят, каквото са решили, ние сме в ръцете им, не забравяйте! Прежали ме, султанъм! — обърна се към Джем и с нещо ми напомни мига на раздялата си с малкия брат. — Прежали ме бързо и убедително, за да запазиш останалото! Аз и така отдавна съм мъртъв.

Монасите стояха като изваяния, работа на нескопосан майстор. „Мръсни, потомствени убийци! — мислех си, сякаш с края на Сюлейман неговата ненавист заживяваше у мен. — Тежко на бога, комуто служите; навярно се задавя от мръсотата, дето плискате пред олтара му!“

Отвърнах очи от Джем — беше страшен за гледане. Той, героят на легендите, сега стоеше безпомощен пред една дребна клевета.разделяха го с най-необходимия му човек, а той не можеше даже да го отпрати човешки. Нали ще се правим, че вярваме. „Не само ще ни избият един по един — препъваше се мисълта ми. — Ще ни избият и обидно, ще ни ограбят преди смъртта. Боже всевишни, защо не ни запазиш поне измамата, че сме хора!“

Докато траеше тази мълчалива картина — а тя трая немалко, защото всичките й участници бяха не на себе си от ужас или гузност, — Джем беше се борил, сякаш се дави. Видях го и как изплува — с някакво свръхусилие, такива усилия съкращават години живот; Джем пристъпи и пое ковчежето си от монаха. Отключи го — ключа носеше винаги. — прекара пръсти през книжата.

— Непокътнати са — каза задавено. Това бе всичко, което можа за френка.

— Не му дадохме време да ги отнесе — намеси се братът. — До час биха заминали неизвестно закъде. Ще си кажеш! — стрелна Френка; сам всякак се мъчеше да поддържа своята злоба.

— Неуместни са заплахите ви! — мрачно го прекъсна Джем. — Аз се досещам кому влизат в работа писмата ми.

Дали се уплашиха Джем да не произнесе името ДЮбюсон и с това да наруши долната им игра, или пък всичко беше предварително обмислено, но монахът вметна веднага:

— Ние не смятаме да съдим и изтезаваме слугата ви, Ваше височество; това право принадлежи вам. Сюлейман ще попадне под ударите на правосъдието ни само ако вие откажете намеса.

— И каква присъда ми е разрешено да издам? — трепереше гласът на Джем. (Боях се, че някакъв яз у него ще се срине и всичко ще бъде погубено.)

— За какво разрешение говори Ваше височество? — опита обидена невинност монахът. — Имате право на всякаква, било и най-снизходителната. Изгнание например. Смятам, Ваше височество не би задържал слуга, който подло му е изменил. Противното би значило помилване, а Орденът не ще допусне милост, щом веднъж е бил оскърбен негов гост.

— Къде да изгоня своя слуга? Може би на Родос, а?

— О, не. Ваше височество! Родос е света земя. ще й тежат стъпките на изменник. Двоен изменник — ехидно подчерта онзи. — Изгонете го просто извън Румили и нека сам търси укритие за своя позор!

Трябваше да си сляп. за да не забележиш как у Джем извря надежда; тъкмо с налудничава надежда той се обърна към Сюлейман:

— Върви по света и търси укритие!… — не доизказа. Сякаш внушаваше с последната си дума на френка да бяга и се крие, да се спаси накрай света от Ордена.

После стана нещо съвсем неочаквано. Сюлейман, който сам ни нареди да участвуваме в играта, който ни заклинаше да го приемем за враг — самият Сюлейман не издържа докрай. Глухо, но със сила, която уплаши чак палачите му, Сюлейман заповяда:

— Оставете ме да си взема сбогом! Ония го пуснаха.

Френка коленичи пред Джем, но не сведе глава; той не целуна халата на господаря си, но го допря с пръсти. И този вече немлад и съвсем не хубав мъж със сиви слепоочия и разкъсана риза (така оголват врата на осъден, за да улеснят топора) беше сякаш самата човешка вярност.

Съзнал, че онези вече са сити и му разрешават едно-единствено движение — защото дума би било твърде много, — Джем се наведе, прегърна Френка така, като че никога не ще го пусне, и притисна страна към косите му.

Преди две години бях до Джем, когато се прощаваше с майка и син в Кайро. Това тук беше сто пъти, безброй пъти по-дълбока раздяла.

Монасите запазиха приличие, не я нарушиха с нищо. Сюлейман полека, много внимателно, сякаш да не отблъсне дете, сне Джемовите ръце от раменете си и се изправи. Прекрачи към мен, само ми подаде ръка.

— Ти, Саади! — каза. Знаех какво иска.

И се упъти към вратата.

Не ще ви говоря какво сме изпитали с Джем, когато останахме сами. Не приказвахме много — страхът, че ни слушат, ни сковаваше цели. Джем ми нареди да изляза на стената и оттам да следя дали, кога и накъде ще отведат Сюлейман.

Не мръднах от стената целия ден, нито втория, нито третия, а нощем се редувахме с Мехмед бег, един от нашите. Покрай нас често минаваха братята и всеки път почтително ни кимаха — почитаха съкрушението ни. Понасях ги някак — бях цял погълнат да не пропусна Сюлейман.

Напразно, френк Сюлейман не излезе из Румили. А ние живеехме като болни от ужас. Знаехме, че трупът му е заровен под нас, в подземията на замъка, редом с неизвестно колко други такива верни, непобедени. Живеехме върху костите на Френка.