Йенс Герлах
Хамбургска есен

Тежи небето, потъмнява.

Стените влагата кълве.

Листата на брезите стават

по-бледи, тънки и кафяви.

Скъсени часове!

 

Потъва пътят в локви кални.

Над гробището — заник сляп.

Разрошените врани жално

в решетките се врат, нахално

крещят за хляб.

 

Фенерите се вглеждат нямо,

ухилва се ревю-плакат.

Със пръсти светлата реклама

опипва мъката голяма.

В кръчмите чукат скат.

 

Реват пак корабни сирени —

изтъркан грамофонен трик.

Трамвайни релси като вени

в паветата. Кал насълзена.

И гол е всеки лик.

 

Сакат човек е свил нозете

под надпис на една стена:

„Проклети янки, да измрете!“

Просмуканата влага свети

в широките петна.

 

А стаите от сенки сини

издъхват в тия часове.

Те имат парно вместо климат.

И хоризонти на картини.

Кой люби тука? Кой живей?