Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(2011)
Разпознаване и редакция
NomaD(2011)

Издание:

Антология на немската поезия

 

Под редакцията на Димитър Стоевски

Съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар

 

Редактор на издателството: Блага Димитрова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Цветанка Апостолова

Дадена за печат на 30. XII 65

Печатни коли 20¾. Издат. коли 17–01.

Формат 59X84/16. Тираж 5090.

Издат. №41 (1989).

Поръчка на печатницата 1248. ЛГ IV

Цена 1,57 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1966

История

  1. —Добавяне

Те всеки ден са до тоя зид стар —

храна получават.

Отляво другар,

отдясно другар

и те не оставят

да взема храната

тоз, що е в средата,

сам.

 

Не стига храната

и двамата искат чорба,

но тоя — в средата —

не вмесва и свойта молба.

Той просто не слуша,

стои равнодушен,

той знай: всеки път

цвекло във затвора

варят.

 

Когато към свойта барака отиват,

той канчето здраво държи мълчаливо,

но някак си странно си влачи нозете

отзад,

а канчето стиска в ръцете

подобно юзда

и сякаш

то не е ни тежко,

ни пълно с гореща вода.

Не прави гримаса,

дори не заплака,

когато бакарят с черпака

заля му ръката

с чорбата.

Навярно си мислите:

той е леяр

и свикнал е с време

на болка и жар.

До свойто безчувствие

другарят обаче

достигнал бе тук

по друг

някакъв начин.

 

Преди четиринайсет дена

другарят пред своите другари простена:

„Аз си отивам.“

Те двама извиха глави мълчаливо.

Туй може би беше

неловкост и неуважение —

в затвора то беше утеха,

тук спор не подеха,

защото за него това бе

освобождение;

що друго могъл би той днес да получи?

И двамата мислеха същото:

„След него… ще свърша!“

Тъй опитът бе ги научил.

Мълчаха

лице до лице,

защото за гласните струни

бе нужна храна —

каквато нямаха те.

 

А третият поде пак задавено:

„Мъртвите, знам, се втвърдяват,

но от моите очи

не ще сте спокойни;

затворете вий

моите очи!“

И те му склопиха клепачите

с „Нека е волята твоя!“

„И още — мълвеше гласът: —

Марио, прости ми!

Дайте ми канчето в мойта ръка,

дордето съм топъл,

така,

палецът нека ръба да обхване,

а показалецът — дъното.

Лакътя, братя, дигнете сега,

нека замръзне така

мойта ръка!“

Тогава показа им като на сцена,

как канчето носи човек уморено.

За пръв път играеше той във театър.

 

„Сложете ме вие

в кьошето,

студа ще ме схване

през зимата.

На храна под мишница ще ме взимате.

Тъй всеки ден тогава

моята порция аз ще ви давам.“

Дордето говори,

в очите

блестят светлинките.

А двамата с хълцане

що ли ще сторят!

Смъртта им се струваше ранна

и отчайваща тая размяна,

която предложи живота —

всекидневно отвращение от цвеклото.

 

Ала тоз,

който повече

от последната риза си даде,

отметна главата назад

и с „Поздравете Полша!“

падна.

Всеки ден са на тоя зид стар,

до бодлива решетка.

Отляво другар,

отдясно другар,

в средата трети,

който не е сам.

Край