Паул Винс
За естествените граници на лекомислието

Безмерно обичам аз всяка игра:

леката танцова стъпка напред,

скока встрани, забавното плъзгане,

с едничката цел — да бъде забавно

лично за мене, плахо не ме ли подири

с прибулена прелест онази, която

ще срещна възторжен за сладката цел:

плът до плътта, дъх до дъха да се носим…

 

Неясно се носят случките в моята памет.

С широки пролуки е моята съвест — нехая,

че важни неща тънат в забрава, изгарят,

затварям едното око пред смъртта и превръщам

парливите сълзи в роса. Моят мозък

опипом само размисля. Аз предпочитам

очи да зарейвам нагоре, високо в небето,

да пия наслада от светлината над мене.

 

Обичам по детски света — една запустяла,

смълчана и ширна градина, звънливата

тъкан на паяка, голи върхари обвила,

безредния сън без стени, дългите нощи

със авантюри без кръв, без мора и погнуса,

дни на работни места, дето понякога, щом ни

обсеби желание, на бърза ръка, дръзновено

измисляме и създаваме чудни неща.

 

Юзда не търпи ни моят, ни твоят копнеж.

Не знае предели нашата радост в живота.

Но виждам, уви, как моите ближни възпират

всяка прищявка, а моят век строго отмерва

моята жад към красотата. И ето, уви,

макар безразсъден, признавам: по-често

не следвам парфюма на някоя ближна, а глухия звук

от тежкия дървен крак на стар комунист.